Apologies! Your web browser lacks required capabilities. Please consider upgrading it or switching to a more modern web browser.
Initializing. Please wait…
<center>СИВИ</center>
Това бяха едни спокойни времена. Реколтата беше изобилна, храна имаше за всички, а самата почва не беше вкусвала кръв от много години.
Това бяха едни прекрасни времена. Усмихнати хора щъкаха по неравните, излъскани до основа калдъръмени улици, деца се гонеха и биеха с въображаеми оръжия. Дори дървени мечове не се развяваха сред изсушените от прогизнала пот полета.
Това бяха едни чудесни времена. Това бяха едни лъжливи времена. Това бяха едни мъгливи времена. Това бяха едни… сиви времена.
<strong>50 години по-рано</strong>
Малка човешка колиба. Тар-Удук взема любимия си шал. Майка й й го е била подарила за петия рожден ден. От тогава насам го е пазила далеч от ръцете на всички. Дори от тези на оркското й семейство. Винаги й е напомняло за красивите кални скулптури, които е правил дядо й. Напомняло й е за спокойния дом и тихата река край кирпичените оркски къщи в бащиното й село. След смъртта на родителите й, този шал й е давал винаги покой и милост. Тар-Удук минава плавно с дългите си месести пръсти по нежните дипли на шала и забива грубо и непохватно ноктите си в кашмира, точно там, където е нарисуван традиционен оркски орнамент – червен кръг в пепеляво бял квадрат. По лицето на Тар-Удук се спуска огромно количество пот. Разкъсва зверски шала на разпердушинени късове тъкан и вика малкия си син при себе си. Поглежда още веднъж през малкия човешки прозорец и се обръща назад. Детето й вече е там. Тар-удук увива грозния парцал около лицето на момчето, като оставя само носа да диша и едно око да вижда. Праща го в ямата за бягство. Крещи му да изчезва. Няма време за сбогуване, няма време за сантименти. Червата й започват да бълбукат. Зад очите й започва да се върти нещо горещо и смазващо. Ще умре тук, но не иска. Крещи му отново. Синът й е уплашен, но тича. Тар-Удук се обръща отново към вратата. Главата й ще се пръсне от нервни скандали със себе си, в които се опитва да се убеди, че няма надежда. Уви, инстинктът й е по-силен. Поглежда отново през… Вратата се срутва. Под нея изведнъж се озовава Тар-Удук с два счупени крака. Опитва се да се обърне, но вратата тежи над тялото й, а лицето й е взряно в мръсния човешки под. Върху нея са стъпили няколко войници. Единият, на когото викат „белязания“, заради белег от остър предмет под окото я пита къде са децата й. Тар-Удук се опитва да се обърне отново, но се оказва, че белезания не се интересува от отговора й и забива хладно и безсмислено нещо студено и грапаво във врата й. Няма я.
<strong>20 години по-рано</strong>
Минаха много години от началото на войната. И може би твърде малко от завършека й.
Крал Едуард, син на крал Едуърт продължи делото на баща си в безмилостното изтребване на всичко различно от човешки вид. Никой не разбра как хората се обединиха толкова бързо и ефективно. Как изобщо имаше толкова много хора?
Сега…
нямаше вече върколаци, нямаше орки, нямаше полуръстове, нямаше джуджета, нямаше никаква твар, която не бе родена от човешки син и дъщеря. Нямаше магьосници, нямаше магии. Дори дракони нямаше. Въпреки, че имаше някакви луди слухове. Нямаше и елфи… уж.
Но. Имаше същества, които бродеха като хора и живееха човешки живот. Те имаха човешки вид и човешки имена. Имаха човешки морал и човешко чувство за хумор. Носеха човешки дрехи и се държаха човешки. Нямаше нищо нечовешко в тях. Но не бяха човеци.
Това бяха <strong>„чужденците“</strong>. Така ги наричаха хората.
Много от създанията, които бяха „човекоподобни“ откриха начин, по който да се слеят с обществото. Един „грозен“ начин, както самите те си признаваха. Смяна на външния вид, смяна на името. Смяна на самоличността.
Появиха се… специалисти в областта на промяната. Хора, които знаеха как да „оправят“ едно създание. При това, повечето от тези специалисти бяха човеци. За съжаление, в света на човеците, алчността не те квалифицира като различно създание. Който имаше пари, ходеше при тях.
Вампирите бяха първите. Те си сменяха зъбите при специалистите, купуваха си специално направени боди костюми, издръжливи на слънчева светлина и наподобяващи човешка кожа. Много от тях обаче умряха от глад или биваха разкрити. По-заможните обаче успяваха да се захванат със скотовъдство. Не много чиста, но засищаща храна.
Много други същества също последваха примера на вампирите. Магьосниците за жалост изчезнаха напълно. Въпреки напълно човешкия им лик, омагьосаната им кръв се оказа по-силна от здравия разум. Много от магьосниците се опитаха да удържат силите си, но само месец без магия, кръвта им съсирваше, образуваха се смъртоносни заболявания, а понякога и просто избухвания.
Елфите бяха най-гордия вид и много малко от тях се предадоха в ръцете на специалистите. Тези, които се решаваха, режеха ушите си, но…това се оказа доста по-трудно от колкото изглеждаше. За да се предаде точна човешка форма на ухото трябваше много прецизна хирургична намеса. А и белезите…
Винаги щом имаше намесени хора, имаше намесено и предателство. Скоро след появата на специалистите се появиха и тези, които продаваха информация за пари. Или както ги наричаха човеците – човеци.
Армията на Едуард започна да разследва всички домове и белези по уши, зъби, крайници и да взема кръвни проби. За който имаше съмнения беше пращан в специално изработен лагер, където щеше да бъден мъчен и разследван през целия му остатък от живота. Който нямаше да е много дълъг.
<strong>Сегашни времена…</strong>
Специалистите вече ги нямаше. Това, което имаше, беше омраза. Човеците наричаха различните – <strong>„чужденци“</strong>, а „чужденците“ наричаха хората с най-правилния термин <strong>сивите“</strong>.
Омраза.
[[Последния елф]]
<strong><center>Последния елф</center></strong>
„Сине, отивам си. Цял живот изпитвах страх от този момент. И не страх за моя живот, а страх от това, което трябва да знаеш, Самуел.
Майка ти… обичах майка ти. Тя… беше различна. Казвал съм ти, че тя почина при раждането ти. Време е да ти кажа истината. Малко след раждането ти, ние се разделихме. Цял живот имахме различни виждания за живота. Тя пое по несигурния и опасен път. На теб може да ти звучи привлекателно и екзотично, но истината е, че майка ти загина за миналото. Аз реших да живея за настоящето.
Не мога да го увъртам повече, сине. Ти знаеш, че си различен. Това, което не знаеш, е колко си различен. Много от нашите приятели знаят всичко. Бащата на Роби – твоят най-добър приятел, – Роби, радвам се, че и ти си тук, - може да ти помогне с всичко, от което имаш нужда. Знам, че мога да имам доверие на Роб - не само да чуе нашата тайна, но и да те предпазва, сине, защото до няколко часа, ти – Самуел, ще бъдеш последния останал в света жив елф.”
Бащата на Сам, Стивън, говори още дълго, но след тази реплика, Сам не чу нищо повече. В главата му започна да се блъска целия му живот досега и да навързва всичко, което му се бе случвало. През целия си човешки живот бе живял чужд живот. Кой сега беше чужденецът?
Потънал в себе си така, Сам изпрати баща си Стивън от „болестта на треперещите ръце“. С жужене в мозъка и неми хора около него. Нищо не чу, нищо не разбра. Искаше да бъде сам.
Сред високите царевични полета в най-обезлюдения краен квартал на столицата се намираше любимото място на Сам и Роб. Много трудно се намираше, но благодарение на системата, която си бяха измислили младежите, винаги успяваха да го намерят. Малко, ниско, почти плоско дърво сред смачкана царевица. Какво правеше там – никой не знаеше. Защо имаше дупка в корените си и защо тази дупка водеше в просторна малка пещера, също никой не знаеше…
>- Аз знам – чу се познат женски глас.
>- Нищо не съм казал – отговори несигурно Сам.
>- Спокойно, чета ти погледа.- Иззад дървото се показа
Маргарет. Маги. Неговата тайна любов от детските години.
Очите й блестяха. Този път по-различно. Някак злокобно.
Почти плашещо. Въпреки това продължаваха да бъдат толкова
красиви. - Почти не се изкуших да ви разбъркам елементарната ориентираща система. Сини камъни? Сериозно?“
>- Имаш по-добра идея ли? – реши да се остави воден в разговора Сам.
>- Да. Отмъщение!
>- Вместо… сини камъни?
Маргарет се приближи бавно до Сам. Погледна го дълбоко. За пръв път Сам усети, че някой иска да бъде там, където е на сто процента. Това го притесни, но и леко развълнува.
>- Знам кой си ти.
„Кажи ми тогава“ – помисли си Сам, но не го каза.
>- Знам коя е майка ти. Не ти ли писна да стоиш и да не правиш нищо?
>- Кажи ми за майка ми.
>- Не ти ли писна всички около теб да се преструват?
>- Кажи ми за майка ми.
>- Не ти ли писна всичко около теб да се върти от някой друг?
>- Кажи ми за…
>- Докога ще траеш да те мачкат? Да си измислят? Да те лъжат? Не ти ли писна да >бъдеш сив?!
>- КАЖИ МИ ЗА МАЙКА МИ!
>- Точно така! Майка ти беше това. Майка ти имаше плам, майка ти поведе армия. Майка ти загуби, но не беше забравена. Майка ти беше майка на всички. Ще ми се да я бях видяла. Но разказите за нея ми бяха достатъчни. Израснах с майка ти. Заслужаваш ли да се наричаш неин син? Гледам те всеки ден, сякаш нищо не зависи от теб.
>- Какво говориш? Ти си също човек.
>- Също? Не. АЗ съм човек. АЗ съм сива. ТИ не си. Ти си елф. Знаеш ли как се казваш?
>- Самуел.
>- Това не е име на елф. Ти не се казваш така.
>- Аз...
>- Иска ми се да обърна целия свят. Искам да не забравя, въпреки че нищо не помня. Искам да отмъстя. Срам ме е от моя цвят. Срам ме е от всички. Искам да измия този срам. Искам отмъщение! Ти не искаш ли?
>- Аз…
>- Сам? Маргарет? – от царевицата излезе Роб. - Какво правите тук? Сам, трябва да се >подготвиш за погребението.
>- Погребение – продължи Маргарет – празни сиви традиции. Това трябва да спре, Сам.
>- Сам, не знам какво се случва тук, но говорим за баща ти.
>- Какво значение има баща му? Беше никой. И сега го няма. Време е за действие.
>- Трябва да направим нещо, Роб – намеси се Сам.
>Роб млъкна за момент.
>- Знам. С баща ми си говорихме. Мисля, че смъртта на твоя баща задейства движение. Време е за справедливост.
>- Да! Време е за кръв! – развълнува се Маргарет.
>- Хей! Хей! Стоп! Какво… Не! Казах справедливост. Има други начини. Кръвта не е справедливост, кръвта е отмъщение.
>- Точно! – усмихна се Маргарет и хвана ръката на Сам. Сам потрепери.
>- Сам, в момента си объркан.
>- Трябва да направя нещо, Роб. Трябва… Не мога просто да стоя.
>- Прав си, но отмъщение? Това е черна пътека, приятелю. Послушай ме и нека се срещнем с баща ми. Той вече има план.
>- Плановете не водят до нищо. Действията решават съдби! Време е за мъст! – продължи Маргарет.
Сам застина в мисли. От едната страна стоеше красивата и твърда Маргарет с призива й за мъст, а от другата – вечния му приятел с желанието за справедливост с по-разумни средства. Познаваше баща му. Може би най-интелигентния човек, когото бе виждал. И най-честния. Ако имаше човек, който се бореше за справедливост, това беше той.
>- Помисли за баща си, Сам. Помисли за това, което ти каза. – Сам си спомни за мъдростта на своя баща и за мекото сърце, което се бореше цял живот за мир.
>- Можеш да пробваш с такива средства. Можеш да бъдеш като баща си. Само че помни, че крушата може да не пада по-далеч от дървото… но пада. Вдигни глава и отсечи дървото на всички, които биеха по клоните ти толкова години.
>- Сам… послушай ме. Бъди разумен. Имаш ли дори идея защо Маги толкова иска кръв. Защото аз нямам.
Сам не знаеше. Но знаеше, че трябва да избере път. И знаеше, че после трябва да го следва. От това зависеше всичко.
[[Мъст->Какво е смелостта?1]] или [[Справедливост->Какво е смелостта?2]]
Затвори за миг очи, всичко заглъхна. Пое дъх и ги отвори…<strong><center>За двуличие са нужни двама</center></strong>
Маги беше права. Разбира се, че беше права. Самият той беше слушал толкова години за смъртта, причинена от всички сиви! Сабята. И на всичкото отгоре, лъжата, че той е един от тях? Що за наглост! За това не беше виновен баща му. Бяха виновни човеците. Сабята. Беше виновен Едуард. Той трябваше да плати за делата си. Трябваше да плати за майката на Сам. Насилието трябваше да бъде смазано с насилие. Сабята от челюст на цербер. Само така можеха да разберат какво бяха причинили на стотици хиляди същества. Няма време за разправии и дебати. Трябваше действие и трябваше да бъде сега.
>- Роб, ти си моят най-добър приятел. Бих умрял за теб. Но смъртта ни трябва да има значение. Баща ми умря напразно. Не направи нищо в живота си. Сега аз трябва да отмъстя за майка ми. Ти самият знаеш колко ми беше трудно да живея без нея. Надявам се да ме разбереш и ще бъде чест за мен, ако се биеш с мен.
Погледът на Роби спихна. Нещо от влажните му очи изчезна завинаги. Той видя увереността в думите на Сам и разбра, че не може да направи нищо, с което да промени мнението му.
<<<
- Разбира се, че ще съм с теб, Сами. Винаги.
- Добре. Маги. Каква е следващата ни стъпка?
<<<
Маги говореше с жар и огън. Нежността в очите й обаче беше тази, която продължаваше да пали сърцето на Сам. Каквото и да прави, Сам щеше да я обича. Сега обаче нямаше време за любов и обяснения. Време беше за отплата. Кабинетът.
Бащата на Сам все пак не бе умрял напразно. Беше създал нужните връзки и мрежа от познати сред най-високо ниво. Кабинетът на втория етаж. Под килима. Скрит склад. Бащата на Роби беше един от тях. Сега нямаше нужда да го занимават, защото самия Роби беше с тях. Той знаеше достатъчно. Ключът е във вазата.
Крал Едуард не действаше сам. Дори се говореше, че той има малко власт над управлението. Затова най-добрият начин да стигнеш до Едуард беше през неговите съветници. Той имаше двама. Един тих и плашлив, но доста потаен тип с прякор „Гърбушкото“. Казваше се Кронуел и живееше в някакво отдалечено имение извън града. Беше сам и никой не му ходеше на гости. Никой не знаеше какво се случва в мрачните му стаи и мисли, а вероятно и не се интересуваше. Роб знаеше точно къде живееше Кронуели как да се достигне. „Как“ беше много важно, защото имението беше оградено с много мощни огради и охранителни системи. Проникването бе невъзможно. Освен ако не влезеш поканен. Което беше съвсем лесно за сина на губернатор.
Другият съветник беше висок и горд мъж. Станърд. Всички в столицата го обичаха. Помагаше на слабите и даряваше пари на бедните. Усмивката му винаги изглеждаше искрена. Но определено се криеше нещо зад тази лицемерна усмивка. Най-опасни са тези, които не изглеждат опасни.
Станърд организираше много тържествени маскени партита. За щастие, Маги беше царица на маските. Много обичаше да се преоблича в най-различни костюми за рождените дни на приятелите й. Майка й я беше научила да шие. Въпреки това, Сам можеше винаги да познае бляскаво нежните й зелени очи под какъвто и да е костюм.
Той се чудеше как тя беше толкова умела в това мирно занимание. От друга страна, иглите са остри, иглите можеха да убиват.
Сам можеше да осигури достъп до партитата, защото баща му се познаваше със Станърд (и съвсем не му вярваше), но щеше да изглежда подозрително веднага след смъртта на баща си, Сам да ходи по партита. Не. Тук отново трябваше да се намеси Роб.
Така. Отмъщението започваше. Мъст трябваше да се раздава и трябваше да започне от един от тези двамата. За жалост твърде вероятно бе след похищението на единия, всичко да се разкрие и другия да изчезне в земята. Така че беше много важно да се избере правилната посока на действие. Сам имаше избор.
Дали да посети отдалечения Гърбушко и да го промуши в собствения му дом като гост – убийство, което заслужават всички тирани.
Или да се маскира и да посети някое от партитата на вечно усмихнатия Станърд. Да издебне момент и да промуши сърцето му в гръб. Унизително убийство. Точно такова, каквото Станърд беше причинил на хиляди създания.
[[Гърбушкото Кронуел?->Н2]] (4)
[[Лицемерния Станърд?->Н1]] (5)
<<<
- Тръгваме ли? – настървено попита Маги.
- Тръгваме. Само да мина за малко през кабинета на баща ми.
<<<
<strong><center>Сърце на разум</center></strong>
Маги беше страшно момиче – и в добрия, и в страшния смисъл. Дори не му беше удобно да я нарича Маги. Тя приличаше много повече на Маргарет и сякаш даже се чувстваше така. Това не му пречеше да я обича, това не му пречеше да не й го казва. Особено сега, когато тя бе за пръв път толкова искрена с него. На Сам му беше много трудно да не отвърне на отмъстителния й дух, но Роб беше прав. Това е тъмна пътека, от която връщане назад нямаше. Баща му го беше научил на това. Всъщност баща му го беше научил на всичко в този живот. Не беше нито разумно, нито уважително да пренебрегне най-важния човек в живота си. Имало е защо да не му казва за елфските корени. Наистина, ако Сам беше израснал с такива мисли, нищо чудно той и Маги да бяха тръгнали на самосиндикални разправи с местната власт, което не само щеше да коства живота им, но и този на близките.
А, да. Близките. Роб беше най-близкият му приятел, с когото бяха преминали през всичко в живота. Беше готов да умре за него, а и Роб беше готов на същото за Сам. Никак не му се искаше да предаде приятеля си заради жена – колкото и прекрасна и вълшебна да беше тя. А и наистина – какви й бяха мотивите да се държи по този начин? Защо мразеше толкова хората? Та тя беше един от тях. И каква беше тази мания с майка му? Нещо не се връзваше.
Колкото и емоции да се преплитаха в сърцето на Сами, той беше твърд и не се подаде на тях. Кимна на Роби.
<<<
- Така значи… - ядосано и леко разочаровано каза Маги. – искаш да бъдеш същия като баща си?
- Маги…
- Не, нека. Нека! Да видим докъде ще стигнеш.
- Маги, и ние искаме това, което и ти – справедливост – намеси се Роби. – но нека проявим малко мисъл. Нека да действаме по план. Не по плам. Нека поне изслушаме баща ми.
- Добре. – рязко изгаси всичко Маги. Отново стана студена и почти непозната, такава, каквато я познаваше Сам откакто се помни. – Нека видим. С вас съм, засега.
<<<
Робърт Старши имаше дълбока история с хората. Той самият беше човек, разбира се, но на моменти се чувстваше много различен. За това и помогнаха много хора, дори самият Едуърт – старият крал и баща на Едуард. Робърт беше изключително нисък човек и това цял живот му беше носило неприятности. Сам вярваше на Роби, щеше да вярва и на Робърт.
Робърт искаше да помогне. Заради това предостави на младежите два пътя на действие. Два пътя, по които той можеше да помогне.
Първият начин изискваше дълга и упорита актьорска работа. Кралят имаше двама съветници. Единият се казваше Кронуел и живееше на отдалечено място. Малко се знаеше за него, освен че му викаха „гърбушкото“. Той не идваше много до столицата и беше много потаен.
Но Робърт познаваше другия от съветниците на краля – Станърд. Оказа се, че е бил дългогодишен партньор на Стивън (бащата на Сам) в бридж игри. По някаква причина обаче бащата на Сам никога не е искал да ги запознава със сина си.
Станърд беше много добър човек на вид. Усмихнат, смирен и благочестив. Така поне казваха всички. Въпреки това, Сам знаеше какво се случва в кралството и не вярваше на приказките на хората.
Станърд много искаше да се запознае със Сам. Робърт знаеше това и смяташе, че това ще е в тяхна полза. Между Робърт и Станърд имаше напрежение. Бяха опоненти в множество политически дебати, но колкото и логичен да беше Робърт в изказа си, някак си Станърд винаги е излизал добрият – „човекът, който дава шанс на различните“. Станърд беше „човекът на народа“. Станърд беше отличен политик. С други думи – лъжец.
Смъртта на Стивън даваше отлична възможност за политическа игра – кампания за подпомагане на болните от „болестта на треперещите ръце“. Чудесен момент, в който Сам наследява огромно богатство, което иска да дари. Робърт намира това за чудесна идея и двамата търсят партньорство със Станърд, което той няма да може да откаже, тъй като „обича“ народа.
Това сближаване щеше да помогне и на двамата да достигнат до краля. От там нататък всичко щеше да е в ръцете на Самуел. Робърт никога не е бил любимец на краля и самият Едуард го избягваше, както може. Може би беше заради Едуърт, с който Робърт имаше история?
Това беше единият път. Другият…
<<<
- Сами, затвори вратата. Можеш ли да се довериш на Маргарет?
Сам се обърна към нея. Погледна безкрайните й очи и видя себе си в тях. Хареса му това чувство.
- Да.
Сам, Роби и Маги изслушаха цялата история, която разказа Робърт. Всички очи бяха вперени в Самуел. След края на историята той стана, защото крайниците му трепереха. Беше объркан, беше разтресен, беше „чужденец“.
- Казваш ми, че има цяла общност от „чужденци“… от такива като мен? Какво чакаме тогава? Да тръгваме!
- Да! – чу се ехото на Маги.
- Чакай малко – опита се да ги успокои Роб.
- Синът ми е прав. Чакайте малко. Това, което знам аз, е слух. Слух от мой познати, живеещ под мостовете.
- Дори и така да е, трябва да се провери, нали така? – продължи Сам.
- АКО… ако решиш да тръгнеш след тази следа, трябва да знаеш, че шансът ти със Станърд ще изчезне. Той също има познати навсякъде. Ние не сме много по-различни с него. Освен на ръст. Имай предвид, че в момента той те следи много внимателно. Той познаваше баща ти и следи всяка твоя стъпка. Не знам дали от грижа или от други помисли. Ако ще правим нещо с него, сега е моментът.
- Политика! Тя е тази, която ни доведе до това положение! Самуел, ти не вярваше в кръвта, то тогава поне потърси твоите хора. Ще се убедиш, че кръвта е единственото решение.
- Не искам да те разубеждавам Маги, но нека Сам реши за себе си.
<<<
Отново беше момент за решение. Ако тръгне да разследва слуха за тайната общност и последва следите, за които Робърт чул, можеше да открие своите и… и какво всъщност? Не знаеше, но определено звучеше като нещо, което иска да направи. Да открие корените си? Да открие истината? Каква истина? Кое е истина?
Ако тръгнеше след политическото сближаване с краля чрез Станърд, можеше да реши цялата война без кръв. Но не познаваше краля. Не познаваше и Станърд. Да, това беше план… но добър ли беше?
Отново потъна в мисли. Дали да тръгне по следите на тайното общество на „чужденците“. Или да се опита да се сближи с краля по политически начин?
[[Общността на чужденците->От тъп крал какво да очакваш.1]] (6)
[[Станърд и политиката->От тъп крал какво да очакваш.2]] (7)
<strong><center>„Просто да бъдеш чужденец“</center></strong>
Нощта ги прикриваше. „Човекът под моста“ се показваше само в определен час, в определени нощи и на определено място. Тази нощ обаче валеше. Валеше тежко. Шумът правеше нощта незабележима. Роб не харесваше това. Беше нервен и усещаше, че нещо не е наред. Сам и Робърт стояха малко отдалечени от Роб и Маги. „Човекът под моста“ уж се притесняваше от хора, които не познава, така че един беше достатъчно.
Той се появи в точното време. Сякаш беше правил хиляди срещи, сякаш срещите бяха основната част от съществуването му. Бяха. Когато се приближи към Сам и Робърт, Сам се изненада. Това беше един най-обикновен човек с най-обикновено излъчване. Приличаше на човек, който продава зеленчуци на пазара. Приличаше на човек, който работи в администрацията. Приличаше на човек, който прилича на човек. Ако имаше определение за това как изглежда един човек – това беше този човек.
„Човекът под моста“ забеляза двамата и съвсем спокойно и възпитано стисна ръката на Сам. Това още повече го учуди. Нали уж се притесняваше от хора…
Човекът им каза какво е видял. Нисък мъж с шлифер, кожена шапка и…опашка. Дълга, дебела и космата опашка. Проследил го е до някакъв голям бар в центъра на града. Даде насоки на Сам какво да прави и как да го открие, показа посоката, към която е отишъл опашатия. Сам се обърна инстинктивно натам и когато си върна погледа обратно, човекът вече беше изчезнал. Странен човек.
За да не подбужда подозрение, Робърт реши да не остава с младежите. Сам му благодари и тримата тръгнаха към въпросния бар.
Обикаляха един час, но не можеха да открият мястото. Уж бяха на точния адрес, но нещо не беше както трябва. Там, където трябваше да бъде бара нямаше нищо. Роб и Маги се усъмниха дали пък Сам не беше разбрал грешно всичко. Сам се усмихна. Това беше мястото.
„Човекът под моста“ му беше казал. Сам огледа хубаво мястото. Беше страхотно. Обърна се към приятелите си.
<<<
- Тук е бара. Мястото е омагьосано. Разбрах, че единствения начин да го видиш е ако си го виждал преди това.
- Как тогава той го е видял?
<<<
„По другия възможен начин“ – помисли си Сам.
<<<
- Роб, Маги, ще трябва да ме изчакате тук. Това е нещо, което сам трябва да направя. По-скоро нещо, което САМО аз мога да направя.
<<<
Роб беше притеснен, но познаваше добре Сам. Виждаше увереността в погледа му. Беше сигурен, че Сам знае какво прави. Маги настояваше да дойде и започна да спори с Роб. През това време Сам вече беше изчезнал.
Сам прекрачи входната врата на оградата. Обърна се назад и видя как Роб и Маги се карат. Те вече не го виждаха. Обърна се отново напред и огледа лъскавия и шарен бар – „Бурята“.
Другият начин, по който можеше да видиш бара, беше по-простият начин. Не беше нужно да си го виждал преди това, беше нужно просто да бъдеш „чужденец“.
Когато влезе в бара, той не очакваше да бъде посрещнат по този начин. Тоест, не очакваше изобщо да не бъде посрещнат. Всеки си пиеше на бара, играеше на ротативки или си стоеше кротко по сепаретата. Доста културен и кротък бар. Тиха музика вървеше от сцената – някаква певица с котешки муцуна пееше поп парче, но явно микрофона й не работеше. До нея свиреше пиян орк на пиано… странна картинка.
„И така. Сега какво?“ – помисли си Сам и видя човека с шлифера и дългата опашка на бара. Еднооката барманка очевидно го насмиташе с обидни думи. Сам не можеше да разбере точно, но май ставаше въпрос за някаква качулка…
Едра ръка хвана елфа за рамото и почти не го откъсна. Сам несъзнателно се хвана за сабята. Друга едра ръка удържа сабята му.
>- Леко… елф. Не съм лош към теб.
Сам усети дъх на вино и мастика. Обърна се и видя орка китарист плътно до него.
>- Остави плъха. Той е тъпотия. Знам кой си. Познах те веднага. Приличаш на твоята майка.
Поредният, който познава майка му по-добре от него.
<<<
- Мах-Удук. Ти си син на Лин. - “Значи така се казва“.- Идваш на време.
- За какво?
- За бой! Как за какво?
- Не съм дошъл да се бия.
- Напротив, затова си дошъл.
<<<
Сам отново посегна към сабята. Оркът този път не го спря, но погледна натам, за да покаже, че знае какво прави.
>- Когато решиш. Аз съм в ъгъла. Правим план. Ще щурмуваме двореца. Време е за справедливост. Имаме нужда от колкото се може повече хора.
Сам беше объркан. Реши, че има нужда от нещо за пиене. Отиде на бара, където разговорът с плъха беше свършил. Еднооката барманка се приближи до него.
<<<
- Това е за теб. – остави му бележка.
- Може ли първо да пийна…
- Това… е… за… теб – натвърди му тя и му бутна бележката в ръцете.
<<<
Мах-Удук седна до Сам и Сам инстинктивно прибра бележката.
<<<
- Не съм глупав. - рязко промени тона си Удук - Силен съм, но не съм глупав. Ако го направиш…
- Кое?
- Ако го направиш... ще пропилееш възможност. Тази вечер тръгваме. Знам, че елфи и орки не се разбират. Послушай ме. Моята майка беше силен човек. Тя ме спаси от сивите. Какво ли не бих дал да си я върна.
- Моля?
- Тази вечер тръгваме. Имаме план.
- И преди да дойда сте имали план.
- Така е.
<<<
Удук потупа леко Сам по гърба и стана. Искаше да му каже нещо, Сам беше сигурен в това. Какъв беше този план? Какво общо имаше Сам с това. Та той тъкмо дойде.
Когато Удук се отдалечи, Сам отвори бележката.
„Майка ти е жива. Един час. Под моста.“
Поредният шок за няколко дена. Най-после имаше следа към майка си. Всъщност, той никога не е вървял след нея. Дали не беше време? От друга страна, той не търсеше ли справедливост? Тогава трябваше да послуша Удук. Най-после имаше възможност да направи правилното нещо с правилните хора. Но пък това беше майка му…
Отново важен избор.
Дали да се срещне с мистериозния човек от писмото и да се надява, че казва истината.
Или да се присъедини към бунта на Удук срещу кралството.
[[Да се присъедини към бунта->ПЛЪХ1]] (12)
[[Да последва слуха?->ПЛЪХ2]] (13)
<center><strong>„Бях права, Сам!“</strong></center>
В този момент Роб се гордееше с приятеля си. Знаеше, че може да разчита на него. Притесняваше се, че можеше да действа твърде емоционално след смъртта на Стивън, но решенията до този момент доказваха, че Сам знаеше какво прави и носеше честта на баща си.
Маги, от друга страна, остана много разочарована. Това беше видно дори и за Роб. Роб познаваше много добре чувствата на Сам към нея и му беше мъчно, че вероятно Сам прекъсна всички възможности да бъде с нея. Това доказа още повече силния характер на Самуел. Да се откажеш от най-силните си желания, само за да направиш правилното – това правеше истинският мъж.
Сам не беше човек на полза, а човек на кауза. Робърт знаеше това и разчиташе на правилните решения на момчето.
Сам знаеше, че да тръгне след слух, който дори и да беше верен, носеше не само несигурност, вероятно щеше да изгърми всичките му възможности да направи това, което е редно. Затова реши да действа по бавен, но сигурен метод. Щеше да се сближи със Станърд и така да се докопа до краля.
Робърт организира събиране след две седмици в своя дом, тъй като партитата на Станърд не бяха подходящи за целта. Всичко беше изпипано до последния детайл. Бяха поканили хора от социалните среди, бяха организирали благотворителен търг със стари археологически находки от личната колекция на Робърт (Това щеше да се хареса на Станърд). Бяха подготвили и реч на Сам, с която да хване хората за гърлото и да ги накара да направят нещо добро за страдащите от „болестта на треперещите ръце“.
Маги не искаше да идва. Тя мразеше всичкото политиканстване, мразеше хората, които ходеха на тези партита. Те не идваха заради възможността за помощ, а заради своето реноме. Или в най-добрия случай да измият греховете си и вините си с подаръци от своя излишък.
Но Маги грешеше. Събирането и търгът не само минаха добре, но и по план. Сам, Робърт и Станърд успяха да изградят схема за организация. Робърт и Станърд щяха да поемат управлението, а Сам щеше да е лицето.
<strong>Минаха две години.</strong>
Сам и Станърд бяха вече много близки. Сам се беше убедил, че Станърд е наистина това, което изглежда. Роб и самият Сам правиха всякакви опити да докажат обратното, като разследваха тайно всичко, което Станърд правеше. Но наистина, съветникът го беше грижа за хората. Правеше всичко възможно те да са нахранени, стоплени и в добро психическо здраве. Сам знаеше, че Станърд е разбрал за съмненията на младежите. Дори Станърд редовно ги канеше на гости. Той всъщност беше много открит и искрен човек. Нищо типично за човек на ужасяващия крал Едуард. Тогава защо работеше за него?
Станърд също ненавиждаше краля. Но… той нямаше силно влияние върху него. Да, познаваше го добре, но истинският съветник беше Кронуел и по-скоро неговият син- Младши. Оказа се, че управлението на държавата беше връчено в ръцете на едно малко, около 8 годишно момче – гений. Това, което Станърд правеше, беше да се грижи за хората с малкото финанси, които кралят му беше осигуряваше. Често Станърд организираше партита за бедните хора, често даряваше от своите пари, от своите вещи, от своите имоти. И това беше истинско, сърдечно. Не беше някаква политическа игра. Сам и Роб се убедиха в това.
Но Маги… Сам прикриваше добре болката си от разочарованието на Маги, въпреки че беше прав в решението си. Той трудно можеше да говори с нея, след като беше направил всичко, което тя мрази. Той контактуваше с момичето основно чрез Роб. На Роб не му беше приятно, тъй като всичко това не изглеждаше добре. На няколко пъти се опита да направи импровизирана среща между двамата, но това не завършваше добре. Винаги протичаше в скандали и обвинения. Роб виждаше как Сам губеше любовта на живота си.
Станърд също знаеше какво се случва със сърцето на Сам. Сякаш това ги сближи дори повече. Самият съветник се опитваше да помогне. Той имаше познати навсякъде. Познаваше леля й. Лично той говори с нея.
И ето, че това свърши работа.
Една вечер Сам чакаше Маги в тяхното скрито място сред царевицата. Беше си наизустил всякакви реплики, всякакви добри думи. Беше готов да действа с любов, беше готов и на скандали. Ето я и нея. Прекрасната й фигура прекрачи стената от царевица и се приближи до Сам. Маги светеше. Изглеждаше радостна. Сам не очакваше така да се развият нещата, но това го обнадежди…
>- Бях права, Сам.
„О, не. Започна се“
>- Твоят приятел се оказа не това, за което се представя.
>- Маги, нали говорихме…
Маги извади голяма книга с нарисуван бокал върху нея. Сам веднага позна книгата. Беше чел за такива в старите енциклопедии на баща си. Това беше…
<<<
- Книга на некромант. Точно така, твоето приятелче е некромант.
- Откъде си сигурна, че…
- Докато ти се разхождаше насам-натам и политиканстваше, аз проучвах твоя човек. Аз НАИСТИНА го проучвах. Обиколих всичките му имения, ходих сред всичките му познати, вмъквах се навсякъде.
- И аз, но… (Сам губеше разговора)
- Бил ли си в мазето? Можеш ли да повярваш? Обиколих цялата страна, а това, което ми е трябвало е било под краката ни. В мазето – тайни врати, тайни стени, сейфове… Намерих го, Сам, намерих доказателството.
- Може би не е негова.
- Името му е вътре – тя му показа – Книгата на всеки некромант е свързана с него. Нищо не става без негова помощ, без негова кръв. Всичко е вътре, Сам. Заклинания, думи, магии – той е некромант.
- И така да е. Какво от това? Това доказва, че е един от нас. Да, поел е по друг път, но е един от нас. Според мен можем да му имаме дори повече доверие!
- Чуваш ли се какво говориш? Сам! Той е лъжец! Кой знае за какво още е лъгал. Това тук е възможността. – пое си дълбок въздух – Трябва да си призная, че планът ти не беше лош. Успя да се сближиш с този изрод. Време е да берем плодовете.
- Какво искаш да кажеш?
- Време е да говориш с краля. Какъв по-добър случай от този – намерил си доказателство, че един от съветниците му е „чужденец“. Време е да приключим всичко.
<<<
Сам млъкна. Маги имаше право. Нали в крайна сметка, той точно това искаше да постигне? Да си спечели възможност за среща с Едуард. И все пак, нещо го глождеше. Нещо не беше както трябва. Имаше чувство, че съществува повече зад това, което беше очевидно. А и наистина имаше доверие на Станърд. Би ли предал така един… приятел? Ако беше готов на това, с какво се отличаваше от другите политици?
И така – нов избор се отвори пред погледа на Сам.
Дали да предаде приятеля си Станърд и така да добие достъп до краля?
Или да продължи приятелството си с него по стария план и да запази честта си.
[[Да предаде Станърд?->Дамата с карамфилите2]] (15)
[[Да не предаде Станърд?->Дамата с карамфилите1]] (14)
<center><strong>„Нужен е звяр, за да победи звяр“</strong></center>
Къщата на Гърбушкото беше в една странна котловина между два надвесени над нея скални зъбера. Сякаш дори и те искаха да пронижат дървения покрив и да премажат грозника.
Цялата, иначе съмнително красива и добре поддържана модерна къща беше оградена с няколко слоя метални огради, като всяка втора беше с шипове по върха.
Между всеки слой имаше различна врата. Така трябваше да обикаляш около километър преди да стигнеш до къщата.
<<<
„Какво ли пази да не влезе?“ – помисли си Сам.
- Какво ли пази да не излезе? – отвърна на мислите му Маги.
- От тук – каза тихо Роби и ги поведе през малка вратичка.
<<<
След 25 минути обикаляне из металния лабиринт от огради, тримата достигнаха входната врата. Както се очакваше, тя беше окована с вериги и катинари. Маги тръгна смело напред, но Роб я хвана рязко за рамото. Изведнъж от земята изскочи огромна мрежа, която се закачи за тавана на входната веранда.
>- Здравей, Робин – чу се жизнерадостен глас зад него. Радвам се да те видя.
Гърбушкото прегърна Роб от изневиделица. От къде ли излезе?
Тримата започнаха да обикалят из двора на къщата и да си говорят общи приказки за бащите на Роб и на Сам. Маги и Сам внимателно оглеждаха всичко наоколо, докато Роб се правеше, че слуша. Гърбушкото следеше всяка стъпка на младежите със съмнение. Сам усещаше мрак. И определено идваше от къщата.
Изведнъж нещо грабна периферното му зрение. Някакво перде на третия етаж помръдна. Странно. Първо защото вятър не духаше в тази протяжна и тежка котловина и второ – защото прозорецът беше затворен. Дори залостен.
<<<
- Сигурно ви е трудно да поддържате тази къща. Вероятно имате цял персонал, който да го прави. – подпита Сам.
- Не, живея…сам. – Гърбушкото се замисли. – Време е май да ходите, Роби. Радвам се, че се отби. Не бях те виждал отдавна. Предай много поздрави на баща ти. Трябва да организираме отново нещо. Ще поканим и Еди този път. Не може вечно да се избягват.
- Само още нещо… – каза Сам и очите му потъмняха. Маги забеляза това и нейните светнаха.
<<<
Гърбушкото така и не разбра откъде му е дошло. Сам се оказа изключително умел със сабята. Извади я за по-малко от секунда и намушка в далака грозния идиот. Кретенът дори не се опита да се защити, а даже се обърна в опит да побегне. Роб се уплаши и се дръпна. Той знаеше защо са тук, но отказваше да влезе в пътя на Сам. Залитна и падна на земята. Погледна Кронуел, който все още дишаше и се опитваше да се провлачи до кой знае къде. Видя и Маги, която само дето не подскачаше от радост. Това, което го ужаси най-много обаче беше черният пламък, който сякаш беше избухнал около Сам. Целият гореше и сякаш нищо не можеше да го докосне в този момент. Роб винаги си е представял Сам като смирен, кротък и винаги сдържан човек. Сега повече приличаше на обезумял и озверял…“чужденец“. Виждаше как Сам взираше смъртоносно и гладно Кронуел и се молеше да не погледне към самия него. За пръв път се страхуваше от най-добрия си приятел. Знаеше, че за това са дошли, но не очакваше, че Сам толкова бързо ще се превърне в стръвница.
Сам проскърца със зъби. Маги знаеше, че не е моментът да докосне Сам точно сега, но го направи въпреки това. Кронуел се спря. Обърна се към Сам. Погледна го право в очите и изплю малко кръв. Не гледаше нито уплашено, нито заплашително. Знаеше, че ще умре. Нямаше да се моли, нямаше да задава въпроси. Но щеше да гледа в очите своя убиец. Щеше да му внедри вин…
Сабята се плъзна в гърлото на Гърбушкото. Тихо приключи живота на Кронуел – съветника на краля.
Сам угасна. Върна себе си. Изведнъж си помисли. „Това ли беше?“ „Толкова лесно?“. Погледна отново към Кронуел и видя нещо странно. В последния си миг, Гърбушкото беше насочил погледа си към къщата. Към третия етаж. Към същия прозорец, където се помръдна завесата.
В този момент Роб и Маги покорно слушаха Сам. Дойде им естествено. Сам откри връзка с ключове в дрехите на Кронуел и с тях успя да влезе в къщата през предния вход.
На тримата им трябваше начин да достигнат до краля. Маги и Роб претърсваха цялата къща за някакви следи. Любопитството на Сам го човъркаше. Внимателно се приближи към въпросната стая и реши за себе си, че каквото и да има вътре, то със сигурност знае какво се случва. Затова Сам подходи с увереност, която би сплашила този някой или нещо. Изрита вратата през пантите и влезе вътре. Огледа се и в първия момент не видя очевидното, защото очакваше то да бъде скрито.
>- Мъртъв ли е? – чу се дрезгав детски глас.
Сам отново се огледа и видя, че всъщност фронтално срещу него върху дървена табуретка седеше момче на около 8 години. И пушеше цигара. Сам отново се огледа дали няма и други наоколо, след това тихо започна да обикаля стаята и внимателно да следи момчето.
<<<
- Скапаният старец нищо не можеше да върши като хората. Как изобщо е станал съветник, че и на краля…
Момчето очевидно имаше някакъв проблем. Постоянно се чешеше зад ухото.
- Много пъти съм си мислил лично аз да го убия – изстена гърлено и после се покашля – но съм само на седем. Никой не ме приема на сериозно.
Момчето като че ли не виждаше Сам. Не му обръщаше внимание.
- Най-добрият приятел на Едуард. На Еди. Скапаният алкохолик Еди. Същият като баща си. Съветите на великия Кронуел. „Възпитание на народа!“ „Силата на единството, захранена от силата на единственото.“ Идеология на мъдрото управление. Политици. Нищо не разбират. Кронуел…баща ми, нищо не разбираше. Ако не бях аз…
<<<
Сам почти започваше да слуша. Все още се опитваше да разбере какво се случва. Нещо ужасно и едновременно с това странно познато се въртеше във въздуха. Маги и Роб нахлуха с някакви папки в ръцете. Искаха да кажат нещо, но Сам ги спря.
<<<
- Гений ме наричаха. На 3 можех да пиша сонети. Но не писах. Защо? Защото учех. Защото попивах. Трябваха ми поне две години, за да напиша първата си книга. Извинявам се. Първата книга на Кронуел. Мижитурка.
„За какво говори той? Какво се случва?“
- Веднъж излязох от вкъщи. Убих прасе. Дива свиня.
- Кой си ти? – най-после каза нещо Сам.
Момчето отново се почеса зад ухото.
- Изрод вероятно. Експеримент? Мисля, че мозъкът ми се е родил 100 години преди мен. Може би съм „чужденец“. Тъпо име. Кой ли го измисли?
- Баща ти убиваше чужденци.
- Почти. АЗ убивах чужденци. Този кретен не можеше да направи нищо без мен.
<<<
„Изродчето гений“. Така ме наричаше Едуард. Знаете ли, той реши да направи живота на своя приятел – баща ми още по-труден, отколкото вече беше…с тази негова гърбица. Махна го от стола му на съветник и сложи мен. Той много добре знаеше що за малоумник е баща ми. Все пак се познават…познаваха цял живот. Затова му каза…да ме държи тук.
<<<
- Сам? Това е… - тихо прошепна Роб
- Да, знам. Синът на Гърбушкото.
Момчето се засмя.
- Така ли го наричате? Може. Отива му.
Сам видя как Маги отново пламна.
- Значи това малко изродче е виновно за изтрепването на хиляди?
- Станаха ли хиляди? Хубаво.
- Майка ми…
- Знам. –прекъсна го момчето – Ти си Самуел, майка ти е Невнелин. Поне такова беше елфското й име. Тъпо. И тя е била тъпа.
Маги изръмжа и замахна с юмрук. Роб я удържа.
- Майка ми? Тя е умряла много преди теб! - изсъска Сам. Започваше да се дразни.
- Възможно е. От друга страна…
Маги срита табуретката на момчето и то се озова на земята с ботуш на гърлото.
- Маги, какво правиш? Това е просто едно момче! – извика Роби.
- Това е чудовище!
- Би могло да се каже. – изстена спокойно момчето и се почеса зад…
<<<
„Не!“ Всичко побеля пред погледа на Сам. Момчето не се чешеше зад ухото. То чешеше самото ухо. Сам позна и белезите от шевовете, макар и бледи.
<<<
- Това е…
- Елф…- довърши Роб. – Видяхме в тези документи. Предполагам баща му също.
- Значи съм убил… - замисли се Сам.
- Глупости! – помръдна вече притесненото момче. – В това няма логика! Кралят не би допуснал това! Освен ако не знае… Тогава защо старецът ще пази…
- Това е писмо до теб, изрод. – Маги взе документа от Роб и го хвърли в лицето на момчето. – Смятал е да избяга далеч без теб. Тук ти се обяснява и извинява…предполагам. Всичко му е дошло в повече.
- …аз съм…“чужденец“?
- И си убивал „чужденци“…несигурно продължи Сам.
- Значи вече си приличаме – засмя се злобно и арогантно момчето.
Следващият ритник беше от Сам. Момчето се заби в стената.
- Спрете! Какво правите! Това е само едно малко момче. Превръщате се в зверове.
„Нужен е звяр, за да победи звяр“
<<<
Сам хвана момчето за гърлото и го бутна до прозореца. Погледна Роб и видя изплашените му слаби очи. Погледна и Маги. Тя беше по-спокойна и някак съпричастна. Сякаш го разбираше.
Черният пламък се завърна. Мрачният огън запали мозъка му и тъмен пушек задими сърцето му. Вместо да се задушава обаче, Сам никога не беше усещал по-сладко въздуха около него. Пое дълбоко дъх и затвори очите си. Когато ги отвори вече не виждаше нищо. Само едно чудовище с остри зъби, червен поглед и зъл смях. Чудовище с криво лице и заплашителни рога. Рогата трябваше да бъдат огънати. Не. Откъснати.
Изведнъж много му се искаше да захвърли малкото чудовище от прозореца и да го запрати при баща му долу, на твърдата земя. Изродчето определено го заслужаваше.
Роб стисна ръката на Сам и тихо му прошепна.
>- Сами, направиш ли това… Заслужава ли си?
Изборът отново надвисна над Самуел.
Дали да хвърли момчето от прозореца и да довърши започнатото.
Или да го остави да живее и да направи компромис със себе си.
[[Да убие момчето?->Никога няма да ми простиш, нали?.1]] (8)
[[Да пощади момчето?->Никога няма да ми простиш, нали?.2]] (9)
<strong><center>Нищо не е твърде далеч</center></strong>
Партито беше малко. Може би само двайсет-трийсет човека. Трудно щеше да е на Сам да не се открои, ако направеше нещо по-необичайно… като, например, да убие домакина.
За негово щастие, Маги беше скроила чудесни костюми. Шарени, с много червено и синьо – цветове, които се използваха предимно в столицата и бяха символ на кралската съпричастност. Почти всички носеха такива костюми. Маги беше шила с погнуса и се надяваше да си заслужава.
Всички носеха маски – странни, ужасяващи бели маски с подгънати ъгли. Това символизираше гъвкавостта на управлението – възможността на краля да помага на хората. Наложи се и това да изфабрикува.
Когато пристигнаха, парадния вход на имението беше затворен, но имаше стрелка, която сочеше надолу. Видяха малка вратичка. Сам повдигна капака и тримата се озоваха в тясно, мрачно и стръмно стълбище. В далечината се виждаше светлина от факли.
„Чудесно“ – помисли си Сам. - „Ще го заровя под земята!“
Когато изминаха стотина метра по завъртяното стълбище, те взеха факлата, която беше с номерирана с „16“ . Стълбището най-после свърши и пред тях се оказа огромна, тежка дървена врата. Някой я отвори. Още един гост, който напълно приличаше на тях, с номер „3“ върху факлата си. Поклони им се и им посочи пътя.
Четиримата вървяха мълчаливо по дълъг мрачен коридор. Вляво и вдясно се виждаха множество килии. През малките прозорчета на килиите се забелязваха хора, отново облечени по този начин. Повечето от тях държаха номерирани факли. Всички стояха тихо и се оглеждаха един друг. Роб забеляза, че някои от тях правиха повече от оглеждане, а други имаха много по-малко дрехи. Преглътна тежко и започна да осъзнава къде се намира. Беше чувал, че партитата на Станърд са по-екстравагантни, но определено не очакваше това. Сам погледна факлата на „номер 3“. Чудеше се какво означават номерата, но не искаше да издава, че не знае къде се намира. Вярваше, че Роб е наясно какво се случва и че всичко ще е наред, но трябваше и да вземе някакви мерки. Сам искаше единствено момент на усамотение със Станърд. Хрумна му нещо.
…
В края на коридора всички спряха. Погледнаха към последната килия. Тя беше отворена. Някак си беше по-различна. Осветена, приветлива и мека. Имаше мебели, имаше уют и сякаш не беше специално пригодена за това, което се случваше в другите килии. Всички влязоха в килията. Там стоеше Станърд.
>- Радвам се да ви видя. Добре дошли на моето парти. Извинете за мрачния вид, но аз си падам по… по-различни неща. Експериментирам. Обичам да научавам все повече за поведението на хората преди смъртта. Сякаш хората след смъртта са по-предвидими, нали така?
Станърд се усмихна заплашително. Роб разбра какво се случва и нервно се огледа. Изведнъж номер „3“ го събори на земята и той загуби съзнание. Другите двама бяха следващите. Само Маги остана будна. Вече съжаляваше за дрехите. Свали отвратителната маска и заплю „3“. Погледна към Сам и го бутна. Той не мърдаше. Той трябваше да направи нещо, докато не е станало твърде късно. Станърд мина покрай тях. Маги продължаваше да гледа към Сам. Той все още лежеше.
>- Завържи я. Имаме свободни килии.
„3“ завърза Маги. Тя крещеше на Сам да се изправи. Станърд се приближи. Вдигна крака си над главата на Сам и… стъпа с всичка сила върху нея.
<<<
- Защо си мислите, че не знам какво искате да направите? (стъпка още веднъж главата на Сам) Мога да видя всичко! (още веднъж!) Аз съм всичко! Аз съм силата! Аз съм живота! АЗ СЪМ ЖИВИЯТ!
- Ти си мъртвият. – тихо прошепна „3“ и намушка в бъбрека Станърд.
<<<
Преди да падне на земята, Станърд видя килнатата настрана и вече счупена маска на Сам. Отдолу се показваше позната глава. Това беше неговият бодигард. С чорап в устата. Станърд усети как бъбрека му започваше да се гърчи, сякаш в опит да избяга.
„3“ свали маската си и отдолу се показа назъбеното в мрачна усмивка лице на Сам. Сам доволно изрита Станърд от сабята си и го свлече на земята.
<<<
- Чакай! – простена Станърд и се обърна в мъки към Сам.
- Моли се. Ще бъде по-сладко, но няма да ти спаси живота.
- Мога да ти помогна.
- Това и правиш. – каза Сам и натисна с крак раната на Станърд.
- Убий го! – изсъска Маги. – Убий го заради всичко синьо и червено в този свят! Убий го заради това, което ни причинява! Убий го заради мен!
- Аз съм…
Маги се изправи и срита Станърд.
- Аз съм НЕКРОМАНТ!
<<<
Маги се дръпна.
>- Това е невъзможно. Кралят не би го допуснал. – усъмни се Сам.
Роб започваше да се събужда. Сам май беше прекалил с удара.
<<<
- Ще се изненадаш колко неща са възможни. Ходихте ли при Кронуел? Виждам, че не сте… Ох… изпуснали сте по-голямо шоу.
- Какво като си некромант! – почти изкрещя Маги. Сам се огледа дали някой не ги вижда. Всички си стояха в килиите и правиха това, което правиха.
- Мога да върна баща ти!
Сам застина. Роб вече се изправяше.
- Не го прави, Сами.
<<<
Късно е. Мухата вече беше там. Ако можеше… Ако баща му беше там… Ако…
<<<
- Голяма работа! Той беше никой! – каза Маги и посегна с крак.
- Но майка му беше.
<<<
Маги се спря.
>- Точно така. Майка му. Мога да я върна. Знаете коя беше майка му.
Некромантът започна да се изправя. Маги и Сам слушаха.
>- Мога да я върна. Мога…
Сабята се заби дълбоко в сърцето на Станърд и той се сгромоляса безмълвно и последно. Маги и Сам учудено погледнаха към Роб, който държеше уплашен сабята, изскубната от дрехите на Сам.
<<<
- Аз… Сам. Това щеше да е грешка, Сам. Никога не връщай…
- Трябва да е тук наоколо – каза Сам, без да обръща внимание на Роб.
- Да, некромантите винаги държат заклинанията си наблизо.
- Маги, Сам… разберете, това беше за добро. Не се месете…
- Ето я! – каза Маги и извади голяма книга от под стола, върху който стоеше некроманта.
- Какво правите? Спрете!
- Дай ми я! Чакай, аз ще го намеря. – Сам взе книгата.
- Хора, спрете! Сам, моля те. Не го прави!
- Ето го! – каза Маги. – Отричане на смъртта. Трябва само кръв от собственика на тази книга. Дръпни го насам.
<<<
Сам го направи, погледна Маги и пое дъх.
<<<
- Значи го правим? – Маги кимна.
- Сам…
- Млъкни Роб! Не разбираш ли? Това може да промени всичко? Ако баща ми е тук, може да ни помогне да стигнем до Едуард.
- Ако майка ти е тук… можем да направим всичко.
<<<
Роб се отказа. Сам беше поел по този път. Не беше сигурен дали иска да продължава с него. Обичаше го с цялото си сърце, но това беше твърде далеч.
Сам беше решен. Щеше да използва заклинанието. Той не знаеше дали ще може да го повтори след това. Затова беше много важно кого щеше да върне към живот.
Дали баща си? – който го бе отгледал и научил на всичко. Който знаеше как да се справя с всяка ситуация и на когото дължеше всичко.
Или майка си? – една все по-мистериозна фигура, която той никога не бе познавал. Дали обаче не беше твърде мистериозна?
[[Да възкреси баща си->СИНьО1]] (10)
[[Да възкреси майка си->СИНьО2]] (11)
<center><strong>Стъмва се</center></strong>
Момчето се размаза почти до трупа на баща си. Кръв потече от тялото му. Някъде отдолу. Сам се чудеше от къде точно. И кой орган се беше предал пръв. Може би някой от дробовете? Или бъбрек, той лесно се пръска… А колко красиво се стичаше кръвта. Тъмно червена, или пък се стъмваше.
Не можеше да отдели поглед от гледката. Беше толкова прекрасна. Но някак си се стъмваше. Стъмваше ли се? Обърна се към Роб и Маги. Маги беше стресната, а Роб уплашен.
„Не се плаши Роб. Всичко е наред, нали това искахме? Малкият гад си го заслужаваше. Какво искаш да ми кажеш? Не те чувам. Нещо шуми. Или е просто тихо. Говори по-силно. И ела по-насам. Стъмва се и трудно те виждам.“
Стъмни се. Пак се съмна. Сам се огледа. Отляво Маги забиваше острието си в окото на някакъв мъж в синьо-червена блуза. Роб притискаше огромна врата, сякаш някой се опитваше да влезе. Но къде? Къде беше всъщност? Огледа се. Всичко изглеждаше огромно. И странно. Червен килим ли имаше или всичко беше в кръв? Той със сигурност беше.
Огледа ръцете си. Едната беше в рани и кръв, а в другата държеше нечия глава. На кого ли беше тази глава? Не можеше да я разпознае. Беше обезобразена. Кой ли беше направил това? Дано той. Би изпитал огромно удоволствие. Ех, ако можеше да си спомни. А защо беше тихо? И пак започваше да се стъмва…
И отново се съмна. Този път се биеше. Трима го бяха обградили, но сякаш той беше обградил тях. Те очевидно се страхуваха от него. Обърна се назад и видя огромна алея от трупове. Как се събраха толкова много хора в малка зала като тази. Странно. А, да. Трябваше да убие и тези. Уби ги. Първият беше лесен – прониза го три пъти в корема. Щеше да се мъчи. Сладко. На втория отряза ръката. Можеше да се мъчи, но не издържа и го намушка в сърцето. Достави му средно удоволствие. Третият. Ех, какво щеше да прави с третия? Сам хвърли сабята и просто му счупи врата. Пак се обърна. Търсеше Роби и Маги да се похвали. На Маги би й харесало. В далечината му се видя някой. Май беше Роб. „Къде е Маги?“ Хубав въпрос. Супер. Пак се стъмни. Къде ли щеше да се озове след това?
Съмна се. Какво спокойствие. А, ето го и него – Едуард. Очевидно го беше пребил, защото той се беше отпуснал в ръцете му. Май му говореше нещо, но всичко беше тихо и не го чуваше. Дори се опитваше да го хапе, но Сам нищо не усещаше. Освен благост. Всичко беше… благо. Нямаше по-добра дума. Сам направи две крачки напред и се спъна в нещо. Погледна надолу и я видя. Там беше Маги. „Ех… Маргарет, и в смъртта си изглеждаш толкова прекрасна“. Докъде беше стигнал? А, да – Едуард. Сам го пусна на земята. Искаше да изпита удоволствие от това, което щеше да направи. Огледа се.
От ляво имаше счупен прозорец с множество малки стъкла. Твърде малки, за да го нареже с тях. Но идеални, за да го нахрани с тях. Може би Едуард беше гладен?
От дясно имаше стар куфар с инструменти. Къде се намираха? Ха, явно проклетникът се е бил скрил в работилницата на двореца.
Сам отвори куфара. В него имаше всякакви неща, но най-хубавото от тях беше стар назъбен трион. О-о-о, колко неща можеше да направи с него.
Кое ли да избере?
Сам се чудеше как да приключи своето отмъщение.
[[Да натъпче гърлото на краля със стъкла?->Чуждо лице1]] (16)
[[Или да прояви въображение с триона?->Чуждо лице2]] (17)<center><strong>„Аз съм Мах-Удук!“</strong></center>
Сам издърпа рязко ръката си и метна момчето в ъгъла на стаята. Роб си отдъхна. Маги изглеждаше разочарована, но силно се опитваше да не го показва, защото не беше убийца на деца.
Преди малко момчето се правеше на важен, но в този момент се беше свило от страх в единия ъгъл и не говореше.
Роб се приближи до Сам и приятелски го хвана за рамото. Сам наистина се нуждаеше от това. За момент усети как душата му излизаше от тялото, но сякаш този малък жест му върна надежда в живота.
Въпреки това, все още искаше кръв.
<<<
- И какво сега? - попита почти трезво Сам.
- Сега е време аз да се намеся. – усмихна се Маги и пречупи пръсти – вие можете да излезете за малко.
<<<
Сам и Роб погледнаха към Маги. Тя видя подозрителните им погледи.
>- Спокойно. Знам какво правя. - обърна се към момчето – поне така мисля.
Сам и Роб слязоха на първия етаж. Ръцете на Сам трепереха. Роб се притесняваше за здравето на приятеля си. Като че ли всичко това не му се отразяваше добре. Сам отиде да си измие лицето и зърна погледа си в огледалото. Стресна се. Сякаш виждаше друг човек. Сякаш виждаше друг свят.
А и светът определено беше друг. Само до преди дни си мислеше, че всичко е наред. Сега осъзна, че всяко нещо около него е лъжа. Кралят не е това, за което се представя, съветниците му са жестоки убийци, малък 8-годишен изверг управляваше цял свят и на всичкото отгоре този изверг беше елф! По-дяволите, дори Сам беше елф! Какво се случваше?
Маги слезе по стълбите. Зад нея вървеше с вързани ръце малкото момче с насълзени очи. Маги изглеждаше доволна, а по тялото на момчето нямаше никакви белези.
<<<
- За малко да забравя, че си имаме работа със седемгодишен. – усмихна се Маги и прочете отново мислите на Сам. – Всичко, което трябваше да му кажа беше „не ти стиска“.
- Тогава защо реве? – усмихна се и Сам.
- Защото току-що уби баща му, Сам – намеси се Роб – Може да говори каквото си иска, но това беше неговия баща.
<<<
Сам рязко млъкна. Маги обаче не. Тя знаеше къде да намерят Едуард.
…
Седмица по-късно, тримата бяха пред имението на Едуард. Той трябваше да бъде сам в кабинета си и да играе хазарт със свой приятел. Когато играел с него, той ограничавал максимално охраната си, защото онзи бил някаква голяма клечка от престъпния свят.
Мина полунощ, всички вече се бяха изнизали. Тримата излязоха от прикритието си и тръгнаха към двореца. Изведнъж пред него спряха множество карети и коне. Стотици хора в униформи застанаха пред двореца. Явно чакаха команда.
Не се виждаше добре от този ъгъл, но явно бяха някаква свита на краля, защото Сам видя как „клечката“ влиза в една от каретите.
Всички потеглиха. Маги беше убедена, че е видяла Едуард в една от каретите. Нямаха време за мислене, трябваше да променят плана. Решиха да тръгнат след свитата. Какво ли беше намислил този проклетник Едуард?
След почти цял ден внимателна езда след свитата, кралят реши да спре хората си. Направиха лагер, разпънаха палатки, запалиха огън и уморени отидоха да си лягат.
Роб беше също много уморен. Маги и Сам обаче бяха наострили поглед и кипяха от енергия. Разбраха, че е време за действие. Трябваше използват уменията си по лакрос. Маги беше най-маневрената нападателка, която Сам познаваше. А самият Сам… е, той беше елф. Да бъде ловък някак си му се отдаваше. Роб от друга страна… Роб трябваше да остане. Той самият го разбираше.
Сам и Маги щяха да пробият пътя си внимателно през нощта и да пронижат Едуард в съня му. Роб беше притеснен, но не беше спал няколко дена и нямаше сила дори да се оплаква. Чудеше се как тези двамата още се държат на краката си.
Оказа се по-лесно отколкото си го въобразяваха. Само за двайсет минути успяха да обиколят всички палатки без да бъдат забелязани. Последното място, където не бяха проверили, беше една съмнителна карета с покривало отгоре. Приближиха се и Сам се справи лесно със стражата, благодарение на тихата сабя на баща му. Това му достави странно удоволствие, но нямаше време да му се отдава за момента. Качиха се в каретата и вдигнаха покривалото.
Сам и Маги останаха в шок. Защото там наистина беше Едуард. Но окован с вериги, вързан и заключен в импровизирана килия.
>- Трябва да ми помогнете! Помогнете ми! - започна да ги умолява той.
Той започна да издава твърде много шум. Сам трябваше бързо да направи нещо. Реши да кара по план и замахна със сабята, за да промуши Едуард веднъж за винаги. Не го интересуваше ситуацията. Изведнъж някаква ръка сграбчи неговата. Някаква много силна, голяма и тъмно зелена ръка. Маги с бърз ритник между краката се справи с противника и той пусна ръката на Сам. Сам се обърна и го видя. Това беше… орк. Едър и злобен орк.
<<<
- Това е наш пленник! Мах-Удук няма да ти позволи да го убиеш.
- И защо си мислиш така? – отвърна нахакано Маги.
Оркът се изправи. Наистина беше огромен.
- Първо, защото Едуард ще бъде екзекутиран заради делата си и второ, защото аз съм Мах-Удук.
<<<
Сам още държеше сабята в ръката си. Сега беше момент на решение. Дали щеше да се възползва от случая и докато има време да довърши започнатото – да отмъсти за всичко и да убие собственоръчно Едуард?
Или да повярва, че това е наистина някакво бунтовническо движение, което ще екзекутира кралят. Така обаче щяха да отнемат неговото лично отмъщение.
[[Да убие крал Едуард->Легендата за Елдар2]] (18)
[[Да остави да бъде обесен->Легендата за Елдар1]] (19)
<center><strong>Нежна музика</strong></center>
Да… Това щеше да му отива. Както казват – злото разяжда отвътре навън. Сам се засмя лудо на смешката си и набута с кървите си ръце стотици малки стъкла в устата на Едуард. След това стисна с ръце челюстта му.
>- Да ти е сладко! – не беше смешка, но пак се засмя.
Сам гледаше как кралят губеше съзнание заради спрелия поток от въздух. Цялата му уста кървеше. Сам не беше доволен, че Едуард не иска да глътне стъклата, но пак беше нещо. Може би трябваше да пробва по другия начин…
>- Сам! Какво правиш?! Време е да се махаме! Идват още стотици.
Сам се почувства обезпокоен. Но не от наближаващата опасност, а от това, че Роб го прекъсна. Сам мразеше да го прекъсват във важни моменти. Всъщност Сам МНОГО мразеше да го прекъсват. Особено разглезени лигльовци като Роб. Всъщност Сам мразеше Роб! Мразеше го от дъното на червата си. Което го подсети да натъпче стъклата от устата на Едуард - директно в гърлото му. Направи го, след това погледна разярен към Роб. Той беше уплашен. И с право. Как можеше да прекъсне този толкова важен момент на Сам? Особено когато се забавляваше толкова много. Кой беше той, че да му държи сметка? Сам хвърли вече мъртвото тяло на краля на земята и се обърна към това лигаво, дразнещо същество, което почти се беше изпуснало от страх. Сам осъзна, че не кралят беше виновен за всичко, което се случва в света. За всичко бяха виновни дребните червеи, които се влачеха безсмислено из собствената си кал. Това бяха паразити, които трябваше да бъдат отскубнати. Бяха виновни всичките му познати. Беше виновен баща му, беше виновен Робърт, беше виновна Маги, беше виновен РОБ! Сам прескочи трупа на Маги и се засмя на това, че беше влюбен в такова нисшо същество като нея. Приближи се до Роб. Роб усещаше заплахата. Така вече повече го харесваше. Като жертва, която усеща наближаващия хищник. Глупакът се опита да избяга. Сам просто се протегна и го хвана за ръката. Само с едно завъртане успя да я счупи. Роб изкрещя от болка. Да, точно така. Това достави огромно удоволствие на Сам.
>- Пусни ме, Сам. Случва ти се! – пискаше Роб – Спомняш ли си какво учихме? Помниш ли историята на „Елдар“?
Сам нищо не чуваше. Само виковете. Това беше нежната музика, която галеше ушите му. Отнесен в либретото, което мозъкът му твореше в този момент, той отпусна ръката на Роб и червеят се измъкна. Роб беше изтощен от битките, а счупената му ръка беше изцедила и последните му сили. Той едва се влачеше по земята. Сам бавно се приближи до него и хвана здравата му ръка. Счупи и нея. Роб загуби съзнание. Сам беше разочарован. Искаше му се още да си поиграе с този паразит. Нищо. Вдигна крак, за да размаже главата на тази… пречка.
В този момент в залата нахлуха десетки войници. Всички бяха извадили мечовете си. Сам посегна към своята сабя и осъзна, че тя не е на мястото си. Беше я изхвърлил преди да натъпче гърлото на Едуард със стъкла. Хубави времена. Е, нищо. С голи ръце щеше да е още по-сладко. Някак си му придаваше свобода и въображение. Наддаде силен, луд вик и се нахвърли върху войниците…
[[Всичко отначало]]<center><strong>Чудовище</strong></center>
Сам изхвърли безжизненото тяло на Едуард в единия ъгъл и отвори кутията с инструменти. Кралят гледаше с едното си здраво око към Сам и сякаш се опитваше да каже „Моля те, спри“. Може би беше нещо друго, но Сам наистина би харесал да е това. Прегледа инструментите и реши да започне с триона. Можеше да отреже… да кажем, китката на Едуард. Взе триона, хвана ръката на Едуард…
>- Сам! Спри! Какво правиш? Това не си ти!
Сам не чуваше какво му казва Роб, но не го и интересуваше. Имаше задача, която трябваше да се свърши. Китката все още висеше на костта си. Това определено пречеше на Сам. Дразнеше го. Може би щеше да му е по-удобно, ако имаше здрава опора. Сам събори Едуард по лице и опъна ръката му напред. После клекна до краля и приготви триона.
- По… мощ. – изпъшка Едуард.
>
Това вече Сам чу. Когато хората се молеха за помощ беше празник в неговото сърце. Неговото мрачно и красиво сърце.
>- Сам, пусни го. Знаеш какво ти се случва, нали? Сам. САМ!
Роб изрита триона от ръцете на Сам, след това го събори на земята. Притисна ръцете му. Сам го гледаше право в очите. Пронизваше го с поглед. Почти буквално. В очите на Сам Роб се видя как умира. Сам го убиваше с трион. Режеше му вътрешностите една по една. Оставяше сърцето му за последно, като накрая го хващаше с голи ръце и изяждаше, докато то още биеше. Роб се уплаши и се дръпна назад. Спъна се в Едуард и падна на земята. Сам се изправи и тихо се приближи до него. Сякаш някакво безмозъчно и хищно насекомо се влачеше към него. Сякаш нямаше нещо, което да го разубеди да не му откъсне главата. В този момент Сам приличаше на гигантска богомолка.
>- Сам… Спомни си в какво се превръщаш. Проклятието, Сам. Тъмните елфи!
Сам не чуваше. В момента разкъсваше бъбреците на Роб в съзнанието си. Сам протегна ръка към гърлото на своя приятел. В следващия момент се спря и се обърна назад. Едуард се беше раздвижил и беше грабнал триона. Сам изблъска триона от ръцете му. Роб използва този момент и изрита Сам в лицето. Елфът се преобърна и падна върху Едуард. Кралят извика от болка. Сам удари с лакът Едуард и той млъкна. Сам взе триона и посегна към Роб с него. Роб се протегна и хвана ръката на мъртвата Маги. Предпази се с нея. Трионът се заби в кожата й и се заклещи там. Докато Сам се опитваше да извади триона, Роб се мушна зад него.
>- Сам… Моля те. Все още можеш да спреш.
Сам не слушаше. Вместо това грабна отвертка от кутията с инструменти и се завъртя към Роб. Заби я малко коляно му. Роб извика от болка и отново падна на земята. Сам пропълзя към него като аспида. Качи се върху него и затисна краката му. Роб изпищя още по-силно от болка, защото Сам беше стъпил с коляно върху току-що появилата се рана. С едната ръка го хвана за дланта, а с лакътя си затисна другата. Отвертката беше пред лицето на Роб. Сам си играеше с приятеля си. Ужасяващата му усмивка подсказваше, че иска да измъчи Роб. Сякаш в момента изтръгваше зениците му с нокът. Само че той имаше отвертка. Сам реши да се забавлява и заби отвертката в меката част на ухото на Роб и тя висна като обеца. Колкото и да болеше това, болката от изкарването на отвертката от там беше двойна. Роб пищеше от болка. Изведнъж Сам се плъзна назад. Това, колкото и приятно да беше, толкова беше и болезнено, защото раната над коляното се разтваряше. Оказа се, че Едуард издърпваше Сам. Сам се обърна натам и започна да рита краля в главата. През това време обаче Едуард успя да направи нещо. Бутна един лек предмет към току-що освободената ръка на Роб.
Сам реши изцяло да смени обекта си на мъчение и се изправи. Надигна Едуард за яката. Приготви отвертката, но само секунда след това от гърдите му щръкна остър и тънък предмет. Сам се наведе и последното нещо, което видя в живота си беше острието на сабята на баща му.
Роб усети, че това беше перфектното време да се отпусне и да загуби съзнание.
[[„Аз съм човек“]]<center><strong>Огън</strong></center>
Всичко премина за по-малко от десет секунди. Сам извади сабята си. Сам прободе сърцето на крал Едуард. Сам загуби съзнание от удар с тъп предмет.
Сам се събуди, вързан за дърво. През няколко дървета беше вързан Роб, а след още няколко – Маги. Няколко орка и един гоблин стояха между тях и спореха. Чудиха се какво да правят със затворниците. Единият от тях видя, че Сам се събуди и тръгна заплашително към него. Удари силен и бърз юмрук в лицето му. Странно как един орк можеше да бъде толкова силен.
<<<
- Кет! – извика Удук. – Остави затворника.
- Тези убиха Варак.
- Той и без това беше пред умиране. Беше на 120 години. Сигурно е спял по време на смяната си.
- И все пак…
- И аз харесвах Варак. Само че те убиха Едуард, Кет. Това е по-лошото. Ела тук трябва да измислим какво ще правим.
<<<
Пъргавият орк се нацупи и се върна при Удук. Продължиха да обсъждат. Сам разбра, че те са планирали да екзекутират краля публично и да разкажат за делата му пред хората. Сам не разбираше каква полза имаше от това, но беше доволен от себе си. Най-после направи нещо добро. Доведе до край отмъщението си. А сега какво?
<<<
- Ей, Сам. – прошепна Роб. Сам се обърна. – Какъв е планът?
Сам не знаеше. Не беше планирал нищо занапред. Той извърши това, за което беше дошъл. Което го подсети.
- Маги! – също прошепна Сам към Маги.- Маги!
Маги не се събуждаше.
- Здраво я удариха, Сам. Мисля, че този малкият я наръга с нещо.
Сам се ужаси. Единственото нещо, което искаше повече от отмъщението си, това беше Маги. Сега тя беше затворила очите си покорно върху коленете.
- Маги! – почти извика Сам.
- Хей, Сам. Сам. Спри. Ще те чуят. Трябва да направим нещо преди да са ни убили.
Какво щяха да правят? Защо щяха да го правят? Къде щяха да ходят след това? Ако Маги я нямаше, нищо нямаше смисъл.
- Сам. Въжето! Сам!
<<<
От друга страна, имаше Роб. Имаше царевицата. Странно, защо точно сега го беше подгонила депресията?
>- Сам! Въжето. Разхлабено е. Виждам го от тук.
Може би това в главата му не бяха неговите мисли. Може би все още имаше за какво да живее. Може би… Да! Роб беше прав. Сам усети, че въжето е разхлабено, започна да си раздвижва китките, за да се освободи.
>- Точно така, Сам!
Сам се усмихна. Беше готов за действие. Благодарение на своя приятел Роб.
>- Ще се измъкнем от тук, Роб – каза уверено Сам.
Роб също се усмихна.
>- Добре дошъл, приятел…
Огнена стрела се заби в челото на Роб. Сам изпищя. Всъщност всички изпищяха. Стрелата не идваше от лагера. Това беше нападение.
<strong>Бяха сивите.</strong>
Следващите минути преминаха в хаос и битки сред лагера. Сам използва момента и се измъкна от разхлабения възел. Отиде при Маги и я освободи. Тя беше намушкана в хълбока, но все още дишаше. Вдигна я на рамото си и тръгна да бяга. Успя да се измъкне от битката и се скри в гората. Когато всичко беше достатъчно тихо, той остави Маги до едно дърво и седна да си почине. Само секунда по-късно, срещу лицето му застана гоблинът, който спореше с орките. Той беше изплашен и не изглеждаше заплаха. Сам замахна да го удари, но той се дръпна.
<<<
- Спокойно! Спокойно! И аз съм беглец като вас. Освен това съм и доктор. – погледна към Маги.
- Можеш ли да й помогнеш?
<<<
Гоблинът бръкна в чантичката си.
Два дена по-късно.
Сам подкрепяше Маги да ходи, а Моджи вървеше нервно до тях.
>- Благодаря ти, Моджи. Ако не беше ти…
Моджи беше доста интелигентен и не само за гоблин, но дори и за човек. Сега обаче беше потънал в депресия. Всичките му приятели бяха изтребени. Той беше последният оцелял.
<<<
- Знаех си, че има нещо гнило в този план… - тихо говореше на себе си. – Този престъпник да ни помага… Добре, че уби Едуард, Сам. Така поне един от тях не се измъкна.
- Знам, че искахте друго, но той трябваше да плати.
- И си плати – изохка Маги.
<<<
Тримата вървяха още ден през гората. Бяха гладни и жадни. Не знаеха колко още ще издържат. Маги имаше нужда от сериозна почивка.
Вечерта не си говореха. Пазеха сили. Поне Сам и Маги. Сам се опитваше да не мисли за Роб, поне засега. Моджи обаче не спираше да плаче. Тихо и безкрайно.
<<<
- СссссСсс! – чу се някакво съскане от храстите. Пред тях изскочи гигантски съскащ плъх в шлифер. – Сссс!
- Лоскин!
Моджи стана жизнерадостно и прегърна плъха.
- Не знаеш колко се радвам да ви видя.
- Ссс! Да! Тук! Сссс! Спри! Спри! Идват! Идват!
- Кой идва, Лоскин?
- Вие! Вие! Идвайте с мен! Трябва да дойдете!
- Къде?
- Ссс! Идвайте! Пещерите! Ссс…
<<<
Моджи очевидно се доверяваше на този плъх, а Сам и Маги нямаха къде другаде да ходят и всички заедно поеха към пещерите, където ги чакаше един странен магьосник с надежда за промяна.
[[Другият елф]]<strong><center>Светлини</center></strong>
Сам си отпусна ръката. Щом държаха Едуард като затворник, значи и те бяха на тяхна страна. Може би беше време да намери съюзници. Освен това… те бяха като него. Какво щеше да стане, ако го бяха убили?
<<<
- Правилно постъпи, Сам. – каза Удук.
Сам се изненада.
- Да, знам много добре кой си. А сега бавно и внимателно слезте от там, ако обичате.
<<<
Маги не беше доволна.
<<<
- Сам. Тук сме. Сега е моментът. Ако не искаш ти, дай ми сабята.
- Маги… Моля те. Не е сега времето.
- Сам… ако не го убиеш, кой знае кога ще можеш да бъдеш различен… Не ти ли омръзна да си сив? Ти си елф…
<<<
Едуард започна да се хили зад тях.
>- Елф?… Каква групичка изроди сте се събрали.
Сам погледна Роб. Той му кимна. Маги сведе глава. Тримата слязоха от каруцата.
>- А сега е време да се омитате, преди да са се събудили всички – каза Удук и погледна към мъртвия орк.
Сам осъзна какво е направил.
>- Ох! Съжалявам! Наистина, не знаех, че…
>- Тръгвайте! – настоя през зъби Удук.
Сам усети, че Удук не е убеден в думите си, затова реши да действа бързо и подкани Роб и Маги да направят същото. Тримата се скриха в близката гора.
Тримата тичаха в обратна посока. Никой не искаше да спира. И не защото се страхуваха от Удук и хората му, а защото не искаха да си говорят. Не знаеха какво трябва да кажат. И тримата бяха потънали в мислите си. Сам наистина искаше отмъщение, наистина усети тръпката от това да си близо до това, за което си роден, но сякаш нещо не беше както трябва. Маги копнееше за смъртта на Едуард повече от всичко и беше разочарована от Сам, а Роб усещаше напрежението във въздуха и както винаги, странеше от него. В един момент Маги не издържа и спря.
>- Стига толкова. Сам, чуй какво ще ти кажа…
Видяха се светлини. Роб направи знак на Сам и Маги. Тримата се скриха в храстите и се огледаха. В далечината се виждаха хора. Маги веднага позна синьо-червените доспехи. Това войската на краля. И бяха… много. Хиляди. Десетки хиляди. Твърде хиляди!
„Удук“ – помисли си Сам. Щяха да нападнат лагера на „Чужденците“ и щяха да го пометат. Сам се спогледа с Маги и Роб.
<<<
- Чакай малко. Ти искаше да се махаме! – Маги тихо оспори мисълта на Сам.
- Маги. Не е сега моментът. Трябва да ги предупредим.
- Той е прав, Маги. Ако те ги достигнат… Леле, колко са много.
- Маги, нали това искахме? За това се борим? За спасението на различните?
- Аз исках просто отмъщение, Сам. Ти също.
- Така е. Искам. Но какво значение има дали ще го извърша аз? Смъртта на Едуард ще се случи, така или иначе.
- Не е същото и ти го знаеш!
- Не. Но знам, че вярвам повече на онези хора отзад, отколкото на тези тук.
- Тихо! Ще ни видят, ако продължавате. – прекъсна ги Роб.
- Аз тръгвам. Знам, че Роб ще дойде с мен. Маги, можем и без теб, но нямаш представа колко ще съм доволен, ако и ти дойдеш. Нямаш представа колко искам…
- Знам. – прекъсна го смирено Маги преди той да завърши изречението, което тя не беше сигурна, че иска да чува в този момент. – Идвам.
<<<
<strong>Два дена по-късно.</strong>
Лагерът беше осеян с трупове. Синьо-червени, клонящи към тъмно червени трупове. Благодарение на Сам, Удук беше успял да подготви хората си, както и да сложи нужните капани. Самият Удук беше загубил много от хората си, а и много от нападателите бяха избягали, но цената беше оправдана. Едуард беше все още жив. Сам, Маги и Роб не се включиха в битката, тъй като не бяха сигурно дали и двете страни не бяха срещу тях.
Седмица по-късно, на площада се бяха събрали десетки хиляди души. Бяха чули за случилото се и не знаеха как да реагират. В средата на площада беше поставена огромна дървена площадка, върху която беше построено бесило. Изведнъж на бесилото се показа Едуард, воден от Удук – огромен орк, излязъл сякаш от тъмните приказки, с които родителите плашеха децата си с някаква странна възпитателна цел. Хората започнаха да шушукат.
Хората обаче спряха да шушукат, щом мигновено след появата на Удук, сред тях се появиха хиляди по хиляди същества с шлифери. Сякаш изведнъж се бяха пръкнали между тях. Шлиферите бяха дълги и с качулки, но лицата на съществата в момента не ги правиха чужденци, защото бяха мнозинство. Това бяха орки, гноми, гоблини, джуджета и всякакви други същества, за които сивите дори не бяха чували.
Удук изнесе дълга реч за това как хората не трябва да се страхуват от тях и как крал Едуард е промил мозъка им. Речта му не протече по начина, по който си я представяше. Никога преди хората не се бяха страхували за живота си толкова много. Удук изглеждаше като поредния месия, но този път той беше по-страшен от когото и да било преди. Поне Едуард им беше дал мир. На хората не им пукаше за нещастията, които са сполетели другите, не им пукаше за някакви морални ценности, които нямат нищо общо с тях. На хората не им пукаше за справедливостта.
Сам стоеше надалеч и наблюдаваше всичко. Роб беше до него. Маги не искаше да е там. По-скоро не искаше да бъде с тях. Тя все още съжаляваше, че не довършиха започнатата работа. Сам знаеше, че я беше загубил завинаги. Започваше да се чуди дали не беше сгрешил някъде? Дали трябваше да убие Едуард на място? Дали не трябваше да отидат при Станърд, вместо при Кронуел – може би нещата щяха да се развият по друг начин? Защо изобщо трябваше да тръгва с тази отмъстителна цел, която на всичкото отгоре недовърши.
В тези размисли, Удук дръпна лоста и минута по-късно Едуард вече беше мъртъв.
Няколко часа по-късно, прегърбен гробар с дълга мазна сива коса и сиви мустачки взе трупа на Едуард и го качи на каручката си.
[[Лешояди]]<center><strong>„Какво си направил?“</strong></center>
Разбира се, че щеше да върне баща си! Трябваше да го направи. Дължеше му го. Да беше си отишъл по естествен начин - щеше да е добре, но „треперещи ръце“? Хайде стига! Това е унизително.
Сам плъзна грубо сабята по ръката на некроманта и кръвта потече в купата, която намериха наблизо. Каза странните и ужасяващи за Роб думи и зачака нервно. Какво щеше да му каже? Какво щеше да направи? Какво щеше изобщо да се случи?
Ето, че се случи. Нямаше земетресение, нямаше пламъци, нямаше ефекти, дори нямаше звук. Баща му просто се появи. Появи се първо като сянка върху пода и после сянката просто се изправи. Изведнъж тя се изпари като завеса на шоу за таланти. Ето го и Стивън. Така както го помнеше. Слаб, висок и блед. Такъв беше в последните си дни, преди да си замине. Сам инстинктивно погледна към крайниците му. Нямаше и помен от болестта. Помнеше как всичко се клатеше сякаш щеше всеки момент да се отдели от тялото на баща му. Сега ръцете му изглеждаха по-твърди и от кървавите кокалчета на Сам.
Стивън изглеждаше объркан. Сам предполагаше, че това е нормално. Роб беше смъртно уплашен и сякаш беше готов да изчезне всеки момент от това проклето място. Маги… тя изглеждаше странно. Тя също настояваше на тази магия, но изглеждаше притеснена. Сам не изчака и се хвърли да прегърне баща си. Стивън обаче… го избута.
<<<
- Самуел? Какво си направил?
- Ами… - Сам се огледа.
<<<
Сам отново стана на 12.
<<<
- Самуел, все още има шанс за теб. Послушай ме, сине.
- Остави го намира! – изкрещя изведнъж Маги. Сякаш нещо дълбоко чакаше в нея и най-после излезе навън.
<<<
Стивън се обърна към Маги. Огледа я.
<<<
- Маргарет – нежно подхвана – виждам, че вече сте по-близки със Сам.
- Не благодарение на теб!
<<<
Като малко момиченце, Маги излезе от килията и тръшна вратата след себе си. Сам беше объркан. Роб – все още така зашеметен и уплашен.
>- Роб… ще ни оставиш ли насаме? – почти прошепна Стивън. Роб? Роб?
Роб се съвзе.
>- Ще отида да… да… намеря Маги.
Спъвайки се няколко пъти, Роб нервно излезе. Стивън леко изрита труповете настрани и затвори вратата. Сам беше вече на 6.
Сам и баща му стояха там повече от 20 минути. Сам не продума. Той беше объркан. Той беше много объркан. Стивън напомни отново ценностите, с които е бил отгледан. Напомни му, че светлината е единственият път нагоре. Напомни му, че вярва в него. Вярваше?
Въпреки всичко!
Първоначално Сам помисли, че връщането на баща му беше грешка. Не очакваше толкова много поучения и нямаше нужда от тях. Десет минути по-късно обаче започна да се замисля. Започна да си спомня за топлината, която винаги беше изпитвал покрай дома си, покрай усмивката на баща му и покрай приятелите си. Откакто беше решил да тръгне на отмъстителна мисия, всичко стана хладно като меч и остро като пронизителен мрак.
В нито един момент баща му не му направи забележка. В нито един момент не му каза, че греши. Баща му просто искаше най-доброто за сина си. Искаше той да постъпи правилно. Дори не спомена нищо за некромантството?! Сам знаеше отношението на баща си към магиите, а некромантството беше дори по-зле.
Стивън леко издърпа сабята от ръцете на Сам и го прегърна по-силно от всякога. Каза му тихо да остави това, което е започнал и да го последва.
>- Каквото и да решиш, искам да знаеш, че се гордея с теб, сине.
Отново избор се натресе в главата на Сам. Той знаеше, че това ще определи всичко.
Дали въпреки съветите на баща си, той ще завърши започнатото и ще отмъсти на Едуард?
Или ще последва баща си и ще разчита на него? Все пак за какво да отмъщава? Нали вече е жив?
От една страна не може вечно да се обляга на тате. Време беше да порасне. От друга – всъщност пораснал ли беше?
[[Да послуша баща си?->Деца2]] (20)
[[Да продължи по пътя си без него->Деца1]] (21)
<center><strong>Всичко е лъжа</strong></center>
Време беше цялата мъгла да се вдигне. Време беше да излязат всички тайни на повърхността. Каква беше тази мистериозна фигура – Невнелин? Коя беше майка му? Естествено, че трябваше да върне майка си. Сам усещаше, че няма друг избор.
Домъкнаха некроманта, пуснаха малко кръв в някаква купа и казаха думите. Роб беше потресен. Той стана и просто излезе. За момент на Сам му се прииска да го спре, но сега вършеше по-важна работа.
Маги и Сам затаиха дъх и зачакаха. Инстинктивно и леко превъзбудено тя хвана ръката на Сам. Тръпки побиха младия елф. Никога не се беше чувствал така. Сякаш в този момент всичко беше така, както трябва да бъде. Само че…
…не беше.
Нищо не се случваше. Може би не правеха нещо като хората. Може би трябваше да опитат пак. Отново направиха всичко, както беше описано в книгата, но пак без резултат. Маги ядосано взе книгата от ръцете на Сам, който се опитваше да проумее къде бърка. Тя започна да разлиства страниците и изведнъж пребледня.
<<<
- Сам… всичко правим както трябва…
- Защо тогава не се получава? Защо не можем да призовем майка ми?
- Виж.
<<<
Сам взе книгата и прочете нещо, което разтърси всичко. Нещо, което го накара да се съмнява. Нещо, което го накара да му се подкосят коленете.
„Внимание! Ако заклинанието не работи - или не използвате кръвта на собственика на книгата, или човекът, когото искате да призовете, е жив.“
Сам вдигна очи към Маги. Тя си гризеше ноктите. Изглеждаше объркана.
>- Какво ще правим, Сам? Какво ще правим? Сам? Какво ще правим?
Сам за пръв път я виждаше такава. Маргарет изглеждаше… несигурна. За съжаление, Сам също не знаеше. Това, за което беше уверен обаче, си оставаше същото.
<<<
- Искам кръв, Маги. Също като теб. Искам този нещастник краля да си плати за всичко, което е сторил.
- Да, да. Аз също. Но… майка ти, Сам. Това е Лин. Ако е жива, тогава трябва да я намерим.
- Как? Как да я намерим? Ако започнем да търсим, ще изпуснем момента на изненада. Едуард сигурно вече знае, че идваме за него. Видя реакцията на Станърд. Той ни очакваше.
- Да, така е. Трябва да бързаме. Трябва. Няма нищо по-хубаво от прерязаното гърло на един гнусен комплексар. Няма, така е. Но ако Лин е жива? Ако е в опасност?
- Няма как да търсим майка ми И да тръгнем след Едуард!
- Сигурни ли сте? – ритна вратата Роб и хвърли някакъв облечен само над кръста участник в отвратителното парти на Станърд.
- Роб, какво правиш?!
- Вдигни му маската.
<<<
Сам внимателно бутна със сабята маската на човека.
<<<
- РОБ?! Как? Къде?
- Няма значение.
<<<
Пред тях, с насинени крака и вързани ръце стоеше…
<<<
- ЕДУАРД! – ококори очи Маги и изрита силно Едуард в лицето с подметката си. Почти му счупи врата.
- Маги… - несигурно се опита да я спре Сам.
<<<
Той не знаеше какво ще се случи. Бяха планирали отмъщение, покушение, убийство. Но сега, когато той беше в ръцете им, буквално по бели гащи, какво щяха да правят? Не си го бяха представяли така.
Едуард се огледа. Видя мъртвия некромант, видя купата със съставките, видя Сам, видя и Маги. Навърза всичко. Усмихна се.
>- Не ви се получи, а?
Сам изкара сабята и беше готов да приключи всичко тук и сега. Маги го спря.
<<<
- Откъде знаеш какво правим?
- Стан може да беше дърво и досадник, но го биваше с някои неща. Знаете ли, че веднъж вече умрях?
- На път си това да се случи отново. Този път няма кой да те върне.
- Освен… - спокойно започна той и прекъсна отново Сам. – ако не ви кажа къде е Невнелин.
- Лъже, Сам. – предупреди Роб, защото видя колебанията на Сам.
- И аз така мисля. – потвърди Сам. Той вдигна високо сабята. Едуард сякаш не се уплаши.
- Ок, така да бъде… - изрече спокойно Едуард и затвори очи. Сам се замисли. Маги също.
- Сам… той си играе с теб.
- Какво знаеш? – попита Сам. Знаеше, че Едуард иска да си играе с него, но нищо не му пречеше да пита. Нали така?
- Твоята майка вдигна доста шум навремето. А шумните отиваха в затвора.
- Откъде да знаем, че не ни лъжеш? – подведе се и Маги.
- Пак ще повторя. Не ви се получи… а?
- Роб, пази го. – заръча Сам.
<<<
Маги и Сам и се отдалечиха и обсъдиха вариантите. Въпреки че и двамата вече знаеха какво искат. Искаха да видят Лин. Искаха го повече от всичко. Но не се знаеше дали Едуард не играе някаква игра. Дали нямаше да ги заведе в капан. Но просто трябваше да знаят. Трябваше! Върнаха се при Едуард.
>- Къде е Лин?
Едуард се огледа.
<<<
- Не съм глупав. И вие не сте глупави. Знаете, че няма как да ви кажа. Но знаете и че мога да ви заведа.
- Не, Сам – опита се отново да вземе думата Роб.
- И разбира се, ще искаш нещо в замяна? – предположи Маги.
- Живота ми, ако обичате. Ситуацията не е много изгодна за мен, както виждате.
- Сами! Не го прави!
- Не го слушай, Сам. Трябва да пробваме!
- Да… Сами… Не го слушай. Трябва да пробвате.
- МЛЪКНЕТЕ!
<<<
Сам трябваше да вземе решение. Дали да послуша Едуард и Маги и да потърсят тази мистериозна фигура - майка му?
Или да завърши започнатото и да отмъсти за всичко. Сега му се е отдала възможност. Ами ако наистина бе капан? Може би просто трябваше да пререже гърлото на Едуард сега!
[[Да повярва на краля и да го последва->Репок2]] (22)
[[Да убие краля на място->Репок1]] (23)
<center><strong>Дървото и крушата</strong></center>
Сам се чувстваше безпомощен. Беше като куче, което беше препикало килима. Той искаше да върне доверието на баща си и знаеше с цялото си сърце, че той беше прав. С какво се беше захванал? Да вземе правдата в собствените си ръце? Та той беше малко момче, което все още не разбира от нищо. Убийства? Докъде можеше да стигне? Все пак Сам не беше глупав, знаеше, че светът е несправедлив и някой трябваше да поеме отговорност. И това не беше Едуард! Нито някой от неговите съветници. Това беше самият Самуел. Ако искаше нещо да се промени, то промяната трябваше да започне от него. Ако влееш чаша кръв в локва кръв, нищо няма да промениш. Освен големината на локвата кръв. Това ли беше начинът? Не. Баща му беше отдал целия си живот да го научи на разум, а той беше тръгнал да го пропилява.
Когато Маги разбра, че Сам иска да остави това, което бяха започнали, тя сведе поглед и тихо, без думи напусна огорчена мазето. Той беше съкрушен, но не можеше да допусне да разбие живота на всички около него. Затова се опита да я спре, но тя не искаше да го слуша. Сякаш той беше изчезнал завинаги. Сам никога повече не видя Маги.
Роб обаче беше доволен от решението на Сам. Още от начало той виждаше в какво можеше да се превърне Сам и докъде може да стигне. Сам щеше да му е признателен до края на живота си, защото въпреки всичко Роб беше останал с него…
Но… всъщност Роб също се отдръпна от Сам. Така и не можа да приеме некромантството.
Стивън виждаше как синът му угасваше ден след ден. Виждаше как губи приятелите си. Виждаше себе си. Изборът на мирния подход му костваше не само приятелите, но и съпругата. Той знаеше, че войната е лесният начин, войната пали хората, кара ги да се чувстват живи. За жалост, повечето хора гледаха само сантиметри пред себе си. Не виждаха по-далеч от пръстите на краката си. Не виждаха голямата картина. Сякаш трудно намираха баланса между сърцето и разума.
Сам и Стивън така и не се върнаха в столицата. Още с напускането на мазето, те знаеха, че ще бъдат преследвани. Вместо това Стивън заведе сина си на отдалечено място в дълбините на скалните местности на Алир. Преди години беше купил малка вила за рождения ден на Лин, но тя така и не пожела да приеме нормалния начин на живот.
Минаха няколко години.
Сам и Стивън живееха спокойно край малко езеро в затънтените части на Алир. Хранеха се с риба и дивеч и четяха книги от безкрайната библиотека, която Стивън беше събрал. Сам се отпусна и се научи да се справя с болката. Разбра, че няма смисъл да я потиска, а трябва да я преодолее. Когато се върна в ума си назад, той осъзна, че всичко, което беше правил досега, беше в грешна посока. Сам вече беше друг човек. Тих, спокоен, смирен. Чувстваше се по-жив от всякога. Ако някой му беше казал, че това да стои по цял ден сред най-тихата гора в света, да чете исторически книги и да лови риба с баща си щеше да го накара да се чувства толкова пълноценен, никога нямаше да повярва.
Стивън усети промяната в сина си. Една сутрин, докато ловяха риба с лодката си, той сподели със Сам, че вече са готови. Време беше да действат. Време беше да измислят план за действие, план да върнат кралството…
Огромно пипало проби лодката и събори двамата във водата. Сам беше изхвърлен от вълна почти на сушата, където той успя да се изкачи. Стивън обаче беше грабнат с пипалото на някакво същество, което наподобяваше гигантски наутилус, но с пипала на октопод. Стивън се опита да се измъкне, но се оказа, че пипалото освен лепкаво, беше и остро. Почти цялата лява ръка на бащата на Сам остана в пипалото, когато той отскочи от него. Стивън извика от болката и падна във водата. Наутилусът се гмурна под водата. За секунди настъпи тишина.
Изведнъж от водата се появи една необичайна за ситуацията и донякъде ужасяваща гледка за Сам. От дълбините изскочи съществото и цялото беше в слуз и кръв. Пищеше с най-пронизващия звук, докато Стивън удряше главата му с откъснато остро пипало. Едната му ръка я нямаше и все още бликаше кръв от там, но Стивън изглеждаше не просто жив, а твърде жив.
>- Татко! – извика уплашен Сам и най-после се реши да тръгне към Стивън и чудовището.
>- НЕ! – изкрещя с най-ръмжащия глас, който можеше да извади Стивън.
Стивън вдигна глава към сина си и в погледа му Сам разчете огън. Но не онзи огън, който пламтеше в очите на Маги. Истински, черен и отчайващ огън. Сякаш нещо се беше вселило в баща му. Сам се отдръпна инстинктивно и бързо изтича във вилата. Затвори вратата и зачака. Не знаеше какво чака, но знаеше, че няма къде да избяга. Огледа се и взе машата за огън. Писъците на наутилуса спряха. Сам беше объркан. Кой беше този човек върху чудовището? Защото това определено не беше баща му! Къде е баща му?
Докато беше потънал в страх и мисли, не усети как някой вече се беше вмъкнал в стаята и го беше сграбчил отзад.
>- Вече няма къде да се скриеш. – прошепна му мазен глас зад него.
Сам усети острие, което бавно започваше да се хлъзга между ребрата му и си спомни уроците по лакрос. Направи плавен, но бърз обрат и за миг се озова зад противника си. Това обаче сякаш не изненада нападателя и без изобщо да се обръща, той успя да нанесе на Сам силен ритник между краката. Сам седна и се сви от болка. Погледна нагоре и видя висок мъж с прошарена дълга коса на плитка. Той се обърна към Сам и се усмихна. Замахна с ножа си, но само за секунда този нож беше измъкнат от ръцете му и наръган в собствения му гръб. Десетки пъти.
Мъжът се свлече мъртъв на земята, а срещу Сам се озова дори по-зъл противник. Баща му. Стивън беше без ръка, целия в кръв с пребледняло лице и черни очи. Нямаше дори помен от зениците му. Гледаше Сам, но зловещо и жадно. Тръгна към него, но сякаш изведнъж се сети за нещо и избяга от къщата. Може би все още баща му се криеше някъде там и се бореше с нещо по-силно от него. Сам не го видя повече. Беше загубил и него.
Седмица по-късно, Сам все още стоеше във вилата. Беше погребал нападателя си, беше заровил и чудовището. Миризмата от мърша на гигантски наутилус беше точно такава, каквато звучи. Сам не можеше да пие повече от водата. Очевидно беше отровена. Трябваше да тръгва. Но накъде? За щастие и този проблем, както последните няколко, се реши от самосебе си.
Един ден, докато Сам точеше копието си за лов, на пейката до него се появи изневиделица една фигура.
>- Здравей, комшо. – леко изрече тя.
Сам се стресна и падна от пейката. Фигурата му помогна да се изправи.
<<<
- Кой си ти? – попита объркано Сам.
- Можеш да ме наричаш Боб.
<<<
Седем дена по-късно, Сам живееше в пещера и обсъждаше военни тактики с магьосник, който не желаеше да си казва истинското име.
[[Сам]]<center><strong>От любов</strong></center>
Що за глупост беше направил Сам току-що? Естествено, че баща му щеше да реагира така. Какво очакваше? Стивън винаги се е опитвал да не бъде това, което е. И по-лошото – да спира Сам от това, което е. Сега беше време за отмъщение. Защо смяташе, че баща му ще помогне? Защо смяташе, че ще одобри?
Сам… просто искаше да зърне още веднъж своя баща преди да тръгне. Сега осъзнаваше, че беше грешка. Той осъзна, че няма как да накара баща си да го подкрепи. Той просто нямаше думи. Още повече не искаше да стои в тази килия. Не издържаше повече. Стивън никога не го разбираше. А Сам дори го беше спасил от смъртта. Сам просто обърна гръб на баща си и тихо излезе от килията. Стивън също знаеше, че няма какво да каже повече на сина си, след като разбра, че е взел твърдо решение. Разочаровано сведе глава.
През цялото време Маги стоеше тихо в единия ъгъл и послушно чакаше решението на Сам. След като той направи правилния избор, тя тръгна покорно след него.
Маги дръпна Роб за яката и тримата излязоха от мазето. Сам все още мълчеше. Маги го докосна нежно по пръстите. Сам стисна силно ръката й. Използва всичката сила, която има, за да не позволи на малкото, което имаше в момента да отлети. Никога нямаше да я пусне. Само тя му беше останала. За момент забрави кой е. Не искаше да си спомня.
Просто искаше да смачка нещо красиво. Да го направи на каша и да бъде само за него. Искаше нещо прекрасно, но счупено. Нещо, което само той можеше да поправи. Искаше… Маги.
Маги нямаше нищо против. Да, ръката я болеше както никога преди, но за пръв път тя усещаше, че Сам беше близо до нея. Тя стисна зъби от болка и издърпа Сам в прегръдките си. Целуна го с цялата си сила, заобича го с цялата си сила.
Нищо особено не се беше случило, но Сам за пръв път излъчваше повече от увереност. От него излизаха лъчи омраза. От онази омраза, която може да унищожи и най-здравата крепост. Маги обожаваше това.
Време беше за действие. Започнаха с плана си, трябваше да го довършат. Не успяха да открият нищо полезно, за да достигнат до краля, но поне откриха себе си. Поне Сам и Маги. Роб сякаш не беше с тях.
>- Тръгваме към Кронуел! – заяви тежката си дума Сам и двамата покорно го последваха.
<strong>Два дни по-късно</strong>
Пламтящите стрели се забиваха в трупа на Роб пред очите на Сам.
<<<
- Какво се случи, Маги? – извика от камъка, зад който се беше скрил.
- Знаеха, че идваме!
<<<
Маги стоеше на около 50 метра от него, скрита зад голямо дърво. Десетки войници в синьо-червени униформи приближаваха към тях, а Кронуел крещеше от терасата си някакви заповеди. Сякаш всички се появиха изведнъж. Сам и Маги бяха притиснати. Още една стрела прелетя покрай Сам. Този път отстрани. Започваха да ги обграждат! Стрелата мина на сантиметри от главата на Сам и се заби между него и Маги. За щастие, огънят пречеше и видимостта на противниците. Или поне видимостта към Маги. Сам реши да използва възможността.
>- Сега е моментът, Маги! Тръгвай! Измъквай се, докато не те забелязват.
Мълчание. Маги обмисли ситуацията и разбра, че Сам е прав. А колко не й се искаше да е така.
<<<
- Тръгвай!
- Ами ти?
- ТРЪГВАЙ!
<<<
„Намери ме“ – каза си през сълзи Маги и се измъкна иззад дървото, след което изтича зад къщата на Кронуел, откъдето се покатери на решетката и избяга.
Сам също не бързаше да умира. Но за да даде шанс на любовта си, той тръгна в другата посока. Точно срещу нападателя, който беше започнал да го обгражда. Още една огнена стрела прехвърча покрай него, той залегна. След това се засили още повече към нападателя си. Той, от своя страна, започна да се отдръпва, поради приближаващата опасност. Реши да не пали този път стрелата и стреля. Сам отново се отдръпна и постигна целта си, отклони войника към металните огради на къщата. Всички стрелци бяха от страната на къщата и не можеха да преминат през тесните дупки на мрежата.
Нападателят отново опъна тетивата. Сам беше готов, спомни си колко добре поемаше пасове в мачовете си по лакрос и в момента, в който войникът изстреля стрелата, Сам вече беше протегнал ръката си. Хвана дървената стрела, която леко охлузи и опари дланта му. Беше се уплашил и ръцете му трепереха. Опита се да зареди лъка си отново, но вече беше късно. С дълъг отскок Сам използва тежестта на тялото си и събори войника на земята с него, а стрелата премина през дясното око, черепа и мозъка на противника, след което се заби в пръстта.
През това време войниците наближаваха. Сам разбра, че е време да се оттегли. Никой не можеше да се мери с него в спринтирането.
…
Докато разбутваше царевицата, Сам не мислеше за провала на мисията си. Не мислеше за това, че сигурно всички го търсят в момента и животът му е в опасност. Дори не мислеше за разочарования си баща. Единственото, което си повтаряше през целия път, беше: „Нека да бъде там! Нека да бъде там!“.
Премина покрай последния син камък и разбута стъблата на царевицата. Ето го дървото. Дървото, което винаги успяваше да го успокои. Дървото от другото измерение. Мирът в гневната му душа. А ето я и нея. Маги излезе бавно иззад дървото. Сам тръгна тичайки към нея.
>- Бягай, Сам! – рязко изкрещя Маги.
Зад нея се появи войник и я удари силно с дръжката на меча си. Тя падна в краката му. Сам стреснато се обърна и тръгна към царевицата. Секунди по-късно той беше обграден. Опита се да извади сабята си, но някой го изпревари. Сам загуби съзнание.
Когато отвори очите си, усети покривало от грубо зебло на лицето си. Всичко го сърбеше от него. Всичко беше заглъхнало. Опита се да си мръдне ръцете и краката, но осъзна, че те бяха вързани.
<<<
- Маги! – изкрещя Сам.
- Сам! – чу се глухо гласът на Маги.
<<<
Изведнъж покривалото се махна и глухите звуци се превърнаха в гневна тълпа. Срещу Сам стояха хиляди граждани. Сам разбра къде се намира, но не го интересуваше. Искаше само да зърне Маги. Обърна се и я откри. Тя, също като него, беше вързана и с омотано въже около врата. За пръв път Сам я виждаше уплашена.
<<<
- Маги, погледни ме. Всичко ще бъде наред.
- Ще умрем, Сам! За нищо.
- Така е, Маги. Ще умрем.
- Знаеш ли какво разправяха за нас? Знаеш ли какви лъжи…
- Вероятно е така. Но това няма значение, Маги. Важното е как ще си отидем.
- Те крещят! Виж ги. Нищо не постигнахме.
- Няма значение. Важното е, че сме заедно. Нека си отидем с достойнство, нали?
<<<
Маги успокои сълзите си. Кимна му и пое дъх.
>- Маги… Обичам…
Някой дръпна ръчката и Сам падна с голяма скорост надолу. Нещо прещрака, вероятно някаква кост. Започна да се души. Беше доста по-болезнено, отколкото си го представяше. Чу се ръчката още веднъж. Сигурно Маги също се душеше. Сам не искаше да я вижда така. Затова просто затвори очи и зачака своята смърт.
[[Отново от любов]]<center><strong>След теб</strong></center>
Ако имаше шанс да открие майка си, това беше той. Отмъщението можеше да почака. Сам свали сабята си. Сякаш целите му се сменяха всяка минута. Това го правеше неуверен. Или по-скоро действаше така, защото е такъв? При всяко положение, ако не правеше нещо от силно убеждение, тогава по-добре беше да не го прави. Убийството на Едуард можеше да почака. Цялата мистерия около тази личност - майка му - започваше да му идва в повече и веднъж завинаги трябваше да разбере всичко за… Невнелин.
>- Сам, правиш огромна грешка. – притеснено повтаряше Роб.
Сам беше прехапал устни и гледаше към Роб.
<<<
- Вероятно, Роб. Но моля те, имам нужда от теб.
- Сам... моля те.
- Аз ще го направя с или без теб.
<<<
Роб сведе глава.
<<<
- Всичко това беше грешка. Хладнокръвни убийства, некромантство, тайни… Не стигнахме ли дъното твърде бързо?
- Да. И е време да копаем. Всичко е заровено дълбоко под всякакви интриги, предателства и забравени истории. Не виждаш ли, Роб? Най-после стигнахме до някъде. Ако се откажем сега…
- По-добре беше да го убиеш… - тихо и почти примирено си каза Роб.
- Ти какво се хилиш! – сепна се Маги на Едуард, който беше разтеглил дълга мазна усмивка. Удари му силен юмрук.
- Роб? – продължи Сам, без да обръща внимание на Маги и Едуард.
- До тук съм, Сами. Пожелавам ти успех.
- Страхливец! – изсъска Маги.
- Трябваше да отидем при баща ми. Ще те чакам там, но знам, че няма да се върнеш.
<<<
Роб се обърна и напусна мазето. Сам беше съкрушен. Разчиташе на Роб, но той го изостави в най-важния момент. Но дали не беше прав? Едуард пак се ухили. Този път Сам го изрита в корема.
…
Тримата бяха пътували непрестанно в последните дни. Каретата, която бяха откраднали от Станърд, беше стара и почти разпадаща се. Не искаха да привлекат внимание. Може би това беше някаква реликва, защото Станърд обичаше скъпите, стари неща. Въпреки това, си приличаше на обикновена стара карета.
Конете, които я дърпаха, бяха уморени. Сам, който седеше отпред и не беше спал два дни, също беше изтощен.
През цялото време почти не си обелваха дума. Едуард се опитваше да пуска тъпи сексистски шеги от време на време, но това само му докарваше още юмруци и ритници.
Заваля дъжд. Капките бяха тежки и кални. В далечината се чуваха гръмотевици. Каретата продължаваше да преминава по тъмни и тесни черни пътища, затова колелата затъваха.
Покривът започваше да скърца. Сам знаеше, че не й остава много. Нощта не направи нещата по-лесни. Сам все по-трудно виждаше къде управлява и му се струваше, че пътят отдавна беше изчезнал. Едуард го уверяваше, че са на прав път.
Не бяха яли, не бяха спали. Сам и Маги бяха изтощени. Докато Едуард изглеждаше весел и енергичен. Все едно няма нужда от храна и вода. Дали не чакаше това? Дали не искаше да ги умори и да ги убие в съня им? Каква беше тази усмивка? Дали не ги водеше в капан? И така да беше, Сам просто трябваше да знае!
Чу се прищракване и за секунди задните колела поддадоха. Каретата беше влязла в скалиста дупка и колелата станаха на парчета. Каретата се обърна и Маги и Едуард изпаднаха от нея. Сам едва се задържа. Конят използва този момент и се просна полумъртъв от изтощение да си почине.
Щом Едуард падна на земята, той използва момента и тръгна да бяга. Сам затича след него. Мръсникът! Това е чакал.
Намираха се в пустинна местност с купища скални зъбери наоколо. Сам нямаше точна представа къде бяха. Някъде на изток? Алир? Не можеше. Планините бяха на запад. На изток нямаше ли само гори? Странна местност.
Едуард се шмугваше между различни скали, сякаш познаваше това място. Маги беше успяла да се съвземе и също тръгна след тях.
„Колко съм глупав! Трябваше да го убия!“ – повтаряше си, докато тичаше след краля с последните си сили.
Изведнъж пред Сам изникна огромна скална стена. Пред нея стоеше Едуард. Отново така усмихнат.
>- Пристигнахме. – каза той и се поклони иронично.
Сам и Маги се огледаха. Там нямаше нищо. Само скали.
<<<
- Позволете ми. – кралят се обърна към скалата и започна да опипва скалата с вързаните си ръце. Натисна нещо и пред тях се отвори огромна дупка.
- След вас – подкани ги Едуард.
- Или не. – заплашително каза Сам и извади сабята си.
- Ех, какво възпитание.
<<<
Едуард започваше да си позволява твърде много. Сякаш се чувстваше в свои води.
Тримата влязоха в дълъг тъмен коридор. В дъното се виждаше малка светлина. Едуард се приближи до нея и това се оказа тежка дървена порта. Едуард бръкна в малка дупка под портата и извади ключ. Сякаш се прибираше у дома! Сам и Маги се спогледаха. В какво се бяха забъркали?
На гърба на портата имаше странни символи, изглеждаха стари магически символи, поне от това, което си спомняше Сам от енциклопедиите на баща му. Зад портата се виждаха празни клетки.
Това беше затвор! Лин! Сигурно беше тук! Маги избута Сам и Едуард и изтича вътре. Огледа всички клетки, не виждаше никого. Може би защото беше тъмно.
>- Тук няма никой! – озъби се Сам.
Едуард кротко посочи дъното на коридора. Сам погледна на там и видя как нещо мръдна. Той потръпна и капки студена пот се плъзнаха по гърба му. Той се приближи до клетката.
Срещу него се озова огромно туловище на някакво човекоподобно същество с едно огромно око без клепачи и една кухина вместо другото око. Туловището беше голо и тялото му беше една огромна топка лой, цялата в белези и кръв. Устата му беше зашита, а мазната коса стигаше до това, което може би бяха колене. В момента, в който то видя Сам, започна да мънка и да се опитва да каже нещо. След това започна да ръмжи и да се удря в решетките. После това започна да танцува. Какво беше това?
<<<
- Скъпи ми приятели, запознайте се с всеизвестния герой на народа – Невнелин!
- Изрод! Какво си направил с нея! – Маги тръгна заплашително към Едуард, докато Сам стоеше втренчен в съществото и не можеше да повярва.
<<<
Маги извади от панталоните си малък нож и замахна към Едуард. В този момент, тежка стрела разпори гръдния й кош. Маги потъна за миг. Сам се обърна нервно към източника на стрелата и видя някакъв мъж с дълга сива коса да стои върху една от клетките и да държи арбалет. Сам объркано тръгна към него, но само секунда по-късно, до гърба му беше опрян ножа на Маги от ръцете на Едуард.
<<<
- Стига толкова – тихо прошепна Едуард – Все още ми дължиш 14 000! – изкрещя към мъжа.
- Майната ти, Еди. Спечелих си ги!
- Започнал си да играеш мръсно.
- Стана ми скучно.
<<<
Човекът скочи от решетката и дойде при Едуард и Сам.
<<<
- Какво ще правиш с него?
- Каквото той вече поиска.
<<<
Човекът се огледа.
<<<
- Еди… знам, че си хахо, но не мислиш ли, че малко прекаляваш?
- 14 000, Рандъл. – изведнъж стана сериозен Едуард.
- Окей, окей. До следващия месец.
- Да, да.
<<<
Човекът излезе от затвора и остави Едуард и Сам. Кралят приближи до клетката на Лин и я отвори. Тикна вътре Сам и след това я заключи.
>- Айде при мама. Нали това искаше?
Сам беше изплашен до смърт да стои до това същество. То обаче не се чувстваше така. Бавно и настървено крачеше към Сам. Едуард се обърна да си ходи. Изведнъж сякаш се сети нещо и се върна.
>- Чакай, чакай, забравих нещо. – Едуард изсвири силно и изведнъж от най-тъмното дъно на стаята се появи огромен гърбав качулат мъж с голям нос и зъби. - Жмърд, нахрани момичето.
Кралят излезе от затвора.
>- Линзи, скъпа, ела при татко. Тук! Тук! Ела! – викаше пискливо Жмърд.
Лин покорно се приближи при него като куче. Жмърд извади малко ръждиво ножче и сряза конците на устата й.
>- Вечерята ти е сервирана! – изписка Жмърд и се прибра в дупката, от която беше излязъл.
Едуард се обърна и излезе. Сам остана насаме с това туловище, което показа огромни остри зъби и дълги неизрязани нокти. То залитна с бърза скорост към момчето и Сам едва се отдръпна. Той беше изтощен, а майка му сякаш беше твърде бърза за това, което изглежда. Лин се усмихна зловещо и застана на четири крака. Сякаш беше звяр, готов да хване плячката си. Сам беше ужасен и се страхуваше повече от всякога! Как стигна до тук? Защо не уби скапания Едуард, когато имаше възможност? Защо не послуша Роб. Сега и Маги щеше да е жива. Какво беше направил…
- ПОМОЩ! – започна да крещи в истерия Сам… но никой нямаше да го чуе.
[[Вяра]]<center><strong>Сивият чужденец</strong></center>
„Стига вече приказки“ – помисли си Сам и проби с цялата сабя гърлото на Едуард. Сам дори не се опита да извади острието от гърлото на краля. Остави го да плюе кръв и излезе на чист въздух. Маги и Роб стояха застинали на едно място. Роб беше ужасен от грозната гледка, а Маги разочарована, че не последваха Едуард. Сега може би никога нямаше да разберат къде беше Лин. Стъпка по стъпка. Важното е, че Сам взе правилното решение. Завърши това, което беше започнал. За днес му стигаше.
Убийството на Едуард му донесе огромно удовлетворение. Донесе му екстаз. И колкото да се страхуваше да си го признае, този екстаз не беше от свършената работа, а от самото убийство. За момент се чувстваше изпълнен с вълшебно спокойствие, което и най-силният опиат не можеше да му донесе. Само час по-късно обаче всичко това изчезна. Изведнъж се почувства празен. Как му се искаше отново да пие от тази чаша. Но засега тя си оставаше празна. Маги…
Седмица по-късно. Светът беше в хаос. Никой не знаеше кой и как управлява. Кой уби краля и кой ще го замества. Сам беше напълно в безопасност, защото никой не го беше проследил в онова мазе.
Месец по-късно. Управата на света беше детронирана. Лице на бунта беше някакъв огромен орк, водещ армия от чужденци. Навсякъде по селата и градовете започнаха да излизат същества, които толкова години са били скрити по дупки и които повече не се наричаха чужденци. Оркът се опитваше да обясни на хората да не се страхуват, но духът на реваншизма взе превес. Много от чужденците започнаха да тормозят сивите и да ги карат самите те да се чувстват чужденци. Горяха къщи, грабеха домове, убиваха. Всичко беше в пълен хаос.
Година по-късно. Управата се състоеше от орки, гоблини и няколко трола. Мах-Удук се казваше кралят в момента и се опитваше да царува справедливо. Беше успял да укроти бунтовете и убийствата на повечето предишни „чужденци“ и с това си беше навлякъл омразата на различни прослойки. Наричаха го „Сивия чужденец“. Хората все още се страхуваха от съществата.
Две години по-късно. Мах-Удук все още беше на власт, но естествената вражда между гоблини и орки започваше да се проявява. Имаше раздори във властта, несъгласия, дори два опита за покушение на Удук. Удук беше принуден да допусне за съветник човек на име Робърт. В негово лице, хората виждаха доверие.
Пет години по-късно. Удук и Робърт държаха вече сигурно властта. Почти нямаше бунтове и управлението започваше да работи добре. Всичко сякаш беше нормално.
…
Роб вече беше голяма клечка. Работеше за баща си и управляваше цял регион, северно от столицата. Не беше виждал Сам откакто бяха напуснали онова проклето мазе. От части, защото не искаше, от части защото се страхуваше в какво се превръщаше неговия приятел. Въпреки всичките му страхове обаче, се хвърли на врата на Сам, щом го видя да прекрачва прага на кабинета му.
<<<
- Сам! Какво става с теб! Толкова ми липсваше, приятелю!
- Приятелю… Кой казва „приятелю“. – иронично и на шега каза Сам.
- Знаеш ме, падам си по романтичните книги. Кажи, какво става с…
<<<
Роб огледа Сам. Той беше пуснал дълга брада. По-скоро тя се беше пуснала сама. Той беше отслабнал и блед. Изглеждаше уморен.
<<<
- Виждал ли си Маги? – попита друг въпрос Роб.
- Никой не я е виждал.
- Все още ли я търси?
- Предполагам. Трябваше да я послушам! – Сам избухна рязко в сълзи. Роб не очакваше.
- Сам! Сам, ти направи това, което трябваше да бъде да направено.
- Стига глупости. Дори и ти не можеше да ме гледаш. Не искаше изобщо да постъпвам така.
- Да, но в крайна сметка, справедливостта възтържес…
- Майната й на справедливостта. Не го направих заради това и ти го знаеш. Исках кръв, Роб. Исках само кръв.
<<<
Роб преглътна. Отново се върна няколко години назад. Спомни си каква злокобна усмивка имаше Сам след убийството на Едуард.
<<<
- Беше сладко, Роби. Нямаш идея колко беше сладко. – продължи Сам – само при спомена за острието, което пронизва сладкото гърло на Едуард… настръхвам при мисълта.
<<<
„Сладко“ ли каза току-що“ – помисли си Роб.
<<<
- Не! – тръсна глава Сам. – Не мога да мисля за това. Това е наркотик, Роб. Години пробвах какво ли не само, за да си доставя това удоволствие… Не можах, Роби. Не можах. Само прекрасното разкъсване на човешка плът ми носеше такова задоволство.
<<<
„Прекрасно?“ - Роб започваше да се страхува от Сам. Леко се отдръпна от него. Сам забеляза това и пак се разплака.
<<<
- Погледни ме! Аз съм развалина! Знаеш ли, прочетох защо ми се случва това. Чувал ли си за „тъмните елфи“, човече? За Елдар? Баща ми е бил същият. Заради това ме е пазил от кръв. А аз? Защо не го послушах…
<<<
Сам наистина беше развалина. Роб не разбираше и дума от това, което му говореше.
<<<
- Майка ми... Не съм спал от около година. Не ме оставя на мира. Мисля само за нея. Онзи момент в мазето не ме оставя на спокойствие. Ако просто бях послушал Маги. Ако бях тръгнал с него. Може би щях да я открия. Аз съм напълно сам, човече. Имам нужда от нея.
<<<
<<<
- Имаш… мен… приятелю.
- Майната ти и на теб… приятелю. Ти се страхуваш от мен.
- Сам…
- Не трябваше да идвам.
<<<
Роб се опита приятелски да сложи ръка на рамото на Сам, но елфът се обърна със светкавична бързина и хвана дланта на Роб. Счупи я за миг. Роб изпищя и Сам се стресна. Дори не разбра какво беше направил. В стаята влязоха двама бодигарда. Сам грабна печат от бюрото на Роб и започна да удря единия в челото. Другият се опитва да го спре, но Сам го изрита в гърдите и го върна назад толкова далеч, че чак падна по стълбите на етажа. Сам не спираше да удря човека с печата. Удряше го десетки пъти с всичката сила, която имаше, докато челото на бодигарда не подаде и се счупи на парчета. След това Сам се обърна към Роб. Роб се втрещи от ужас. Видя напълно черните очи на елфа и започна да се препъва назад. Сам отново тръсна глава и изтича от дома на Роб.
<strong>10 години по-късно.</strong>.
Огромна шайка от орки, тролове и хора навлизаше в гората. Удук вдигна ръка и всички спряха. Като крал, той лично искаше да се справи с най-критичната ситуация в целия свят в момента.
<<<
- От тук нататък всички внимавайте. Не забравяйте, че издирваме най-опасния престъпник в кралството. Отваряйте си очите на четири, защото това не е просто елф. Това е тъмен елф. Последният тъмен елф в света. Никой от нас не е срещал такъв на живо. Ако беше, щеше вече да е мъртъв. Който не знае какво е тъмен елф, да се консултира с Моджи. Той ще ви обясни всичко. Моджи? Моджи?
<<<
Моджи вече висеше с главата надолу. По-скоро висеше само главата надолу. Тялото висеше от друг клон. Когато видя това, Удук се намръщи.
>- Ше те хвана, мръсна гад. Ако ще и това да е последното нещо, което ще направя, преди да умра!
Това беше последното нещо, което не успя да направи.
[[Майка]]<center><strong>Сигурен</strong></center>
Сам прибра бележката в джоба и напусна бара. На излизане Мах-Удук поклати глава разочарован. Съвсем не беше глупав този орк. Дано отново го срещне. Допадна му.
Отвън Маги и Роб стояха седнали със скръстени крака и хвърляха камъни в празното пространство в посока бара. За малко да уцелят Сам.
>- Ей, какво правите?!
Роб се зарадва и веднага стана. Прегърна го приятелски. Не си го беше позволявал до този момент, но младежът искрено се беше притеснил. Маги бавно дойде до Сам. Опитваше се, но не можа да прикрие усмивката си. Някой ден, Маги. Някой ден.
>- Къде беше? Какво е това място? – попита Роб, все още леко притеснен.
Сам им разказа всичко. За невидимия бар, за чужденците, за орка Мах-Удук, за бунта.
Роб беше развълнуван. Беше готов за действие.
>- Само че… - наложи се да го разочарова Сам - Сега имаме по-важна работа.
Сам разказа за бележката.
<<<
- Сам… сега не е момента за това. Най-после имаме възможност за ответен удар. Не можеш да отхвърлиш това!
- Съжалявам Роб, това е майка ми.
- Маги, ти какво мислиш? – попита Роб.
<<<
Маги си хапеше ноктите. Сякаш и в нейната глава беше нахлуло ново същество. Съществото на промяната. Тя осъзна, че най-важното нещо в нейния живот не беше войната, а нейната собствена душа. А за укротяване на буйността на душата си, тя имаше нужда от Лин. Тя трябваше да се опита да я намери. За нея нямаше друг изход.
<<<
- Роб? – Сам погледна Роб и разбра какво щеше да се случи.
- Сам… Аз… Бих те помолил, но ти няма да ме послушаш.
- Ще ти помогна.
- Ще ви чакам тук. Знам, че ще се върнете. Просто трябва да го направя.
- Името му е Мах-Удук и ще го познаеш отдалеч. Ако не се върнем дотогава…
- Ще се върнете.
- Не знаех, че толкова мразиш Едуард.
- Не го мразя. Мразя всичко, което прави. Мразя го заради баща ми, мразя го заради приятелите ми, мразя го заради народа ни.
- Голям патриот излезе от теб.
<<<
Сам и Роб се засмяха.
<<<
- Не можеш да влезеш вътре, но…
- Аз ще му помогна.
<<<
От бара излезе малък гоблин. Очевидно ги наблюдаваше. Този Удук! Защо толкова много имаше нужда от Сам?
<<<
- Името ми е Моджи. Ще ви чакаме. Ако не сме ви изчакали… еми… няма да сме ви изчакали.
- Поетично. – намеси се Маги – Ще тръгваме ли?
- Да.
<<<
Сам погледна към Роб.
<<<
- Роб…
- Ще се върнеш.
- Ако…
- Ще се върнеш.
<<<
Двамата се прегърнаха и след това Роб тръгна с Моджи.
Сам и Маги потеглиха бързо към моста. Това беше един от най-лесните избори, които Сам някога беше правил. Разбира се, че щеше да потърси майка си. Нямаше да провали и най-малкия шанс, който му се предлага. Не му пукаше дали е капан. Искаше да знае.
Сам се спря и се обърна към Маги. Погледна я в очите. Сърцето му подскочи. Изпиваше много емоции в момента и нито една от тях не беше негативна. Той просто хвана Маги за ръцете и я целуна. Рязко и бързо. Тя остана изненадана, но не толкова, колкото самия него.
Мина половин час от времето на срещата. Под моста беше студено и влажно. Реката, която минаваше отдолу, беше всъщност канал. По миризмата – отпадъчен. Сам погледна към кашоните и се зачуди как е възможно някой да живее тук. Особено когато този, който живееше там, е този, който живееше там.
Изведнъж пред лицата на младежите се закова леката фигура на „Човекът под моста“. Беше облечен в сив пуловер и чисти панталони. „Все по-странен човек“. От къде се появи? Как?
<<<
- Тръгваме ли? – усмихна се на тримата сякаш досега са си говорили за сладките на възрастната госпожа от горния етаж. Сякаш досега бе с тях. А може би беше.
- Тръгваме. – тихо каза Сам. Започваше да разбира „човекът под моста“. Беше особен човек, но нямаше да отговори на въпросите им.
- Преди това, искам нещо да ви попитам. Готови ли сте?
- Естествено, че сме готови, какво значи това? – изнервено каза Маги.
- И сте сигурни, че искате точно това. Да срещнете Невнелин. Какво и да ви струва.
<<<
Сам започна да се замисля.
<<<
- Ако има нещо да ни казваш, кажи ни сега.
- Въпроса ми е – Колко силно искаш да срещнеш майка си, Сам.
- В момента няма по-силно нещо.
- И нищо не може да те спре?
- Нищо!
- Добре тогава. Да тръгваме.
- Поне ни кажи как да те наричаме. – попита Маги
- Боб. Как ви се струва?
- Тривиално. – отвърна му тя.
- Супер. Значи ме наричайте Боб.
<<<
Боб мина между двамата и се доближи до стената.
>- Внимавайте да не стъпвате на леглото ми. Обичам да ми е твърдо, но не и да ми е мръсно.
Сам се огледа, но реши да не коментира. Боб побута няколко тухли и изведнъж едната от тях подаде. Отвори се каменна врата. Боб влезе и подкани останалите да го последват. Минаваха през дълги и мрачни тунели, минаваха покрай канала. Всички пазеха тишина. Сам не издържа и попита.
<<<
- Защо сега? Защо не ми каза по-рано?
- Аз нищо не съм казал.
- Знаеш какво имам предвид.
- Знам. Също така и вече знам колко го искаш.
<<<
Сам усещаше, че слизат надолу. Ушите му започваха да се заглушават. Налягането определено беше различно.
<<<
- Какво печелиш ти от това? – продължи Сам
- А вие какво печелите?
- Има значение.
<<<
Боб спря.
>- Приятели.
Бобо се огледа. Поопипа всичко наоколо.
>- Така. Тук ще нощуваме.
Маги беше мълчалива и нервна. Сам кимна на Боб.
Сам не можа да заспи цяла нощ. Боб спеше и хъркаше. Маги гледаше в тавана. Сам седна до нея.
<<<
- Мислиш ли, че ще я намерим? – тихо и прошепна.
- Толкова години, Сам. Знам, че е твоя майка, но тя не е просто моя герой. Сякаш тя е най-близкия човек, който познавам.
<<<
За пръв път Сам хващаше Маги толкова искрена.
>- Отдала съм целия си живот на нея.
Сам реши да я остави да говори.
>- Когато бях на три, баща ми и моята майка си заминаха. Убита. Някакъв човек си вървял по улицата и ги наръгал. Просто ей така. В средата на деня. Без причина.
Човекът дори не е бил луд. Нямал е други престъпления. Просто е решил да го направи. „Хората не правят така“ сигурно си мислиш? Всички така си мислят. Това е, Сам. Хората сме такива. Правим нещата, защото така ни харесва. Ако някой ме питаше кой е най-големия грях – ето това е той. Всеки да прави това, което си иска. Хора. Сиви. Черни ако питаш мен.
Сам протегна ръка и гушна Маги. Тя се облегна на рамото му.
>- За пръв път чух за майка ти, когато бях на 5. Баща ми разказваше за нея. Тя се е борила срещу всичко, което е човешко. Да се държиш „човешки“ означава да се държиш добре с хората. Нали така? Майка ти никога не е мислила така. Тя не мрази хората. Тя мрази всичко, което те причиняват. Тя се е борила… бори се, за да могат всички, които сивите са нарекли „чужденци“ да дадат това, което хората нямат – „нечовешкото“. Това ни липсва, Сам. Това искам.
Маги се разплака. Този път Сам я прегърна силно през кръста.
>- Много исках майка. Липсваше ми. Реших да се грабна за това, което трябваше.
Истинската майка. Лин. Баща ми е слаб човек, но обича книгите. Аз също. Може да си мислиш, че обичам тайните, но не е така. Мразя тайните. Искам всичко винаги да се вижда. Имаме шанс, Сам. Шанс всичко да бъде както трябва.
Маги целуна страстно Сам. Сякаш тя имаше повече нужда от това, колкото Сам. Това беше истинска целувка. Това беше техния момент.
>- Време е да тръгваме! – радостно и рязко се събуди Боб. За последен път – Не ви интересува нищо друго, освен това да намерим Невнелин?
Маги и Сам се спогледаха. Заедно кимнаха. Боб също им кимна и ги поведе. Вървяха още почти ден. Стигнаха до стена със странни символи.
>- Обърнете се. Ще светне.
Те го послушаха. Силна светлина изблика от стената. След като изчезна, тримата се обърнаха и Боб вече го нямаше. Никой не се учуди. Спогледаха се, защото явно бяха стигнали. В ръцете на Сам се беше появил ключ. Явно Боб му го беше оставил. Сърцата на Маги и Сам скачаха с вълнение.
Прекрачиха дупката, която се беше появила в стената и се озоваха в още по-мрачно и по-влажно място. Това беше затвор. Имаше много килии, но всички бяха празни.В дъното нещо помръдна.
Нещото се хвана с единствената си ръка за решетката и се надигна. Повдигна се на дебелите си колена и се изправи залитайки. Цялото му огромно и тежко тяло беше в белези. От челото му се спускаше дълга мазна черна коса, която стигаше почти до краката му. Надигна единственото си око и и погледна празно към тримата. Носът му беше отрязан, а устата зашита с дебели кървави конци. В момента, в който тримата се приближиха, съществото започна да си удря главата в решетките.
>- Не ми харесва това. – каза Сам.
Съществото пусна решетките и започна да танцува. Дебелите му крака обаче не го държаха и да се срути на земята. Започна да се влачи и да си тананика. Съществото беше лудо. Съществото беше Невнелин – майката на Сам. Сам и Маги мигновено разбраха това. МАги изпищя и се сви в най-близкия ъгъл. Започна да крещи и да си държи ушите с ръце. Тя не можа да понесе ужасяващата гледка. Сам разбра, че отново се стигна до избор и посегна към сабята си. Когато видя това, Маги се изправи. Още трепереше, но тихо прошепна.
>- Не го прави, Сам.
[[Дали да приключи всичко тук и да не остави майка си на мъките й?->6001]] (26)
[[Или да послуша Маги, да използва ключа и да освободи майка си?->6002]] (27)
<center><strong>Забравените</strong></center>
Сам нямаше време за слухове. Беше дошъл да действа. Върна бележката на барманката и се запъти към масата на Мах-Удук.
Там бяха седнали едрия орк – Мах-Удук, двама по-малки – Варак и Кет. С тях имаше и един гоблин. Странно. Сам не мислеше, че гоблините са организирани, а камо ли да работят в екип. Мах-Удук видя учудването на Сам.
<<<
- Това е Моджи. Разбирам притеснението ти. Самият аз никога не съм понасял гоблини.
Но той е отгледан от сиви… Самуел. Също като теб. И също като теб имаше сиво име. Как беше твоето, Моджи?
- Джон Младши. – каза с преигран глас Моджи.
<<<
Всички се засмяха. Кет започна да удря по масата от смях. Той беше дребничък орк. Съвсем малко по-висок от Моджи. Но пък беше супер енергичен. Понякога твърде много. Нямаше нищо по-опасно и непредвидимо от хиперактивен орк.
Варак беше на другата крайност. Той беше възрастен и не обичаше непознатите. Мразеше шума и енергичните хора. За Кет правеше изключение, въпреки че понякога малкия орк изяждаше по някой юмрук. Варак обичаше да спи. За жалост не можеше. Беше загубил тази способност преди много години и прекарваше едни безкрайно дълги и скучни нощи. Понякога играеше пасианс.
>- Моджи е научен на обноски, Сам. Трябваха ми две години да го науча, че няма нужда >да си сменяш приборите, когато започнеш десерта.
Всички пак се засмяха. Този път Варак хвана ръцете на Кет преди да ударил отново по масата. Мах-Удук представи Сам на приятелите си. Варак не гледаше с добро око на Сам, но вярваше безрезервно на Удук.
Имаха план. След няколко дни, Едуард щеше да е сам в замъка си и щеше да играе хазарт с Рандъл – един от най-големите мафиоти и бивш съветник на краля. Рандъл искаше да поддържа сигурността си и беше наредил на Едуард да освободи цялата си охрана. „Ха, дори и кралят има окови“ – помисли си Сам, но не го интересуваше този Рандъл. Интересуваше го само Едуард. Всичко се свеждаше до него.
Щяха да хванат краля и да го обесят публично пред всички скрити общества на „чужденци“. Щяха да разкрият всички тайни и да вдигнат бунт. Оказа се, че има достатъчно създания, които имат единствено нужда от обединяване, за да се надигнат срещу потисниците.
<<<
- Сигурни ли сте в тази информация?
- Доста. Имаме сигурен източник.
- И доколкото можете да вярвате на този източник?
- Не могат. = чу се глас зад тях. От тоалетната излезе дълъг мъж с набила брада и стъклен поглед. Имаше дълга сива коса, сплетена на мазна плитка, както и къси сиви мустачки. Огледа се за белези, но не откри. Това определено беше „сив“. Как беше влязъл в бара?
- Сам – започна Мах-Удук – запознай се с Рандъл. Рандъл – Сам.
- Знам кой е. И ми е много приятно да се срещна с теб, Самуел. – Рандъл стисна ръката на Сам. Сам все още не можеше да влезе в ситуацията. – Знам всичко. Ако не знаех, нямаше да съм това, което съм.
- Ти си… мафиот. Хора, това е мафиот. Не, това е мафиоТЪТ. Защо…
- Клишета, Самуел. – усмихна се Рандъл. Това са само клишета.
- Което не ги прави по-малко истина.
- Така е. Но аз не си падам по клишетата. Иначе нямаше да съм тук.
<<<
Сам не разбираше защо вярват на този човек. Очевидно вкарваше хората на Удук в капан.
<<<
- Спокойно Сам. – ръката на Удук тупна върху рамото на Сам. – Вярваме на този човек.
- Не ми казвай, че и той е като нас.
<<<
Рандъл се усмихна.
<<<
- Може да се каже, Самуел. В известен смисъл.
- Какво пък значи това? – Сам мразеше да му говорят метафорично. Наслушал се беше на баща си.
- Да кажем, че и аз не съм твърде… сив.
<<<
Сам млъкна. Ясно беше, че не може да изкара Рандъл лошия… какъвто реално беше.
<<<
- Сега е моментът за удар. Можем и без теб, както вече казах, но баща ти беше яростен защитник на мира в държавата и ти можеш да бъдеш перфектното лице на съпротивата. „Чужденецът“, прозрял истината.
<<<
Сам знаеше, че Удук беше прав, но все още се съмняваше в Рандъл. Чувал е какви ли не истории за този човек. Нямаше му доверие.
<<<
- Искам да помисля.
- Добре… но тази вечер тръгваме, за да организираме всичко. Чакаме те тук още час и после заминаваме.
<<<
Сам излезе от бара и си пое въздух. Отново се върна в стария свят и точно в момента не беше сигурен къде иска повече да бъде. Дойдоха му малко в повече тия орки, гоблини, мафиоти, тайни… На път беше да му дойдат дори повече.
Огледа се за Маги и Роб. Не ги виждаше. Щеше да ги потърси до моста, от където тръгнаха. Сам бавно закрачи напред и изведнъж върху него се хвърли нещо жилаво и космато. Събори го на земята и започна да съска.
<<<
- Ссссс! Ссссс! Чуваш ли? Чуваш ли? ЧУВАШ ЛИ!
- Кой…
- Тук е! Пред мен! Това ли искате? ТОВА? ДА? ЩЕ ГО ДОВЕДА! ВОДЯ ГО! ПРЕД МЕН Е! СЕГА! СЕГА! СЕГА!
<<<
Сам избута противника си и го видя. Това беше плъха от бара. Косматият започна да обикаля в кръг и да си говори сам. Съскаше и говореше нечленоразделни думи. Изглеждаше откровено луд. Обърна се към Сам.
<<<
- Идваш ли? Идвай! Заповядвам ти! Това е заповед! Никой не може да ми заповядва! Идвай, казах. Ще дойдеш ли? Моля те ела. Ела! Ела! Ела след мен!
<<<
Плъхът тръгна на някъде и подканваше Сам.
<<<
- Кой си ти?
- Моля те ела! Идваш ли? Веднага! Ссссс! Трябва сега! Бързо! Трябва сега! Идваш! Идват! При нас си. И аз съм с тях.
- Къде? Къде да идвам.
<<<
Плъхът ококори очи и млъкна. Придаде драматичност на следващите думи.
>- При драконите!
Сам знаеше, че драконите са избягали още в началото на войната. Трудно е да убиеш дракон, но това бяха същества със съзнание и характер. Не са искали да участват в битките. Но и не е сигурно дали изобщо са съществували. Всичко беше легенда.
>- ПРИ ДРАКОНИТЕ! СЕГА! ВИКАТ ТЕ! ВИКАТ МЕ! ВИКАТ! ССссссс!
На Сам определено му беше любопитно. Но някак си не вярваше, че този ще го заведе при… дракони. Дори мисълта за това му губеше времето. От друга страна, целия план за нападението на замъка на Едуард с помощта на близък приятел на краля…също звучеше толкова успешно, колкото и намирането на дракони. Във всеки случай трябваше да избира.
[[Дали да тръгне на бунт с Мах-Удук и Рандъл?->Удук1]] (24)
[[Или да последва плъха към леговището на предполагаемите дракони?->Удук2]] (25)
<strong><center>Ще се пеят песни</center></strong>
Този плъх определено не беше с всичкия си. Кой знае дали нямаше да го заведе в капан. Или пък само да му загуби времето. А и наистина да го беше завел при дракони… Какво от това? Какво щеше да прави? Сега имаше план. Да, съмнителен, но план! Смяташе да послуша Мах-Удук и да му се довери. Имаше някакво достойнство и чест в този орк. Само от вида му, Сам можеше спокойно да каже, че може да му се довери с живота си. Рандъл обаче…
Маги и Роб го чакаха на моста. След като чуха плана, Роб не беше особено доволен, особено заради частта с Рандъл. Не беше сигурен за този план, той все още смяташе, че сближаването със Станърд беше самоубийствена мисия. Определено всичко звучеше на капан. Сам не отрече. Въпреки това, Роб не можеше да се отърве от мисълта, че вземат правилното решение. Затова със страх в очите се съгласи да отиде със Сам.
Маги беше мълчалива. Тя просто искаше да се добере до Едуард. Искаше да му извади очите. Искаше да му отскубне бъбреците. Искаше да го унищожи. Искаше кръв и то в големи количества. Сам малко се страхуваше от това.
…
Кралят беше с вързани ръце и се возеше в най-лъскавата карета тип каруца и обитаваше изискан апартамент „един на един“ с обградени решетки. Беше се облякъл подобаващо с тежки вериги и въжета. „Точно като истински крал“ – шегуваше се Моджи.
Планът вървеше по вода. Наистина никой не пазеше двореца. Рандъл беше посрещнат от Едуард, а след него се мушнаха Кет, Удук и Сам. Хванаха краля и го вързаха. Бързо го натовариха на каруцата, а Рандъл влезе в една от каретите.
Всичко беше перфектно. Твърде перфектно. На Сам определено му намирисваше на капан.
Елфите се славят с много добро обоняние.
Първата огнена стрела падна точно в полунощ, близо лагерната палатка на Удук. Сам, Роб и Маги не спяха. Те усещаха, че нещо щеше да се случи.
Варак дръпна завесата на клетката и напсува ухиления крал. Кет изтича до палатката на Рандъл, но както и очакваше, не го откри. Мазния мафиот ги предаде.
Мах-Удук нямаше много време за реакция, но успя да организира бягство. Врагът имаше тактическо предимство и сега те трябваше да отстъпят.
Три часа по-късно хиляди коне, яздени от синьо-червени войници преследваха останалите няколко каруци и десетина-двайсет коне, които бяха останали. Удук усещаше, че сивите ги настигаха. И въпреки, че кралят все още беше в клетката, краят наближаваше. Още няколко стрели се забиха в най-задните коне и само за скунда, армията на Удук беше смалена до десет човека - Удук, Варак, Кет, Моджи, Сам, Маги, Роб, няколко уплашени орка и Едуард, който не спираше да се хили и да заплашва. Преследвачите бяха на по-малко от половин километър зад тях. Удук затвори очи и спря. Пое дълбоко дъх.
<<<
- Приятели! Хора! Това е краят на пътя ни! Но ние няма да сведем глава. Няма да се откажем! Няма да бъдем тези, които искат да бъдем! Те ни наричат чужденци, но нека умрем като притежатели на този свят! С мен ли сте!
<<<
Всички изкрещяха в съгласие. Сам се беше замислил. Беше взел решение. Животът му отиваше към своя край и искаше да му предаде смисъл. Не случайно Удук го беше извикал. Не случайно беше тук и никак не случайно му се случваше това. Сам приближи Удук.
<<<
- Тръгвай.
- Какво? Удук не отстъпва.
- Удук отстъпва в този случай. Хората ти имат нужда от теб.
- Хората ми са тук!
- Не тези хора. Всички други навън, които разчитат на теб. Ти си този, който ги обединява. Вземи Едуард и бягай.
- Удук не бяга.
<<<
Варак чу разговора им и се включа.
<<<
- Хлапакът е прав.
- Какво? Варак, и ти ли?
- Мах, познавам те от бебе. Познавах майка ти. Заклех се, че ще те пазя.
- И винаги си го правил.
- Затова ме остави да го направя още един, последен път. Вземи Едуард и тичай. Ние ще ги задържим.
- Вие ще умрете. Трябва и аз да съм тук.
- Ако си тук, просто ще умрем напразно – намеси се Сам – но ако ти и Едуард оживеете, тогава поне ще знаем защо се бием.
- Но…
- ТРЪГВАЙ! – намеси се Моджи.
<<<
Мах-Удук никога не беше виждал Моджи толкова сериозен. Огледа се. Всички бяха уверени в думите на Сам и Варак. Дори и онова страхливо момче Роб. Армията наближаваше. Удук кимна гордо. Отключи клетката на Едуард и го натовари върху един кон. След това се качи.
<<<
- За вас ще се пеят песни!
- Надявам се не от теб. – извика Моджи зад гърба му.
<<<
Всички се засмяха за последен път. Удук опъна юздите и се шмугна между дърветата. Армията на краля беше вече на стотина метра пред тях. Сам и Роб се погледнаха. Роб беше леко уплашен, но щом видя изпълнените с надежда очи на Сам, върна спокойствието си. Много неща си казваха с този поглед и повечето от тях бяха „Сбогом, приятелю“. Сам се обърна към Маги. Хвана я за ръката. Тя го стисна с всичка сила. Дланта й трепереше и беше потна. Щом видя нежните й прекрасни очи, Сам разбра, че това не беше заради наближаващата смърт. Беше заради него.
Копие проби коляното на Варак и той се свлече на земята. Три стрели се забиха челото на един от четирите изплашени орка, а някакъв дребосък почти изхвърча от коня си е се нахвърли върху падналия Варак. За негова нещастна изненада, старецът се оказа по-бърз, от колкото очакваше. Той вдигна големия си меч и дребосъка се забоде на него. Кет изкрещя и скочи напред. След него тръгна и Маги. Двамата посякоха първите четири човека, които срещнаха. Всъщност в този момент двамата изключително много си приличаха. Виеха, маневрираха, замахваха плавно като в танц, но най-много си приличаха по усмивките, по напълно доволните изражения, които издаваха, че сякаш са чакали точно този момент. Сам също се втурна напред. Срещу него се появи едър мъж с брадва. Опита се да се дръпне настрани, но без да иска бутна един от орките, който в следствие на това залитна и попадна под ударите на два меча едновременно. Сам падна и мъжът скочи с брадвата, хвърли я по него, елфът се отдръпна и отскубна брадвата от земята. Оказа се твърде тежка и успя да я вдигне само до глезените на едрия мъж. Това беше достатъчно да го накара да извика и да залитне. Преди да се строполи, Сам се сети, че още не е изкарал сабята си. Направи го и я мушна в гърлото на човека. Сам се изправи и се огледа. Кет и Маги се бяха бутнали съвсем навътре в битката и не спираха да свалят противници. Варак беше легнал по корем и беше умрял с отворени очи. Роб и Моджи се бяха отдръпнали назад. Моджи стреляше с лък, а Роб защитаваше малкия гоблин.
Първата стрела, която усети Сам да се забива в корема му, беше всъщност третата, която вече висеше от тялото му. Изведнъж всичко започна да се върти в бавен каданс. Сам умираше. Роб видя това и тръгна към него. Изостави Моджи и пет човека подгониха гоблина. Той остави лъка и тръгна да бяга към гората. Роб беше концентриран в приятеля си и не видя как някакъв гигантски меч се засили към врата му. Главата на Роб стигна до Сам, но тялото му не успя.
Сам осъзна, че трябва да спечели още време на Удук и някак си успя да се надигне. Започна да крещи и този път успя да вдигне голямата брадва от земята. Адреналинът, който го движеше, му подсказваше, че за последен път ще бъде негова подкрепа. С едната си ръка Сам държеше сабята си, с другата – брадвата, с корема си две стрели, а с гърба си още една. Засили се към тълпата, която беше започнала да изтощава Маги и Кет и отнесе по пътя си поне трима. Четирима? Сам вече почти не виждаше. Успя да си пробие коридор към Маги. Точно преди да достигне до нея, тя се сгоромоляса на земята от копие, което беше забито в гърдите й. Кет го нямаше. Сам видя, че някъде напред, между краката на враговете, една оркска ръка трепереше от постоянните стъпвания върху нея. Удар от тежък чук заби до край стрелата в гърба на Сам и той падна директно върху Маги. Странно как, но той все още беше жив.
<<<
- Стой! – Чу се познат глас. – Къде е Еди? Намерихте ли го? Къде е Еди, простаци смотани! Нали заради него дойдохте.
<<<
Сам позна гласа на изнервения Рандъл и в този момент Сам осъзна, че е победил, и се усмихна. Рандъл взе нещо от земята и го натика в сърцето на Сам. Сам разбра, че това беше неговата собствена сабя и умря.
[[Аз съм човек]]<center><strong>Влечуги</strong></center>
<<<
- Ами Маги и Роб?
- Сссс…Няма време! Трябва да тръгваме! Ссс…Ох!
<<<
Сам беше объркан. Целият този план с орките и Рандъл му звучеше налудничав и самоубийствен. Не че този плъх с драконите изглеждаше по-нормален. Но докато не намери по-добро решение, избра да последва новия си съскащ приятел. Маги и Роб сигурно щяха да се притеснят, но какво щеше да им каже? Че е влязал в магически бар, където най-опасния мафиот се е съюзил с орки срещу краля и искат неговата помощ? И че вместо най-после да предприеме нещо срещу краля е решил да следва някакъв напълно обезумял плъх. Къде? Да търсят дракони! Звучеше… точно такова, каквото усещаше. Но някак си, вътрешния му глас казваше, че е по-сигурно да тръгне с лудия плъх. Вътрешният му глас… Започваше да се превръща в новия му приятел.
Вървяха из малки и тесни улички из града. Плъхът вървеше напред и нещо си мърмореше под носа през цялото време. На Сам му беше както любопитно къде отиват, така и леко смешно. Не можеше да не се надсмива над себе си и ситуацията. Това беше защитен механизъм на съзнанието на младия елф, който имаше за цел да оправдае неортодоксалната му постъпка.
Плъхът отвори капакът на една шахта и скочи вътре. Сам се зачуди за момент, но през последните 10 минути си мислеше, че всичко е сън. Дори нямаше идея защо правеше всичко това. Затова просто реши да продължи, пък каквото се получи. От къде да знае какво представляват драконите. Може пък и да са гигантски хлебарки, които живеят в отпадъците. Защо пък да не се крие един дракон в канала? Вече нищо нямаше да го изненада.
В каналът се носеше… ами канална миризма, а топлия задушлив и влажен въздух не помагаше много на странната и сякаш наивна идея в такова място - да се диша.
<<<
- Как се казваш? – опита се да завърже разговор, за да не се концентрира в миризмата.
- Лоскин.
- А защо съскаш?
- Не съскам. Тук.
<<<
Плъхът застана пред стена, върху която беше изрисувано със светещи йероглифи нещо неясно. Може би заклинание. Плъхът натисна един от символите и стената помръдна. След това изчезна. Все едно никога я е нямало. От дупката се появи силен и студен вятър. Само за миг, топлата и задушлива миризма се загуби някъде по коридорите. Изведнъж дробовете на Сам се изпълниха с чист въздух. По-чист от където и да е било. И по-студен…
Плъхът излезе през дупката, Сам го последва и не можа да повярва на очите си. Пред него се издигаха мощни скални и заснежени планински върхове, а вятърът шибаше няколкото голи дървета наблизо. Ако се съдеше по облаците, над които в момента бяха, можеше да се каже, че са на поне пет-шест хиляди метра височина.
<<<
- Къде сме? – попита Сам объркано и с тракащи зъби.
- Лоскин! Какво правиш!
<<<
Някакъв човек се появи и хвърли палто върху зъзнещи Сам.
>- Не всички от нас имат дебела козина като твоята.
Самият Лоскин се стресна.
<<<
- Пак ли ти?
- Съскането спря ли?
- От къде знаеш за него.
- Хайде насам.
<<<
Тримата се скриха в една малка пещера наблизо. Сам се поизтупа от падналия върху него сняг и погледна спасителя си. Това беше… човекът под моста. Какво правеше там?
<<<
- Какво правиш тук? – повтори мисълта си Сам.
- Местя се.
- Моля?
- Живея малко по-натам. После ще пием по един чай и ще те разведа.
- Чакай малко… как дойде тук? Пред час беше под моста в столицата.
- А ти как дойде? – усмихна му се човекът.
<<<
Сам се огледа. Тясната пещера продължаваше навътре в скалата.
<<<
- Ти ли спря съскането? – попита Лоскин.
- Лоскин, обещавам ти, повече никога няма да го чуваш. Ако искаш, можеш да си ходиш.
- Не мога, трябва да го заведа при драконите.
- Вече го направи. Спокойно, всичко е наред. И предай много поздрави на Джен.
<<<
Лоскин се натъжи. След това обаче мълчаливо и без да каже нищо, просто си отиде. Сам още оглеждаше пещерата.
<<<
- Можеш да ме наричаш Боб. Ако те интересува, разбира се.
- Ако така се казваш наистина, разбира се.
- Значи те интересува.
- Значи не се казваш така.
- Радвам се, че не прие бележката ми.
- Чакай! Майка ми? Ти си написал тази бележка.
- Сам… човек прави стотици избори всеки ден, но има избори, които променят целия му живот. Има много пътища, които можеш да извървиш.
- Знаеш ли къде е майка ми?
- Както казах, има много начини да постигнеш своята цел, въпроса е каква е цената, която си готов да платиш за това.
- Можеш ли да ме заведеш при нея?
- Понякога е по-добре да не знаем, това което знаем. Искало ли ти се е да забравиш нещо, което си направил?
- Значи не можеш. Просто си излъгал.
- Правя много неща в моя живот и понякога лъжа, вярно е. Но понякога истината е размита версия на объркания ум.
- Виж какво, студено е. Твърде студено за философстване. Току що гигантски плъх ми обеща да ме заведе при дракони. Вече не съм сигурен дали не съм ял нещо развалено в онзи бар.
<<<
Боб се надигна и тръгна към дъното на пещерата. Провряха се през тесен проход и пак стигнаха до стена, върху която бяха нарисувани светещи йероглифи. Боб изсъска нещо и стената се превърна в голяма отвесна локва кал. След това влезе в нея. Сам усети, че трябва да направи същото.
…
Всичко беше шарено. Твърде шарено. Сам никога не беше виждал толкова много цветове. Струваше му се, че дори има повече от колкото очите му можеха да видят. И всичко беше ярко. Но не заслепително ярко. Беше успокоително и нежно. Никога преди не беше чувствал толкова добре погледа си. Сам осъзна, че през целия си живот му се е налагало да се напряга само, за да гледа. Това, което виждаше не можеше да се опише. Светския живот беше тотално различен. Хората са свикнали да гледат гори, планини, дъждове…природа. Това не беше природа. Това бяха всякакви плавни, но някак си свързани геометрични форми. Като гигантско пачуърк одеало.
<<<
- Къде сме? – попита Сам.
- В стария ми дом. Още съм в процес на преместване.
- Това е друг свят.
- Друго измерение, да.
- Като в бара?
- Не точно. Бара е магическо невидимо измерение и едва едва се държи под контрола на един Маг фея и малко прах. От тук се ражда праха. За жалост не може да се изнася…
- Кой си ти? – попита Сам като малко дете.
- Ще ти покажа.
<<<
Боб започна да маха във въздуха и да прави знаци с ръцете си. Изведнъж в далечина се видя малка топка козина. Тя беше на километри и започваше да се приближава към тях.
<<<
- Това, скъпи приятелю, е дракон.
- Но… чакай… Ти можеш да говориш с тях?
- Да.
<<<
Сам се замисли.
<<<
- Защо ми показваш това?
- Защото е време за промяна. Твърде дълго чаках.
- Защо съм ти аз? Ти можеш да правиш измерения, можеш да говориш с дракони…
- Само да говоря. Драконите са същества с характер. В повечето случаи, се боя, лош.
- Тоест този, който сега идва…
- Ще ни изпепели вероятно, да.
- Защо го извика тогава?!
- Кой каза, че съм го извикал. Просто му казах името.
- Трябва да се измъкваме.
- Едно по едно. Време е да кажа защо си тук.
- Моля, сподели – иронично го подкани Сам и забеляза, че топката козина ставаше все по-голяма.
- Ти Сам, си елф.
- По-бързо, моля.
- Защо мислиш първо изчезнаха елфите?
- Защото те са започнали войната?
- Точно така. Сигурно си чувал и за тъмните елфи?
- Елдар.
- Точно така.
<<<
Козината беше все по-огромна. Започваше да добива форма. Сам се уплаши.
<<<
- И какво от това?!
- Тъмните елфи са най-опасното нещо, което е съществувало по тази земя.
- Да…- започваше да губи концентрация, заради наближаващия дракон.
- Тъмните елфи са единствените, от които се страхуват драконите.
- Така? – Опашката беше огромна!
- Никой не знае кой елф е всъщност тъмен елф. За да се покаже тъмния елф, елфът трябва да убие. И дори не винаги тъмнината се отключва от първия път. Това е ужасяваща орис. Проклятие. И в повечето случаи е…
- Какво искаш да кажеш, по-дяволите!
- Елдар е твоят прадядо, Сам!
<<<
Изведнъж Сам върна концентрацията си.
<<<
- Не. Майка ми?
- Баща ти. Той е знаел.
<<<
„Заради това той толкова обичаше мира. Страхувал се е от себе си.“
<<<
- А драконите?
- Драконите усещат страха. Всеки се страхува, Сам. Но не и тъмния елф.
- Дори и да съм тъмен елф, трябва да убия, за да се превърна в такъв. Не мисля, че…
- Да не мислиш, че драконите наистина са избягали? От хората? Те избраха да дойдат тук.
- При теб.
- Аз имам… по-специална връзка с тях.
- Но не достатъчна.
- Не достатъчна. Когато започна войната, всичко започна да се руши. Измираха хора, изчезваха гори, плъзваха зарази. Драконите не обичат хаоса. Бях… принуден да ги пусна тук. Сега те не искат да излязат.
- И смяташ, че ще послушат мен. - Драконът беше отворил устата си и заплашително се приближаваше към тях. Сам никога не беше виждал толкова огромно и страшно същество.
<<<
Налагаше се да си викат с магьосника, заради шума от крилете на дракона.
<<<
- Не само това. Смятам, че ще ги накараш да постъпят правилно.
- Дори и да се превърна в тъмен елф… Аз ще бъда неконтролируем.
- Не и покрай драконите. Всичко в този свят има причина. Защо според теб съществуват тъмните елфи? Просто така? Проклятие е само ако един тъмен елф живее без дракони. Ако се превърнеш, ще можеш да контролираш гнева си. Ще бъдеш непобедим… Поне на теория.
- Това звучи измислено.
- Така е. Както казах, човек прави своите избори. Ти направи твоя и неслучайно дойде тук, а не при майка ти.
- Всичко това е странно.
- Повече от странно.
- Ако това е вярно, защо не ме доведе по-рано?
- За да контролираш драконите, трябва да го искаш. С други думи, трябва да искаш да бъдеш тъмен елф. Трябва сам да си направил този избор. И то искрено. Ти не поиска кръв, защото знаеше, че има нещо повече в този свят. Ти не поиска да се замесиш в политиката, защото знаеше, че има много по-големи неща от сиви политици. Ти потърси съществата, защото искаше да откриеш нещо различно, нещо истинско. Но не последва бунта на различните, защото знаеше, че това не е решение. Знаеше, че има друг път. В момента, в който реши да последваш един луд плъх, тогава разбрах, че го искаш. Изборът е това, което прави един победител – шампион.
- Малко прекали с мъдростите.
- Така е. Пази се.
<<<
Сам се обърна отново към дракона. Той беше съвсем наблизо. Посегна към двамата с гигантските си нокти, по-големи от самия Сам, но изведнъж се чу прищракване и драконът се блъсна в нещо. Огромна невидима стена. Големи и тежки метални мрежи се изстреляха от земята и пратиха дракона на високо, след това от тежестта го свалиха на земята. Лежеше точно до Сам беззащитен и със злобен поглед.
<<<
- Името му е Ко-ра-Сан-Уф. Тероризирал е селото, в което е живеел Елдар. С този дракон започна всичко, Сам. Време е с този дракон да завърши всичко. Ти избра този път, Сам. Ти. Ако не беше извървял пътеката си, никога нямаше да стигнеш до тук. Помни, за да работи, трябва да го искаш. Трябва да го вярваш. Трябва да е от сърцето ти.
<<<
Боб измъкна сабята от Сам и му я подаде. Сам стисна здраво дръжката и погледна в очите на дракона. Магьосникът беше прав. Винаги е знаел, че има повече. Чак сега го осъзна. Съдба… предполагаше.
Още преди да забие острието в окото на дракона, Сам прочете страха в погледа на Уф.
Искаше го.
[[Изтърсак]]<center><strong>КРАЙ</strong></center>
Приятелю, това беше само една малка част от голямата история на света на СИВИ. Ако искаш да разбереш всичко, препоръчваме ти да опиташ историята отново, но поеми по нов път. Гарантираме ти, че във всеки епизод има важна информация, която разкрива повече света на СИВИ. Може би някои персонажи не са това, за което ги мислиш, може би някои крият ужасяващи тайни, може би целият свят крие мистерии, които отчайващо се опитва да забули в забрава. Може би не си се запознал с персонажи, които ще се чудиш как си пропуснал в този прочит. Ти си този, който може да разкрие всичко! Ти си този, който може да разкрие как работи един толкова объркан и зъл свят. Предизвикваме те да прочетеш всичко!
[[Започни от начало->Сиви]]<center><strong>Какво е интерактивна книга?</strong></center>
Това е книга, в която изборите вземаш ти.
Очевидния въпрос – Това не е ли всъщност книга-игра и не се ли правим на просто на интересни?
Ние сме израснали с книгите игри. Много добре сме запознати с тях и не отричаме, че интерактивната книга има общи неща с тях. Само че в тази книга няма да откриете игра. Няма да откриете статистики. Няма да откриете кодови думи. Няма да откриете зарове. Няма да откриете предварителен и внезапен „Край“. Ние разчитаме единствено на вашите решения.
В интерактивната книга стигате винаги до финала, каквото и да правите. Но историята, която вие създавате ще бъде винаги различна.
16 различни финала!
Четири избора, пет епизода, разказът стига до финал. Ние разчитаме на сюжета, персонажите, действието. Не на играта.
Опитваме се да предадем смисъл на всяко едно решение. Искаме да отговорим на въпроса „И какво от това“. Искаме да ви разкажем история, като използваме тази структура със смисъл. Човек взема решения в живота си на ежедневно ниво, но вероятно само 3-4 от изборите му през целия му живот реално имат възможността да го вкарат в напълно нова пътека без шанс да се върне обратно. Ние, като автори, искаме да симулираме това и да покажем истории, в които трябва да се вземат наистина важни решения.
Всеки избор, който правите ви отвежда в линия, която не ви дава възможност да се върнете обратно в стария път. Приятел веднъж ми сподели, че безвъзвратното разклонение не е икономично за книга игра. Това щеше да е така ако гледахме на интерактивната книга като книга игра.
Абе…това все още ми звучи като книга-игра. Продължавате да се правите на интересни.
Това, което основно отделя интерактивната книга от книгата игра е цялостта на произведението. Ние слагаме информация във всеки един епизод. За да разберете напълно света, защо някои персонажи действат по един начин, защо други се държат по друг, какви са тези тайни и мистерии, които се появяват и като цяло как работи всичко в историята, вие бихте желали да прочетете всеки един епизод.
Но! Животът на протагониста (главния герой) е напълно прозрачен за вас. Каквото и да правите, вие стигате до логичен финал на неговата лична история. Тоест, интерактивната книга има 16 възможни сюжета, но всички те обрисуват една обща картина.
Ще откриете, че епизодите в интерактивната книга са необичайно дълги. Това е така, защото разглеждаме книгата като художествено произведение, което може да се прочете по какъвто начин реши читателя.
[[Започни играта->Сиви]]<center><strong>Завинаги</strong></center>
Всичките легенди, всичките мистерии, историите за великата Лин – Бунтовничката. Героят. Маги… Не можеше да остави майка си така. Трябваше всичко да приключи тук и сега! Сам приготви сабята си и се приближи към клетката. Сълзи избиха в очите му, но знаеше, че това трябва да бъде извършено. „Майко?“ Не знаеше дали трябва да каже нещо, но искаше да си помисли каквото и да е. За съжаление и в ума му нищо не изскочи. „Майко… отново повтори. Може би заради това беше дошъл? Да освободи майка си от мъките. Майка му беше забила глава в решетката и сякаш чакаше да бъде довършена. Сякаш го искаше. „Мамо…“. Сам вдигна ръка със сабята… и нещо го ритна в гърба. Той изтърва сабята и заби главата си в решетките. Обърна се и видя огромен мъж с още по-огромен нос и целия миришеше на кисело зеле. Мъжът държеше чук. Заплашително се приближаваше към Сам.
Маги се опитваше да се прокрадне зад мъжа. Браво! Тъкмо ще може в гръб да го… Какво правеше! Подмина мъжа и се наведе. Взе ключа, изпаднал от джоба на Сам, и бързо се дръпна. Мъжът замахна с чука и удари Сам в корема. Сам изпъшка.
>- Маги. Какво правиш?
Мъжът се обърна и видя Маги.
>- Давай. Можем да го надвием. Вземи сабята.
Сам ритна сабята към нея. Тя по-лесно можеше да се наведе, тъй като беше малко по-далеч от мъжа. Маги вдигна сабята. Замисли се. Това не беше на добре.
>- Сам, съжалявам. Не мога да ти позволя да я убиеш.
>- Маги?
Маги отключи клетката и Лин се нахвърли върху мъжа на секундата. Той изпищя с женски глас и двамата започнаха да се търкалят по земята. Маги застана срещу Сам със сабята в ръка.
>- Маги, помисли си…
>- Влизай вътре Сам. Съжалявам.
>- Не бъди глупава. Виж я. Тя не е човек. – Лин откъсваше ухото на мъжа.
>- Влизай вътре.
Маги беше сериозна. Сам нямаше избор. Бавно влезе в клетката.
>- Обърни се.
>- Маги.
>- ОБЪРНИ СЕ, Сам. И без това ми е трудно.
„Не си личи“. Въпреки това Сам се обърна. Така ли щеше да завърши… Сам усети удар с тъп предмет по главата, вероятно дръжката на сабята и загуби съзнание.
…
Събуди се с тежко главоболие. Върху главата си имаше гигантска цицина с малко засъхнала кръв върху нея. Огледа се. Беше в клетката, но Маги му беше оставила ключа от вътрешната страна. Явно се беше притеснявала дали мъжът няма да се събуди. Нямаше защо. Той лежеше в страни и от хълбока му стърчеше сабята на Сам. „Мамо…“ – спомни си Сам, но нея я нямаше. Маги също. Къде бяха?
Този въпрос го глождеше до края на живота му.
Така и не срещна Маги, нито майка си. Прекара години в търсене, но безуспешно. Би потърсил помощта на Робърт, но…
Сам закъсня за срещата. Закъсня твърде дълго. Оказа се, че бунтът на Мах-Удук е попаднал в капан и Роб, заедно с всички останали, са били избити.
Едуард и кралската войска така и не погнаха Сам. Донякъде това му липсваше. Би му дало мотивация да продължи напред, да действа за… какво беше – справедливост?
Сам вече не знаеше какво беше справедливост. Беше загубил приятеля си, беше загубил любовта на живота си, беше загубил майка си, която дори възнамеряваше да убие. Какво си мислеше! Може би заради това, Маги го беше изоставила. Знаеше уважението на Маги към майка му. Може би щом е разбрала за намерението му, е избягала? Ами Лин? Дали е избягала? Дали Маги е с нея? Маги не би понесла това. Кой може да контролира майка й? Тя вече беше счупена. Тя беше повече от мъртва. Сам знаеше, че е взел правилното решение, но мисълта, че заради неговите решения в момента беше сам и изгубил всички, го влудяваше.
Десет години по-късно.
Сам изглеждаше на 50 години и се чувстваше като на 70. Алкохолът не прощаваше. Мизерията още повече. Беше продал всички имения на баща си, беше изпил всичките спестявания. „Тате би се гордял“. Самоиронията се опиваше да предпази смазаното му сърце от разяждане на душата му, но не успяваше. Сам изчезваше.
Беше претърсил всички кътчета на този свят, но така и не откри Маги. Не откри и майка му.
Но тя го откри.
Сам живееше сред царевицата. Живееше в корените на дървото, което уж ги пазеше от проклетията на външния свят. Уж… Сам беше превърнал трите квадратни метра, които наричаше дом, в бунище. Оцеляваше като крадеше храна от пазара, а дрехите на гърба му сякаш бяха слепнати с кожата му. Чудеше се защо се будеше всяка сутрин. Защо просто не сложи край на живота си. Една нощ, когато беше болезнено трезвен, защото в момента нямаше никакви пари за алкохол, той се заигра с тази мисъл. Инсомнията, която го гонеше, от както излезе от онзи затвор, засили мрачните му намерения.
Сам върза всичките си останали мръсни чаршафи и кърпи. Направи си въже и излезе навън. Преметна ги през най-дебелия клон и си направи примка и се качи на дървото. Сложи си примката и затвори нервните си клепачи. Пое дълбоко въздух и ги отвори в готовност да приключи всичко. Скочи.
Милисекундите, които летя надолу му се сториха най-блаженото време. Не знаеше къде щеше да се събуди след това, но не го и интересуваше. Едва ли имаше по-лошо място от това, на което се намираше в момента. Най-после край!
…Не съвсем.
Безжизненото предало се тяло така и не опъна самоделното въже. Защото Сам попадна в здрави ръце. В здрави женски ръце. В топли, близки и прегръщащи, майчински ръце.
Това беше първата прегръдка между майката и сина елф. Сам вдигна полумъртъв поглед и видя най-величествения образ, който беше зървал някога.
Невнелин беше висока, изтънчена и мускулеста жена. Нямаше помен от дебелите й телеса. Беше стройна и горда. Носеше ръкавици, за да не се виждат липсващите й пръсти, а превръзката на окото й я правеше дори по-красива от колкото беше. Защото бляскавостта на най-смелия войн, съществувал някога, се криеше както в невероятната му изящност и нежност, така и в твърдостта на силата на белезите.
>- Тук ли е? – чу се познат женски глас.
>- Тук е, Маги. Тук е.
Сърцето на Сам все още беше твърде слабо да приеме, че може да му се случат хубави неща. Дори в опит да се противопостави на възможното щастие, то му напомни, че всъщност самият той се беше опитал да убие майка си. На Сам му причерня.
>- Аз… Аз исках да… Съжалявам.
>- Знам. Няма нищо, синко. Почивай си. Но побързай. Защото е време.
>- За какво? – попита с последни сили сякаш малкото шестгодишно момченце в прегръдката на мама.
>- За справедливост! – каза тя и до нея застана Маги.
За тези години, младото момиче се беше превърнало в най-красивото нещо, което светът познаваше. Нямаше помен от злият й поглед. Нямаше го черния пламък. Сякаш тази тежест я беше вече освободила. И тези нежни тъмнозелени очи. Сам се чудеше дали не сънува.
Сънуваше. Завинаги.
[[Най-щастливият ден!]]<center><strong>Семейство</strong></center>
Това беше майка му. Каквото и да беше това същество, все още носеше сърцето на неговата майка. Искаше да я види и колкото да се страхуваше от туловището пред очите му, не можеше да отнеме живота й. Твърде много хора са разчитали за нея, твърде малко знаеше той, но каквото и да се беше случило, тя не заслужаваше да умре, особено от ръцете на собствения си син.
Сам се обърна към Маги и разбра, че тя беше счупена. Сам също не откри това, което очакваше, но Маги… За нея Лин беше повече майка от когото и да било. Дори заради нея
>– Сам трябваше да направи нещо и това нещо не беше убийство. Нямаше да поеме тази вина, нямаше да отнеме и малкото, което беше останало от семейството му. Просто беше длъжен. Каквото и да му костваше това.
Сам посегна към ключалката и пъхна ключа. Завъртя го. Изведнъж усети нещо много остро да се забива в рамото му. Това не беше острие. Сам инстинктивно се отдръпна, но тежестта остана върху рамото му. Върху него се беше нахвърлил огромен качулат мъж с огромни зъби. Миришеше на зеле и изпражнения. Извади сабята си, но огромния мъж я изби с крак. Извика към Маги. Тя започна да рита мъжа, защото се страхуваше да намушка и приятеля си. Сам започна да се мята, но миризливия не пускаше захапката си.
Секунди по-късно Сам и качулатия бяха на земята. Лин беше излязла от клетката и беше нападнала човека. Сам се освободи от захапката и се отдръпна настрани.
Лин стъпка главата на мъжа и след това продължаваше да го удря, мачка и настъпва. Изглеждаше лично.
Сам използва момента и прегърна Маги. Тя беше бледа, но беше спряла да трепери. Сега беше просто уморена и готова да загуби съзнание.
Лин бръкна в джоба на съществото и извади малък нож. Започна да реже това, което беше останало от лицето на мъжа.
„Мммърррд. Мммъерррд.“ – издаваше нечленоразделни звуци. Накрая успя да се укроти и се обърна към Сам и Маги. От Боб нямаше и следа.
Лин преряза с ножа шевовете си по устата и седна. Вгледа се в тримата младежи. Изведнъж започна да пее една много известна кръчмарска песен.
>„Дърва сечем, дърва сечем,
> а вкъщи готвят да ядем,
>Затова побързай, сине,
>Яденето ни да не изстине!“
>- Трябва да я вземем с нас, Сам – тихо и изтощено каза Маги.
>- Сигурна ли си? – за момент се разколеба Сам.
>- Не можем да я оставим тук.
>„От сутрин до мрак
>Супа и салам на крак
>Хрупаме и ни е вкусно
>Въпреки, че ни е мръсно…“
>- Видя ли какво направи с този? – продължаваше със съмненията.
>- Това е майка ти, Сам.
„Това е било майка му“ – каза си Сам.
>„Ще обуя чорапи и излизам навън
>Ще копая домати дори и насън
>Ще рина и двора, ще бъда у нас
>Обичам селцето, обичам и вас“
>- Трябва да го направим. Не можем просто да я оставим.
Лин спря да пее.
>- Самуел…
Двамата се стреснаха. Маги се избистри.
>- Тя те позна, Сам!
>- Самуел. Какво глупаво име…
>- Ма-мо? – плахо подаде реплика Сам.
>- Какво му беше на Ладин? Това е елфско име. Самуел. Сиво име. Грозно име. Ужасно >име! – изплю се върху трупа на миризливеца.
Лин фъфлеше. Имаше малко зъби и повечето от тях - развалени.
>- Вземаме я. – твърдо реши Сам.
>- Да. У нас!
>- Ако някой разбере?
>- Имаш ли по-добра идея?
>- Да. Роб.
…
Час по-късно, Маги се беше върнала с Роб сред каналите. Той все още не беше заминал с орките. Трябваше поне час да разбере какво се случва и още толкова да го приеме. Не го прие. Но Сам беше прав. Роб знаеше какво да прави. Или поне баща му.
Година по-късно.
Лин вече беше по-контактна. От време на време поглеждаше към Сам и на него дори му се струваше, че го вижда. Тя все още беше затворена в себе си, но агресията й беше напълно изчезнала. Когато я изкара от затвора едва-едва, след като беше заспала, Роб потърси помощта на Робърт.
Той имаше странно имение в планините Алир, което достигнаха след много дни път с карети, а последните два дена пеша. Наложи се да упояват Лин и да я носят, но най-после стигнаха.
Сам не знаеше защо Робърт има такова имение на такова място. Там нямаше нищо. Всяка седмица Сам или Роб слизаха до най-близкото селце и купуваха провизии само за да оцелеят. В началото за Лин купуваха сурово говеждо месо. Не знаеха с какво са я хранили в затвора, но за няколко месеца успяха да я откажат от това.
Пещерата беше обзаведена с луксозни мебели и всичко необходимо за нормален живот. За нещо повече – удобен живот. Нещо не се връзваше, но Сам нямаше време да мисли за това.
В началото Лин буйстваше, нападаше ги и често се налагаше да я упояват, но в последствие, тя започваше да свиква с тях и не се опитваше да избяга. Не че можеше. Намираха се в нищото.
Сам искаше да й даде време… Не знаеше какво щеше да прави, когато това време свърши, но просто се чувстваше длъжен.
Той беше забравил за целта си. Беше забравил за справедливостта. Някак си цялата грижа за майка му беше отнела всичко, което той беше градил срещу безпощадното управление на крал Едуард. Но не смяташе, че това е лошо нещо. Сега беше време да се грижи за семейството. Може би един ден… Може би.
Роб беше за провизии вече втори ден. Вечерта край огъна стояха Маги и Сам. Маги изглеждаше различно. От както срещнаха Лин, тя се беше променила. Беше загубила онова пламенно изражение, което гореше сякаш тялото й от вътре. Сега бяха останали само… нежните й очи. Онези нежни очи, които покриваха здравата и непоклатима душа, която все повече се пропукваше. Тя не говореше много от както се качиха в планината, но Сам виждаше, че сякаш тишината и острия, но някак смирен вятър правеха сърцето й уязвимо. Това беше друга Маги. Но все още така вълшебна…
>- Благодаря ти. – каза му тихо.
>- За кое? – отвърна й кротко.
>- За всичко. – каза му нежно.
>- Аз ти благодаря. – отвърна й покорно.
Маги се приближи до Сам и се гушна в него. Хвана го за ръката и се вгледа в огъна. Той потръпна. Беше забравил силното си желание да бъде с нея. Всъщност, очевидно не беше. Маги се обърна към Сам и той видя влажния й поглед, който сякаш се пълнеше с живот, докато го наблюдава. Сърцето му запрепуска, но някак си се спря в гърлото. Наведе се към нея…
>- Синко…
Сам и Маги се изправиха. Отидоха в съседната стая, където беше леглото на Лин. Тя беше седнала със скръстени крака. Точно както обичаше да стои Сам. Тя вдигна главата си към него. Бяха превързали липсващото й око, но в другото… В другото имаше човек. Имаше елф. Имаше майка му.
>- Сами… съжалявам…
Лин се разплака и прегърна Сам. Маги също се разплака. Но от щастие. Това беше майка му! Невнелин! След като надигна глава, тя се намръщи.
>- Едуард!
Маги и Сам се спогледаха. Време е да се връщат към мисията си.
Но вече като семейство.
[[Обичам те, Невнелин!]]<center><strong>Най-после</strong></center>
Време беше да послуша Маги. Твърде дълго не я слушаше и може би беше забравил кои са неговите приятели. Станърд очевидно го манипулираше. Всичко трябваше да спре. Маги гледаше с тъжен поглед и надежда към Сам, сякаш целия й живот зависеше от неговото решение. От кога чакаше този момент. Сам й кимна и тя му се нахвърли. Прегърна го с всичко, което имаше. Дори се разплака. Сам никога не я беше виждал така. Какво й беше причинил? Защо не й повярва? От сега нататък нямаше да се разделят.
…
Тримата приятели вървяха през гигантски коридор в кралския дворец. Роб следваше Сам навсякъде и въпреки че харесваше Станърд, беше склонен да вярва на Сам за всичко.
Сам беше решил да не конфронтира Станърд, защото не знаеше какво може да направи. Вместо това, благодарение на връзките на Робърт, направи така, че некромантската книга на Станърд да бъде намерена в покоите му и кралските войски да го арестуват. Сам изпитваше вина, защото, въпреки че беше направил правилното нещо, той се беше сближил със Станърд и дори му се беше доверил. Той обаче се оказа лъжец и перфектен инструмент за среща с Едуард.
Дълго време Сам беше подготвял думите си. Беше решил преди всичко да говори с краля. Искаше да разбере начина му на мислене и ако може да го промени. Според Маги това беше наивно и глупаво. Дори и Роб се съмняваше в този развой на нещата. Във всеки случай Сам беше наредил на Маги и Роб да не предприемат нищо, докато той не каже.
Едуард беше впечатлен от разкритията на младежите и ги беше поканил на лична среща с него, в която той да им благодари. Всичко вървеше по план. Щяха да бъдат насаме с краля…
Само че не бяха. Когато влязоха в тронната зала, четири войника със синьо-червени доспехи пазеха вратата, а около краля стояха още толкова.
>- Извинявам се за мерките, но съвсем скоро се опитаха да ме убият. Вие не сте тук затова, нали?
Маги беше.
>- Както и да е. Настанете се.
Тримата седнаха на изключително меки дивани в малко сепаре в дъното на залата. Кралят се присъедини. Самият той им сипа в няколко изящни стъклени чаши вино от най-красивата гарафа, която Сам беше виждал. Беше във формата на рог от еднорог – с всичките извивки и типични гънки за това митично същество. Едуард забеляза любопитството на Сам.
<<<
- А, да. Станърд ми я подари. За десетата ми година управление. Той си пада по такива работи.
- Артефакти? – попита Роб.
- Предателства. – подчерта Едуард. – Имах подозрения за него през всичките тези години. Но той беше толкова добър с хората. А сега… Не знам. Мислих, че помагаше безрезервно на бедния народ. Кой знае какво всъщност е планирал. Съжалявам Сам, знаех, че вие бяхте приятели. Сигурно ти е било трудно.
- Да го предам? – иронично отвърна Сам.
- Да направиш правилното нещо. Светът е пълен с предатели…
<<<
Едуард огледа тримата. Разчете съмнителните им погледи.
>- Знам какво си мислите.
„Едва ли“ – усмихна се наум Маги.
>- Искате да ме убиете. Затова сте тук, нали?
И тримата се притесниха.
>- Не. Глупости. Вие… ти ни покани и затова…
>- Да, да, да. Никой не се среща с мен просто защото съм го поканил, Сам.
Маги и Роб се огледаха притеснени. Видяха, че охраната на краля се подготвя да вади мечовете си. Едуард им направи знак да не правят нищо.
<<<
- Отпуснете се. Както вече споменах, често се случва да се опитват да ме убият.
- Не разбирам – измрънка Маги – ако не се страхуваш от нас, защо си извикал охрана?
- Кой каза, че не се страхувам от вас? Напротив. Смятам, че сте изключителна опасност за моя живот. Всеки един от вас може с лекота да ме надвие. Дори и без оръжията, които ви взехме на входа, ти, Маги можеш да скочиш и да ми извиеш врата преди който и да е било от охраната ми да ти попречи. Страхувам се, разбира се.
- Тогава какво правим тук? – замисли се Сам. Надяваше се той да води разговора, но очевидно не му се получаваше.
- Сам, мога ли да те помоля да дойдеш с мен в кабинета ми? Само ти?
<<<
Сам погледна своите приятели, които бяха притеснени, след това погледна и охраната. Нямаше друга възможност. Кралят не го канеше.
…
Едуард и Сам влязоха в малък кабинет с нарисувана огромна карта на света върху пода. Имаше забити различни флагове върху отделни региони. Още щом затвори вратата след себе си, Едуард започна да говори. Имаше много неща за казване.
<<<
- Светът е ужасно място, Сам. Самият аз съм ужасен. Не, аз съм ужасяващ. Аз съм звяр – някои и така ме наричат. Заради моята власт са умирали стотици хиляди. Не само „чужденци“… като теб (Сам потръпна), хора – сиви, както обичате да ни наричате. Хиляди са падали лично под моята секира. Нека ти разкажа една история. Преди около сто години съществувал един малък град край река Ацирам. Там живеели хора. Спокойни и миролюбиви. Само за ден градчето потънало в кръв. Не оцелял нито един човек.
- Ако се опитваш да кажеш, че хора като мен са го направили, това е глупав пример, в сравнение…
- Не. Не хора като теб. Човек като теб. Един човек. Елдар. Чувал ли си за проклятието на тъмните елфи, Сам?
- Да, но какво общо…
- Знаеш ли, че има и проклятие на тъмните орки. Тъмните тролове. Тъмните джуджета…
<<<
Сам не знаеше. Особено, че орките могат да не бъдат тъмни.
<<<
- Един елф е погубил живота на над 500 души. Представи си какво би направил един трол под това проклятие.
- Какво искаш да кажеш?
- Момент.
Едуард извади дебела книга от бюрото си. Търсеше нещо. Намери го.
- „Тролът е зеленокосмество същество, достигащо 10, в някои случай 15 метра. Отличава се с огромни мускули и зъл характер.“ Това е трол, Сам.
- Все още не разбирам.
- Момент.
<<<
Едуард извади друга книга.
<<<
- „През 6745 лунна година по старото време, сто хилядния елфически град Модос изчезва за по-малко от три часа. Под останките му са намерени останки на гигантско същество с черни кости.“ Тъмен трол, Сам. Всичко знаем.
- Е, и?
- Няма същество, което да не изпада под това проклятие, Сам. Когато се отключи тъмната страна, нищо не остава от старото създание и почти нищо не може да спре новото.
- Това са глупости. Тези проклятия са глупости. Стари митове и легенди.
- Елдар е твоят прадядо, Сам.
<<<
Сам застина.
<<<
- Дядо на твоя баща. Познавах Стивън. Той се бореше за правда. Искаше мир. Знаеш ли, че самия той ми каза за себе си. За теб? Имахме много общи неща с него.
- Глупости! Баща ми вярваше в истината.
- Моят също. Чувал си истории за Едуърт. Чувал си, че той е бил… чудовище. Хората също изпадат в проклетия, Сам. Само че при нас, това е болест на съзнанието. При вас е… генетично. И съвсем не е болест. Тъмният елф, това е нещо могъщо, което няма как да бъде спряно. Освен…
- Ако не бъде спряно предварително…-замисли се Сам.
- С правилните познания и опит, ти няма да се превърнеш в това, Сам. С правилната посока ти никога няма да се превърнеш в отмъстителния дух на тъмните сили. Искам да се запознаеш с някого.
<<<
В стаята влезе малко момче. Едуард го прегърна.
<<<
- Това е моят син. Криех го от всички далеч от замъка. Хората имат нужда от злодей. Не исках синът ми да гледа как почти всяка седмица някой се опитва да ме убие. Той ще ти помогне да се справиш, Сам. Ако има някой, който да разбира повече от мен по тези въпроси, това е той. Ще видиш, че той е… гений.
- Чакай, чакай… - несигурно започна Сам без да знае какво ще каже.
- Кажи ми, Самуел. Колко войни са се водили в последните години? Колко кръв се пролива по улиците? Защо всички мразят толкова мира? Опитвам се да променя всичко. Ако това ме превръща в някакъв безмислостен тиранин, нека така да бъде. Но защо и хората трябва да страдат от това? Прочети тази книга, Сам – посочи историческата книга, от която чете за трола – прочети! Колко войни, колко изоставени деца, колко разбити семейства, колко… безсмислие. Успях да сложа край на това, Сам. Може да не е най-чистия, дори най-моралния начин, но успях.
<<<
Сам все още беше потресен от всичко, което слушаше.
<<<
- Стига толкова. Имам малко разум в главата все пак. Кажи ми, Самуел. Искаш ли да довършиш с мен работата на нашите бащи? Искаш ли да станеш част от добрия отбор, който всички мразят?
<<<
Това беше най-важния избор в живота на Сам.
Можеше да намери резон в думите на краля и да последва неговия път или да реши, че всичко това са глупости и оправдания.
[[Да се присъедини->Момчето стълб2]] (30)
[[Да откаже->Момчето стълб1]] (31)
<center><strong>Всеки по пътя си</strong></center>
Маги не беше права. Радваше се да я види, но заради това ли беше дошла? Сам се надяваше, че тя е размислила, но уви, това не се случи.
Станърд не беше това, което тя си мислеше за него. Маги се опитваше да го омърси с всичко, което намери. Вероятно е некромант, вероятно е истина, но какво от това? Сам е елф. Нали се борят срещу хората? Срещу сивите? Не срещу различните. Маги единствено подклаждаше още омраза. Нямаше ли достатъчно?!
Сам знаеше, че ще изгуби Маги завинаги, но нямаше начин. Той не беше готов да се отдаде на толкова безцелна кръв. Маги прочете сигурността в очите му. В това тя беше добра. Вместо да му изкрещи обаче тя мълчаливо сведе глава, защото не можеше да го гледа в този момент. Тя просто се обърна и тръгна.
Тя беше непредвидима. Роб беше прав за нея. Сам не знаеше какво иска тя и защо толкова много мрази хората, но осъзна, че не трябва да се води по нейната омраза.
Време беше всеки да си поеме по пътя.
Въпреки всичко, Сам не беше глупав и трябваше да конфронтира Станърд. Роб подкрепяше всичко, което прави Сам и дори беше доволен, че повече не слушаше яростната Маргарет. Затова Сам и Роб посетиха Станърд.
Станърд не криеше. Наистина е правил некромантски заклинания. Но не беше некромант. Станърд винаги е обичал екстравагантните и тайнствените неща. Той беше авантюрист, който е изследвал всички краища на света. Беше опознал цялата история. Заради опита си беше съветник на краля. Заради опита си му се противопоставяше. В едно от приключенията си бил попаднал на малко канибалско селце. Едвам се измъкнал от там, но открил ценна реликва. Книга със заклинания.
Последните 10 години е изследвал книгата и наистина е върнал няколко човека обратно след тяхната смърт, но нито един от тях не се върнал с лоши странични ефекти. Човекът просто се връщал. Името „некромант“ е добило негативно значение през годините, защото зли магьосници са използвали заклинанията за зло. Тези магьосници били наречени некроманти. Станърд не беше некромант, той не беше магьосник. Той беше просто един обикновен човек, един обикновен сив, който знаеше как да връща хората обратно в живота. Той е използвал книгата само три пъти и то за много тежки случаи. В първия – кралят бил умрял след пиянска вечер и бил убит от негов приятел на име Рандъл.
Вторият – самият крал му е бил наредил да върне Рандъл, след като възкресения крал го е убил, но после размислил. И третият – едно бедно семейство било загубило малкото си момче Джордж и това е съкрушило сърцето на Станърд. Бяха го хванали в много разчувствано настроение.
Точно заради приключенията си из целия свят, Станърд е заобичал всички същества.
Точно заради всичко, което е научил за различните, той е заобичал и „чужденците“. Да, започнал е като човек, който просто следвал думите на краля, но с годините нещата започнали да се променят.
<<<
- Трябва да направим нещо, Сам. – каза Станърд след като научи за намеренията на Маги.
- Да, трябва да се пазиш. Тя ще дойде за теб.
- Не. Няма да го направи. Маргарет е непредвидима, но няма да тръгне след мен. Ако е намерила книгата, значи е влязла в сейфа ми. Сигурно е открила и всичко, което държах срещу Едуард.
<<<
Сам се зачуди. Оказа се, че Станърд е държал всякакви документи и доказателства срещу краля, ако нещата се обърнат срещу съветника.
<<<
- Време е да действаме. Тя е научила всичко. Не исках да го правим толкова бързо, но е време за промяна, Сам. Време е да направим това, за което ти дойде при мен.
- Но…
- Знам какъв ти беше планът. Разбрах го още щом се запознахме. Искаше да ме използваш, за да достигнеш до краля. Е, време е.
<<<
Сам се засрами. Но нямаше време за глупави разговори. Станърд беше прав. Трябваше да се действа.
Станърд разказа на Сам историята на Кронуел – истинския съветник на краля. Всъщност всичко, което Едуард вършеше, беше диктувано от Кронуел. Но… от малкия Кронуел. Кронуел държи заключен у дома си своя син гений. Момчето беше на осем и беше цялата причина за изтреблението на чужденците. Всъщност Едуърт, бащата на Едуард, е започнал война с изцяло материална цел – изземването на земя и имущество от чужденците. Едуърт е бил алчен човек и точно така е умрял. Едуард – неговият син, просто продължил пътя на баща си, но него властта не го е привличала никога. Дори е бил на път да напусне трона и да прекрати всичко, когато се появил малкият Кронуел преди 5 години и е започнал да вкарва злите си помисли в главата на краля. Много версии има за това дете – откъде се е появило и какво е всъщност то, но нямаше време за това.
<<<
- Отиваме при краля! – каза сигурно Роб и тръгна. Станърд го спря.
- Чакай. Не ме ли чу? Едуард е безсилен без Кронуел.
- Няма значение. Маги ще тръгне след него. Ако успеем да я спрем и да използваме документите, които са в нея, ще можем да го свалим от власт…
- И после какво? – продължи Станърд – друг ще дойде на негово място. Трябва да направим всичко както трябва. Трябва да хванем двамата Кронуел и да разкажем цялата история. След това кралят ще бъде подложен на съд.
- И после какво? – зачуди се Сам. – Едуард е просто гласът на народа.
- Аз съм гласът на народа, Сам. – каза Станърд.
<<<
Той беше прав. Всички харесваха Станърд. Всички го уважаваха. Може да се каже, че в известен смисъл беше по-популярен от самия крал. Ако някой можеше да промени мисленето на хората, това беше той.
>- Ти искаш да си крал – досети се Сам.
Станърд млъкна за момент.
<<<
- Имаме ли избор, Сам?
- Прав е. – сподели Роб. – Ако хванем Едуард и Кронуелци, ще покажем що за хора са…
- Тоест Станърд да покаже що за хора са.
- Да. Да не мислиш, че толкова го искам – тихо каза Станърд. – Просто е такова, каквото е. Промяната трябва да дойде отвътре. Смъртта на един човек няма да промени нищо. Но ако тази смърт е по правилния начин, в правилния момент и пред правилните хора…
- Тогава всичко може да се обърне… - замисли се Сам.
- И да бъдеш, който си, Сам. Всички да бъдат, които са. Представяш ли си? – каза Роб. – Баща ти щеше да се гордее!
- А сега е време да тръгваме, момчета. Към Кронуел!
- Не! Към Едуард.
- Добре, Роб. Може би е добра идея да се разделим. Ти тръгни към Едуард. Не влизай в двореца. Просто внимавай за Маги. Ако я видиш, спри я на всяка цена. Чакай ме там. Аз ще отида в имението на Кронуел. Той е на по-далечно място, но според мен Маги е отишла там. Ако е прочела документите… Трябва да ги опазим живи, момчета. Трябват ни живи. Сам? С мен ли ще дойдеш или с Роб?
<<<
Сам имаше много важен избор.
Дали да последва своя най-добър приятел Роб и да издебнат Маги преди да е стигнала до краля?
Или да отиде със Станърд и да заловят Кронуелци преди да е станало твърде късно?
[[Към крал Едуард?->Страст1]] (28)
[[Към Кронуелци?->Страст2]] (29)
<center><strong>„Всичко е наред“</strong></center>
Сам се беше надвесил над пода умислен. Той не успя да се подаде на евтината манипулация на Едуард. Знаеше, че не е в изгодна позиция да му отказва.Самият крал се беше постарал да го постави в такава ситуация. Но най-важното нещо, което бе научил от мъдрия си баща, бе да вървиш в стъпките си с достойнство.
>- Ти… - тихо подхвана Сам – Ти си убиец. Няма да се уморя да го повтарям.
Едуард се дръпна от момчето.
>- Всеки избор, който правим, носи последствия.
>- Да, и аз избрах да не бъда убиец.
>- Обичаш да повтаряш едно и също, май.
Едуард се приближаваше към Сам.
>- Сигурен ли си, че искаш да го направим тук? Пред сина ти?
>- Ще ти издам нещо, Самуел. – прошепна подигравателно – Нямам деца.
Едуард извади нож от джоба си и посегна към Сам. Сам обаче беше по-бърз и заби огромен флаг, който беше изтръгнал от пода, във врата на Едуард. Кралят залитна и се удари в стената.
>- Ще ти издам нещо – прошепна Сам – изпълних това, заради което дойдох.
Момчето се опита да избяга, но Сам го хвана за ръцете. Стигаше само поглед, за да го накара да си седне на място и да не се опитва да бяга. Едуард още не беше мъртъв, но определено беше на път. С последни сили успя да изкрещи: „Помощ!“. Сам извади от пода още няколко флага и се приготви за идващите войници. Вратата се отвори и той посегна с бърза ръка. Добре, че Маги беше загряла рефлексите си, докато се беше справяла с войниците. Залегна и го хвана за ръката. Роб погледна към умиращия Едуард.
>- Виждам, че и ти не си си губил времето.
Сам погледна през вратата и видя натрупаните един върху друг войници. Сам погледна към Роб.
>- А, не ме гледай. Това си беше изцяло нейна работа.
Маги вдигна рамене.
>- Има нещо хубаво в това да си жена. Джентълмените се притесняват да те прегледат >щателно - Маги прибра ножа си обратно в бельото.
>- А кой е това? – попита Роб и погледна към момчето.
То трепереше от страх.
>- Не ме убивайте! Аз съм просто малко момче.
>- Защо Едуард каза, че не си негов син?
>- Защото не съм. Наистина. Но той искаше да ме предпази.
>- Кой си ти? - замисли се Сам.
>- Сам, няма време, хората на Едуард ще дойдат всеки момент.
„А, да. Едуард.“ Сам натисна с крак флагчето и то се заби във врата му. Това достави странно удовлетворение на елфа. Сякаш нещо меко заля сърцето му. Особено чувство, което трябваше да се изследва.
>- Сам!
>- Да! Да…
>- Ами момчето? – попита изнервено Роб.
>- Няма време! – изкрещя Маги. – Хайде!
Маги издърпа Сам, който беше вперил кървав поглед в момчето. Сякаш нещо го караше да му избоде очите и да му извади гръбнака. Разтръска си главата. „Какви са тези мисли?!“
Тримата успяха да се измъкнат от двореца незабелязано. Роб беше уплашен, Маги беше доволна, че Едуард е мъртъв, а Сам беше унесен.
>- Това беше грешка… - притесни се Роб. – Беше грешка. Беше грешка.
>- Млъкни! Постигнахме това, за което бяхме дошли.
>- Това, за което ти си дошла! А сега какво? Какво ще правим? Какво ще се случи?
Маги беше усмихната. Сякаш нищо на света не можеше да развали настроението й. Сам искаше да убие някого.
>- При баща ми. Да. При баща ми. Той ще знае какво да правим. Той винаги знае какво да прави. – убеждаваше се Роб. – Хайде, Сам! Маги…
>- Не разбирам защо си се паникьосал. Всичко е наред. – говореше Маги.
>- Цялата кралска войска е по петите ни. Какво значи „Всичко е наред“! Сам? Сам! Кажи нещо!
>- Да… аз… Ами… при баща ти…
>- Какво ти става и на теб?
>- Остави го. На теб какво ти става!
>- Току що убихме краля! Кралят на целия свят, мамка му! И то без никакъв план за >бягство!
„Убихме го. Да. Аз го убих.“ – отнесе в собствения си свят Сам.
>- Да. Защото това заслужаваше!
>- Така е. Но сега какво? Никой не беше помислил. Сега къде ще ходим?
„Не ние. Аз го убих. Ще го помня цял живот. Това нежно копринено чувство. Този… чай. Да… Чай беше добро сравнение. Сам обичаше чай. Обичаше много чай. Ако можеше, би пил чай всеки ден.“
>- Ужас. Ами ако са стигнали до баща ми? Тогава къде ще ходим?
>- Има ли значение? – продължаваше Маги. – Сам, ти какво мислиш по въпроса?
>- Пие ми се чай. – от нищото изцепи младия елф. Роб и Маги млъкнаха.
>- Той се побърка. Той тотално се побърка. Аз тръгвам към баща ми, предлагам да ме >последвате.
>- Ходи където си искаш. Аз ще си почина. – сподели Маги.
>- Какво пък значи това?
>- Значи, че не ми се занимава още с вашата тъпа политика. Значи, че не искам да >гледам мазните мутри на още гнусни политици. Значи, че ми е писнало от приказки. – >най-после се ядоса Маги.
Маги се обърна и тръгна на някъде.
>- Сам, няма ли да я спреш? Ти нали… нещо с нея?
„Маги… да. Обичам я. Обичам нежните й очи. Ако можеше… ако можеше… да ги извадя! Какво?! НЕ! Трябваше да спре това. Какво му ставаше? Нямаше идея какво се случва, но това трябваше да престане. Трябваше да остане сам!“
>- Трябва да тръгвам!
>- Къде? Стой тук, Сам! Не ме оставяй.
>- Съжалявам, Роб. Не искам да те нараня.
>- Да ме… Защо? Сам, спри. Познаваме се от деца. Израснали сме заедно, бащите ни се >познават…
Изведнъж ужасяващата истина плесна Сам по челото и мозъка му се разтресе. Баща му… Заради това се е опитвал толкова да го предпази от желанието за кръв. Проклятието… Това се случваше и сега с него и не знаеше колко време му остава преди… да се загуби.
>- Сам?
>- Роб…- Сам се разтрепери – Помниш ли уроците в училище за Елдар?
>- Да, но какво общо има… - Роб млъкна. Загледа се в Сам. Виждаше кървясалите му >очи и уплашената физиономия – Но това е само легенда. Не може. – не си вярваше Роб.
>- Може, Роб. Може… Нямаш представа какво ме кара мозъка ми да ти причиня. А не >искам.
>- Но… можем да го спрем, Сам. Баща ми ще знае. Баща ми винаги знае.
>- Не знам… Страх ме е.
Роб бавно и внимателно се приближи към Сам.
>- Хайде, приятелю. Винаги сме се оправяли с всичко. Стига да сме заедно.
>- Не ме приближавай, моля те… И кой използва думата „приятелю“?
Двамата се засмяха. Сам беше искрено уплашен. Нещо се случваше с него и съзнанието му потъмняваше с всяка измината минута. Но реши да се довери на Роб. Може би беше прав. Може би Робърт наистина знаеше как да се справи с проклятието.
…ако беше там. Когато влязоха в къщата на Роб, не откриха никого. Не откриха нищо. Но също така, откриха и всичко. Върху бюрото на баща му, откриха пауново перо. Беше оставено от баща му.
>- Перо ли е това, Роб? Какъв цвят е?
>- Розово.
>- Какво значи това?
>- Значи че… трябва да бягаме!
Бащата на Сам имаше вила в гората. Скрита от света, в който живеят, той я беше построил, за да могат да избягат от града. Само двамата. Никой освен тях не знаеше за нея. Сега вече и Роб. Стигнаха до там.
>- Стигнахме, Сам.
>- Да, стигнахме…- зениците на Сам бяха вече черни.
>- Ето, виждаш ли. Всичко е наред. Тук вече можеш…
Силен удар с дръжката на сабята на Сам събори Роб на земята. Сам изхвърли сабята до него и тръгна да бяга. Бяга колкото се може по-далеч. Не знаеше къде ще ходи, но знаеше какво ще прави. И съвсем не му харесваше. Щеше да… убива. Последното нещо, което успя да възпроизведе със здравия си разсъдък беше мисъл, която щеше да забрави за цял живот.
„Съжалявам… приятелю.“
[[Крал Станърд]]<strong><center>От другата страна</center></strong>
„Не мога да повярвам, че си го мисля“. Сам сякаш виждаше логиката в думите на Едуард. Това наистина беше разумен човек. Толкова време омраза и то не само от него. От всички. Сякаш целия свят имаше нужда да мрази някого. Едуард беше приел това. Всъщност този човек беше дал всичко за народа. Някой трябваше да взема трудните решения, но точно заради това кралете се раждат крале. Едуард не беше случаен човек. Стивън е знаел това. Заради това толкова се е опитвал да предпази Сам от търсене на кръв. Заради това е обичал мира. Знаел е колко е ценен и колко кръв е трябвало да се пролее за него.
Мир. Наистина. От какво толкова недоволстваше Сам? Нямаше войни, нямаше проливане на невинна кръв. Всъщност нямаше проливане на никаква кръв. Ако искаше да живееш спокоен и прекрасен живот, можеше. Можеше да постигнеш всичко. И това не беше диктатура. Дори Станърд доказваше това. Самият Станърд твърдеше, че не е в добри взаимоотношения с Едуард. И въпреки това, кралят е дал власт на този човек. Защо? Защото Станърд беше лицето на благотворителността, а Едуард беше избрал да бъде лицето на омразата. И как му се беше отплатил Станърд? Като планира мръсни схеми зад гърба на човека, който му беше дал такова доверие. Съвсем нормално за некромант. Като се замислеше… самият Сам беше на секунди от убийството на краля. Щеше да убие единственият шанс за този народ. Защото какво щеше да се случи след това? Хаос, безредици, нови убийства. Младият елф пусна флагчето с остър връх, което беше взел от земята. Едуард видя това и се приближи до Сам.
Сам беше забил поглед в земята. Чувстваше се сринат. Сякаш съдбата му си правеше злобни шеги с него. Как щеше да се измъкне от тази ситуация? Усети приятелска ръка на рамото си. Това беше Едуард.
<<<
- Знам, че е трудно да разбереш. Не очаквам да го правиш. Никой не го прави.
- Разбирам… Това е проблема. Аз… Ами Маги? Роб?
<<<
В този момент в стаята нахлуха двамата му приятели. Бяха се справили с хората на краля и идваха да помагат на Сам. Но вече беше твърде късно. Той трябваше да помогне на тях. Маги посегна с нож към Едуард. Кралят уплашено залегна. Сам хвана ръката й.
>- Не!
Маги и Роб застинаха.
<<<
- Защо? – попита Маги – Нали за това дойдохме?
- Да. – Сам погледна към Едуард – затова дойдохме. Но и заради това ще си тръгнем.
- Не те разбирам – Роб гледаше съмнително към Сам.
- Маги, Роб… Знам, че ще прозвучи странно, но… Грешали сме за Едуард. Грешали сме за всичко.
- Какво ти е направил, Сам? Заплашил ли те е? Да не държи твои близки?
- Какви близки? Нямам никого. Само вас. Точно заради това ви моля да ме послушате. Ние не искаме да убиваме този човек.
- Сам, той е виновен за всичко около нас! – продължи настървено Маги.
- И какво точно е около нас? Мир? Спокойствие? Приятели?
- Чакай, чакай… - опита се да се включи Роб – Баща ти…
- Баща ми се опитваше да ме предпази точно от глупостите, които бях на път да извърша.
- Не ме интересува дали си се изпуснал в гащите или наистина вярваш на този боклук. Аз ще го убия и не можеш да ме спреш.
<<<
Сам погледна тъжно към Маги.
>- Мога. Не ме предизвиквай.
>- Опитай тогава! – изръмжа Маги и се нахвърли върху Едуард.
Сам я сграбчи и я хвърли към стената.
>- Сам, какво правиш? – намеси се Роб.
Маги изкрещя и срита Сам в корема, той беше принуден да задържи крака й и да я спъне. Маги се сгромоляса на земята и изохка. Това не й попречи да се опита да подкоси краката на Сам. Младият елф обаче беше твърде бърз и пресече действията й, като стъпи силно върху глезена й. Роб тръгна да помага.
<<<
- Роб, спри. Ще й счупя крака.
- Сам, какво се случи?
- Вижте… Опитвам се да го кажа по нормален начин. Ще го повторя. Грешахме! Защо трябва да продължим да грешим.
<<<
Едуард се надигна и прегърна уплашения си син.
Маги беше изпуснала ножа си. Посегна към него. Сам видя това и се намръщи. С бързо и твърдо движение на стъпалото си, Сам счупи глезена на Маги. Тя изви от болка и изтърва ножа. Преви се на земята. Роб се засили срещу Сам и го блъсна с всичка сила. Сам се спъна в Маги и падна близо до нея. Роб застана срещу него, като го затисна с коленете си.
<<<
- Сам, каквото и да се случва с теб, престани. Не виждаш ли, че този те манипулира. Промил ти е мозъка само за пет минути!
- Точно така, Роб. Промил ми го е от всичката мръсотия, която трупам от както я срещнах – посочи Маги.
- А аз? И аз ли съм мръсотия за теб? – Каза РОб. Маги продължаваше да вие от болка.
- Помисли си. Всичко ни беше наред, преди тя да се появи. Какво толкова лошо се беше случило. Да, баща ми умря, но той дълго време боледуваше от болестта.
- Майната ти, скапан елф! – пропищя яростно Маги – Аз го убих! Аз убих миризливия ти баща!
<<<
Роб и Сам погледнаха към Маги. Роб отпусна коленете си и позволи на Сам да се изправи. Всички гледаха към Маги в този момент.
<<<
- Какво искаш да кажеш – замислено прошепна Сам – той беше болен от…
- Лайшец! – викаше през зъби Маги.
<<<
Лайшец! Това беше лекарство за кучета, което беше доказано вредно за хората. Ако се приемаше твърде дълго, то можеше да предизвика смъртоносни странични ефекти. Сам се досети.
<<<
- Тровила си баща ми в продължение на години… - всичко причерня пред погледа му. Как е могъл да не го види. Само едно нещо не му беше ясно. – Защо?
- За да те накарам да си раздвижиш задника – Маги се опита да се изправи, но крака й подаде и пак се озова на земята с двойно по-голяма болка. Изпищя.
- Роб… Мисля, че е време да си ходиш – намеси се Едуард.
- Но…
- Тръгвай, Роб. – каза му Сам, без да го поглежда.
<<<
Роб отвори вратата и погледна към Сам. Сам се обърна към него и му кимна. Това означаваше две неща. „Благодаря ти за всичко“ и „Сбогом“.
…
<strong>Две години след обесването на Станърд и Маги.</strong>
Мирът в държавата вървеше в пълен унисон с щастието на хората. Оказа се, че Сам можеше да върши много повече полезни дела в управлението, отколкото срещу него.
Благодарение на него, Едуард и Кронуел успяха да разкрият мрежа от бунтовници „чужденци“, които обитаваха бар, криещ се благодарение на магически прах. Само други чужденци можеха да го видят. Сам беше успял да влезе под прикритие в него и да бъде важен член от групата. Той не само успя да унищожи плановете на бунтовниците, но дори и залови мага, произвеждащ магическия прах. Така че само за няколко месеца наяве изникнаха много укрепления, които разчитаха на този прах.
Бунтовническата армия на опозицията беше овладяна.
Сам беше научил всичко, благодарение на Робърт. Той самият си беше признал, че укрива информация за чужденци, когато го бяха посетили преди години, така че с малко разпити и изтезания, Едуард и Сам получиха това, което искаха.
<strong>Две години след обесването на Робърт.</strong>
Крал Едуард спокойно владееше мирът в страната. Кронуел беше дясната ръка на Едуард, а Сам лявата. Ако се съдеше от влиянието, което Сам усещаше, че има – Едуард беше левичар.
Сам знаеше, че е извършил някои зверски деяния в името на властта, но никога не съжаляваше за тях. Това бяха решения, които трябваше да бъдат взети. Той знаеше това сега.
Всичко вече беше овладяно, светът беше в покой. Нямаше никой, който можеше да попречи или дори да си помисли да опонира на властта на Едуард, Кронуел и Сам. Всъщност почти никой…
Две години след обесването на Роб…
[[Остана само един]]<strong><center>Ваше величество</center></strong>
Беше израснал с Роб. Ако има човек, на когото имаше пълно доверие, това беше той. Не беше сега времето да го изостави, особено в тази напрегната и опасна ситуация. Станърд също му беше приятел, но Сам не беше съвсем сигурен, че му има изцяло доверие. Особено след като разбра за мотивацията му за бунт срещу Едуард.
Маги беше стигнала твърде далеч и някой трябваше да я спре.
„Защо, Маги? И двамата искаме едно и също нещо!“
Всичко започна със Сам, Роб и Маги. Всичко трябваше да приключи така. Според двамата приятели, момичето беше заслепено от омраза. Не знаеше как, но със сигурност тя беше способна да се добере до Едуард. Трябваше да я изпреварят!
>- Тръгваме след Едуард, Стан. Нещо ми подсказва, че Маги ще бъде там.
>- Добре, Сам. Но внимавайте, Еди със сигурност ще е взел мерки за защита. Пазете >се!
>- Ти също, Стан. Ако не се видим…
>- Ще се видим.
Сам и Роб се изправиха. Станърд ги спря.
>- Чакайте! Вземете това.
Станърд бръкна в джоба си и извади странен малък уред във формата на „г“. Имаше кръгъл отвор отпред, в средата нещо кръгло с отвори, а в долната си част имаше и дръжка.
>- Хваща се ето така.
Станърд сложи уреда в ръката на Сам. Елфът стисна дръжката, а Станърд нагласи пръста му на някакво малко лостче.
>- Какво е това? Нямам време за...
>- Магия, Сам. Това е магическо оръжие. Намерих го в един вулкан сред… Няма значение. Използвало се е преди много години и използва магически прах.
Станърд извади кутийка, в която имаше малки кухи метални неща, подобни на епруветки. Той сложи една от епруветките в един от отворите на уреда.
>- Тези неща са пълни с прах. Когато натиснеш този лост, ще ги изстреляш напред. Внимавай, защото са по-бързи от стрела и издават много силен шум. Освен това оръжието има по-силен откат и от арбалет. Преди да стреляш, издърпай ето това малко копче – показа му – то автоматично зарежда следващото нещо с магически прах. Не забравяй да зареждаш. Това е най-важното.
>- Ами ти? Няма ли да ти е нужно за Кронуел?
>- Надявам се да сам да се предаде. Познаваш ме. Мога да бъда убедителен. – усмихна се Станърд.
Сам взе уреда и го прибра в неговия джоб. След това взе и кутийката с магическия прах.
…
Пред двореца беше събрана цяла войска. Ако Маги беше тръгнала към Едуард, още не беше стигнала.
>- Може би трябва да изчакаме Станърд? - Предложи леко уплашен Роб.
>- Не.
Сам огледа магическото си оръжие.
>- Знаеш ли как работи?
>- Сега ще разберем.
Сам насочи оръжието към най-близкия от охраната и натисна лостчето. Откатът го събори назад, а оръжието изстреля епруветката във въздуха на високо. Шумът заглуши ушите на Роб и той изпищя. От ухото му потече малко кръв. Сам успя да се изправи и забеляза, че войниците тичаха към него. Помогна на Роб да се изправи.
>- Хайде, идват.
>- Това ли беше планът ти?
>- Какъв план?
Двамата се усмихнаха леко отчаяно и се скриха в близката гора. Това беше личния резерват с патици, който Едуард си беше построил за лов, но така и не го използва.
Час по-късно, Сам беше заобиколен от десетина войника. Те бавно крачеха към него. Той беше извадил сабята си. Беше нервен.
>- Сега, Роб!
Войниците се огледаха.
>- Сега, Роб!
Един от войниците погледна нагоре.
>- Ето там.
Лицето на войникът се покри с кръв, а от шумът, десетки патици се разквакаха наоколо. Войниците се стреснаха и се пръснаха. Роб изстреля още пет епруветки. Четири от тях уцелиха целта си. След това слезе при Сам.
>- Както в добрите стари времена, а Сам? Пак да ти пазя гърба.
>- Да… - предпочиташе лакроса пред това.
Когато се върнаха, пред двореца нямаше хора. Или поне нямаше живи хора. Роб и Сам се спогледаха. „Маги!“
Откриха я в тронната зала, държеше с едната ръка малко момче за яката и му крещеше. Това сигурно беше малкия Кронуел. С другата ръка държеше кървава кама.
>- Къде е Едуард!?
Момчето беше уплашено, но нищо не казваше.
>- Маги? – спря се пред нея Сам.
Маги се обърна към Сам. Първоначално сякаш се усмихна, но после рязко смръщи вежди и очите й се изпълниха с чернилка.
>- Самуел.
>- Остави момчето.
>- Къде е твоят добър приятел – некроманта?
>- Пусни ножа, Маги.
>- Аз ще ти кажа. Мъртъв е. Сега е ред и на този малък дрисльо!
„Трябваше да тръгне със Станърд! По-дяволите, Маги. Защо не ме послуша“
>- Знаеш ли защо не те послушах?
„Тя продължаваше сякаш да чете мислите му. Изведнъж отново беше красива. Отиде твърде далеч, Маги“
>- Отиде твърде далеч, Сами. Зае тяхната страна.
>- Коя е тяхната страна? Няма тяхна страна. Има само нашата.
>- Ние сме страхотен екип, Маги – намеси се Роб.
>- Ти не се обаждай. Всъщност кой си ти? Сянка. Иска ми се и аз да бях като вас. За >съжаление… не мога.
Маги посегна към гърлото на момчето, но Сам беше бърз и успя да я събори на земята. Момчето избяга. Роб тръгна след него. На земята останаха Сам и Маги. Той я беше притиснал. Тя се отпусна, сякаш се беше предала. Разплака се.
>- Бях сама… Съвсем. Защо ме остави, Сам?
>- Маги… аз… Опитах се.
>- Майка ми също ме изостави. Добре, че умря! По-добре й е. И аз ще я последвам.
>- Маги…
>- Знаеш ли колко хора съм убивала? Двайсет и двама. Всички, след като те срещнах. >Записвам си ги. Тук – посочи си главата.
Маги започваше да губи разсъдък.
>- Преди да те срещна обичах да мразя… Сега просто мразя да обичам. Колко поетично. Роб би го харесал. Той си пада по такива глупости.
>- Да… Знаеш ли, че чете розови романи?
И двамата се засмяха. Маги сякаш се съвзе.
>- Как стигнахме дотук, Сам?
>- Хайде ставай.
Сам изправи Маги на крака. Маги беше с наведена глава. Вдигна я бавно и погледна тъжно към Сам. Той си я върна!
>- Сам… Аз… Съжалявам.
>- Важното е, че…
Нещо убоде леко в корема Сам. Маги изпъшка и се бутна в него. Тя изплю малко кръв върху лицето му. Зад тях стоеше Едуард и държеше меч, чието продължение беше станало част от вътрешностите на Маги и съвсем леко от корема на Сам. Младият елф се отдръпна и Маги се сгромоляса на пода. Сам се стъписа. В него за секунди преляха едновременно двайсет различни чувства, надделяващо от които обаче беше гняв. Погледна към Едуард. Кралят се уплаши. Никога не беше виждал толкова зъл и черен поглед. В очите на младия елф, Едуард вече беше мъртъв.
>- Тя щеше да ме убие. Тя… Съжалявам.
Той хвърли меча на земята в опит да спаси живота си. Това беше най-голямата му грешка, тъй като Сам вдигна меча. Посегна към Едуард и той се изпусна. Жълта течност стопли пода.
>- Сам, спри!
Сам се обърна и видя как Роб влачеше момчето след себе си. То ревеше и се дърпаше, но Роб беше здрав младеж. Сам осъзна какво щеше да направи и удари Едуард с дръжката на меча. Той загуби съзнание.
…
<strong>Три години по-късно. </strong>
Сам излезе от спалнята си. Беше с нови дрехи. Не помнеше кога последно е обличал дреха, която вече беше носил. Не беше сигурен дали му харесва този начин на живот, но нямаше как. В коридора го посрещна Робърт. Носеше папка с документи. След малко. Преди това, трябваше да говори с новия си приятел. Беше се появил преди година и от тогава насам му даваше все по-добри идеи. Сам си мислеше, че е повече от това, за което се представя, затова смяташе да го държи из късо.
Робърт отвори вратата на кабинета и вътре ги чакаше техния приятел. Той кимна на Робърт и Робърт му отвърна със същото.
>- Ще ви оставя да си поговорите – каза Робърт и затвори вратата на излизане.
Сам седна на един стол срещу мъжът с обикновено лице. Мъжът направи същото. Между тях стоеше карта на света. Сам се усмихна и го поздрави.
>- Боб.
Мъжът отвърна със същото.
>- Ваше величество.
[[Щастие]]<center><strong>Маги… защо?</strong></center>
Дълго време Сам се беше водил от емоциите си и беше време да сложи край на това. Станърд беше прав. Ако Едуард няма никаква власт без помощта на момчето, то тогава той е второстепенна важност. А не можеха да изпуснат Кронуел. Това е беше приоритет. Сам можеше да разчита, че Роб няма да предприеме нищо рисковано. Страхът, който Роб си беше отгледал внимателно и старателно през годините сега даваше увереност на Сам за сигурността на своя приятел.
Докато Станърд… Да, той му беше станал близък и му се доверяваше, но… имаше неща, които човъркаха сърцето на Сам. Сякаш не беше напълно готов да се хвърли в пълното приятелство с този човек. Особено след като разбра за желанието му за трона. Ламтенето за власт можеше да докара човек до гордост. Гордостта можеше да докара човек до съсипия. Съсипията можеше да докара всички хора около този човек в нещо, което сега се беше превърнал света. Сив и безличен, пълен със страх и гнет, Заблуден и неправилен. Това трябваше да спре, а инструмента, който беше нужен това да се случи се наричаше Кронуел. И по-точно – Кронуел Младши.
Бяха се приготвили да режат металната мрежа на оградата на имението, но не се наложи. Портата към двора беше широко отворена. Станърд и Сам нямаха друг вариант, както и време, за да измислят друг план, заради това просто влязоха бавно и внимателно през вратата. Сам извади сабята си и пристъпваше тихо и на пръсти. Станърд приготви някакъв странен геобразен уред. Сам го погледна въпросително.
>- Дълга история – прошепна Станърд.
Нямаше време за дълги истории. Всъщност нямаше време за никакви истории, защото през прозореца на втория етаж се видя силует. Женски силует с малко лице, дълга коса и огромни очи… Нежни очи. Маги! Искаше я обратно! Имаше нужда от нея. Беше забравил колко много всъщност я обича и искаше да си я върне. Беше готов на всичко, само за да поговори с нея. Може би най-после щеше да го послуша. „Маги… защо?“ Сърцето на Сам се качи в мозъка му и главата му започна да пулсира. До тук със слагането на край на емоциите. Сам тръгна да тича към къщата.
>- Сам, какво правиш! – опита се да извика Станърд шепнейки.
Сам не го чуваше. Той търчеше обладан изцяло от внезапния си спомен за любовта към Маги. Вратата на къщата на Кронуел беше разбита насилствено. Маги! Сам можеше да познае бурния й стил. Само че това не го притесни, а дори го накара да се усмихне. Тя се връщаше все повече в съзнанието му.
Сам влезе в антрето и започна да вика.
>- Маги! Маги!
>- Сам, спри! – опитваше се да влее разум в него Станърд.
Чу се отваряне на врата от втория етаж. Разумът остана на първия, Сам започна да се катери по стълбите. Вземаше ги по три наведнъж. Спомни си как преди три години правеха същото с Маги, докато се състезаваха към офиса на треньора им по лакрос. Може би тя не се беше променила. Може би си беше същата Маги, която искаше да промени света заедно с него.
Станърд тичаше след Сам, но беше трудно да го настигне, защото първо – се оглеждаше дали това не е капан, и второ – Сам беше елф. Трудно можеше да се мериш с това.
>- Маги! – продължаваше да крещи Сам.
Станърд осъзна, че не може да спре младия елф, затова намали темпото и започна да се оглежда. Нямаше следа от Кронуел. А ако Маги е тук, значи или наистина го няма, или е мъртъв. По-вероятно второто.
Сам нахлу в стаята, откъдето се чуваше шума. Там нямаше никой. „Маги, защо си играеш с мен?“ Обърна се и я видя. Катереше се към третия етаж. „Ще те намеря, Маги! И пак ще бъдем заедно“. Тя също имаше нужда от него. Той можеше да я спаси.
>- Спри! – извика Сам и видя как в горната част на стълбището два крака наистина >спряха. „Чуваш ме, Маги! Не си изгубена. Защо тогава бягаш? Маги… защо?“
Краката се раздвижиха и отново изтичаха по стълбите. Сам ги последва. Вече беше сигурен, че ще си я върне.
Качи се на третия етаж и видя как капакът, водещ явно към покрива на сградата, се клатеше. Запъти се към него. Хвана се за стълбата. „Маги, идвам! Знам, че си там. Знам, че ще ме послушаш. Знам, че си добрата стара…“
Остър меч грубо и грапаво се вряза във вътрешностите на Сам. След това се раздвижи и това го накара да крещи. Зад него стоеше Маги. Тя беше разярена и върху лицето й имаше пръски кръв от току-що намушкания Сам. Последното нещо, което Сам успя да направи, преди да го няма, беше да падне на земята и да се обърне. Образът на Маги… това беше същия черен поглед, който търсеше отмъщение. Все пак наистина не се е променила. Ами ако я беше послушал? Ако беше поел по пътя на отмъщението? Дали нежността й щеше да се върне?
Затвори очи и се опита да се отпусне, но силен шум се чу от няколко метра и женско тяло се срути върху него.
„Маги, ще бъдем заедно завинаги!“
[[Сянка]]<center><strong>ВТОРА ЧАСТ „Какво е смелостта?“</strong></center>
За своите 22 години Самуел израсна с много приятели. Беше интелигентен, обичаше да се смее. Беше искрен и имаше авторитет. Обичаше спорта, защото беше пъргав и пълен с енергия. Повече от нормалното… за човек.
Да, Сам беше елф, но цял живот живееше човешки живот. Най-слабата, но и славна част от човешкия живот се наричаше любов.
От седем години Сам тренираше лакрос. Странен спорт, но той обичаше странното. Обичаше различното. Обичаше… Маги.
Преди около 5 години в отбора се присъедини младо момиче с къса черна, мрачно черна коса и тъмно зелени влажни очи. Рядко се усмихваше, рядко контактуваше и още по-рядко правеше нещо без причина. Сякаш всичко, което вършеше, подлежеше на някаква целенасочена логика и водеше до резултат. При нея нямаше разпускащи разговори, нямаше шляене, дори никога не си подсвиркваше. „Айде стига! Кой не си подсвирква“ - така си мислеше Сам през първата година, откакто тя бе в отбора. Защо изобщо тренираше лакрос? Не можеше да е случайно. Понякога Сам не заспиваше, за да се чуди.
Следващите две години Сам прекара в разследване на Маги. Следеше всичко, което прави, как го прави и защо го прави. Тя виждаше това и очевидно не й пречеше. Минаваха месеци след месеци в проучвания, докато един ден Роб не му каза, че е станал мълчалив. Сам се замисли и разбра, че започва да се превръща в нея. След това се замисли повече и осъзна, че е влюбен в нея.
Така минаха и следващите години. Сам така и не си призна чувствата, защото знаеше, че той ще бъде излишна част от нейния живот. Загуба на време. Какво можеше да й предложи?
Роб беше най-добрият приятел на Сам и знаеше всичко това. Той подкрепяше Сам и дори го окуражаваше да говори с Маги. Роб беше… Сам. Двамата мислеха еднакво, двамата действаха еднакво. Бащите им също бяха приятели и като че ли тези четиримата живееха един общ живот.
Ако имаше нещо, което да различава Роб от Сам, това беше неговото сърце. Той беше грижовен, топъл и… имаше частен зоопарк. Отглеждаше 7 ястреба, няколко вида маймуни, четири панди и един паун. По някаква причина този паун му беше любимото животно. Дори го беше кръстил „Змей“. Роб вярваше, че един ден ще научи Змей да произнася думи. Шегуваше се, разбира се, въпреки че Сам не беше много сигурен в това. Роб и баща му ползваха пауновите пера, за да си пращат тайни съобщения. Цвета определяше съобщението. Това беше тайна, която само Роб и баща му споделяха.
Сам и Роб имаха друга тайна. Скрито място, където можеха да са сами и да се чувстват, че сякаш никой друг никога не е съществувал. Сред най-голямото поле от царевица, съществуваше място, където те бяха те.
Мястото обаче беше трудно за намиране. Дори и да бяха ходили стотици пъти, дори и да ползваха най-точния компас, пак можеха да се объркат. Затова бяха пръснали малки сини камъчета – трудно видими за окото, или поне за това око, което не търси. Това беше навигацията, която ги отпращаше в отдалеченото кътче, където сякаш бяха в друго време и в друго измерение. Имаше нещо неистинско в тази царевица. Може би не беше правена от сиви. Ужас… вече започваше да мисли като чужденец.
Стивън беше мъдър човек. Обичаше мира и се молеше Сам също да го заобича, както той самият. Опитваше се да научи сина си на тази любов. Не знаеше дали ще му стигне времето обаче.
Преди десет години той се разболя от „болестта на треперещите ръце“. Оттогава той стана по-притеснен, по-нервен и гледаше по друг начин Сам. Сякаш искаше да му каже нещо, но не смееше. На смъртния си одър той разказа една притча:
„Представи си, че отглеждаш крушово дърво и най-отгоре, на най-високия клон, виси гордо една бляскава круша. От първия си дъх я гледаш как победоносно се мята от вятъра на страхопочитаема височина. Всяка година тя пада изгнила в краката ти и се сбръчква безславно. Това вече е друга круша. Но онази круша… Онази славната е всяко лято там. С годините, тялото ти започва да се извисява над краката ти и погледа ти смалява света около теб. Крушата на дървото вече не е толкова високо, но все още не можеш да я стигнеш. Минават още години и вече можеш да се качиш на дървото. Започваш да късаш по-ниските круши, но колкото по-високо стоят, толкова по-лош вкус имат, защото са все по-близо, но НЕ СА най-високата круша. Минават още години и ти вече имаш смелостта да се качиш до последния клон. Сега въпросът е – ще я откъснеш ли? И защо?
Надявам се някой ден да разбереш за какво ти говоря, сине, и да осъзнаеш защо аз никога не съм се качвал на това дърво. Дали ми липсва смелост? Какво е смелостта?“
Наистина какво е смелостта?
Дали не беше избрал грешния път? Дали отмъщението е по-силно от справедливостта? Дали справедливостта не е спасението? Каквото и да беше, вече беше избрал и знаеше какво да прави.
[[Мъст]]<center><strong>ВТОРА ЧАСТ „Какво е смелостта?“</strong></center>
За своите 22 години Самуел израсна с много приятели. Беше интелигентен, обичаше да се смее. Беше искрен и имаше авторитет. Обичаше спорта, защото беше пъргав и пълен с енергия. Повече от нормалното… за човек.
Да, Сам беше елф, но цял живот живееше човешки живот. Най-слабата, но и славна част от човешкия живот се наричаше любов.
От седем години Сам тренираше лакрос. Странен спорт, но той обичаше странното. Обичаше различното. Обичаше… Маги.
Преди около 5 години в отбора се присъедини младо момиче с къса черна, мрачно черна коса и тъмно зелени влажни очи. Рядко се усмихваше, рядко контактуваше и още по-рядко правеше нещо без причина. Сякаш всичко, което вършеше, подлежеше на някаква целенасочена логика и водеше до резултат. При нея нямаше разпускащи разговори, нямаше шляене, дори никога не си подсвиркваше. „Айде стига! Кой не си подсвирква“ - така си мислеше Сам през първата година, откакто тя бе в отбора. Защо изобщо тренираше лакрос? Не можеше да е случайно. Понякога Сам не заспиваше, за да се чуди.
Следващите две години Сам прекара в разследване на Маги. Следеше всичко, което прави, как го прави и защо го прави. Тя виждаше това и очевидно не й пречеше. Минаваха месеци след месеци в проучвания, докато един ден Роб не му каза, че е станал мълчалив. Сам се замисли и разбра, че започва да се превръща в нея. След това се замисли повече и осъзна, че е влюбен в нея.
Така минаха и следващите години. Сам така и не си призна чувствата, защото знаеше, че той ще бъде излишна част от нейния живот. Загуба на време. Какво можеше да й предложи?
Роб беше най-добрият приятел на Сам и знаеше всичко това. Той подкрепяше Сам и дори го окуражаваше да говори с Маги. Роб беше… Сам. Двамата мислеха еднакво, двамата действаха еднакво. Бащите им също бяха приятели и като че ли тези четиримата живееха един общ живот.
Ако имаше нещо, което да различава Роб от Сам, това беше неговото сърце. Той беше грижовен, топъл и… имаше частен зоопарк. Отглеждаше 7 ястреба, няколко вида маймуни, четири панди и един паун. По някаква причина този паун му беше любимото животно. Дори го беше кръстил „Змей“. Роб вярваше, че един ден ще научи Змей да произнася думи. Шегуваше се, разбира се, въпреки че Сам не беше много сигурен в това. Роб и баща му ползваха пауновите пера, за да си пращат тайни съобщения. Цвета определяше съобщението. Това беше тайна, която само Роб и баща му споделяха.
Сам и Роб имаха друга тайна. Скрито място, където можеха да са сами и да се чувстват, че сякаш никой друг никога не е съществувал. Сред най-голямото поле от царевица, съществуваше място, където те бяха те.
Мястото обаче беше трудно за намиране. Дори и да бяха ходили стотици пъти, дори и да ползваха най-точния компас, пак можеха да се объркат. Затова бяха пръснали малки сини камъчета – трудно видими за окото, или поне за това око, което не търси. Това беше навигацията, която ги отпращаше в отдалеченото кътче, където сякаш бяха в друго време и в друго измерение. Имаше нещо неистинско в тази царевица. Може би не беше правена от сиви. Ужас… вече започваше да мисли като чужденец.
Стивън беше мъдър човек. Обичаше мира и се молеше Сам също да го заобича, както той самият. Опитваше се да научи сина си на тази любов. Не знаеше дали ще му стигне времето обаче.
Преди десет години той се разболя от „болестта на треперещите ръце“. Оттогава той стана по-притеснен, по-нервен и гледаше по друг начин Сам. Сякаш искаше да му каже нещо, но не смееше. На смъртния си одър той разказа една притча:
„Представи си, че отглеждаш крушово дърво и най-отгоре, на най-високия клон, виси гордо една бляскава круша. От първия си дъх я гледаш как победоносно се мята от вятъра на страхопочитаема височина. Всяка година тя пада изгнила в краката ти и се сбръчква безславно. Това вече е друга круша. Но онази круша… Онази славната е всяко лято там. С годините, тялото ти започва да се извисява над краката ти и погледа ти смалява света около теб. Крушата на дървото вече не е толкова високо, но все още не можеш да я стигнеш. Минават още години и вече можеш да се качиш на дървото. Започваш да късаш по-ниските круши, но колкото по-високо стоят, толкова по-лош вкус имат, защото са все по-близо, но НЕ СА най-високата круша. Минават още години и ти вече имаш смелостта да се качиш до последния клон. Сега въпросът е – ще я откъснеш ли? И защо?
Надявам се някой ден да разбереш за какво ти говоря, сине, и да осъзнаеш защо аз никога не съм се качвал на това дърво. Дали ми липсва смелост? Какво е смелостта?“
Наистина какво е смелостта?
Дали не беше избрал грешния път? Дали отмъщението е по-силно от справедливостта? Дали справедливостта не е спасението? Каквото и да беше, вече беше избрал и знаеше какво да прави.
[[Справедливост]]<center><strong>„Н“</strong></center>
Сам застана пред своята къща за последен път. Знаеше, че повече няма да се върне тук. Или поне не тук. Обърна се и разгледа парка срещу парадния вход. Той се отличаваше с три неща. Високите дървета, красивото езеро по средата и гробовете помежду им.
Странно решение да построиш къща срещу гробищата. Баща му много обичаше символите. Тихата му борба срещу насилието се основаваше на страх. Всичко в баща му лъхаше на страх.
Не можеш да победиш злото с вина и два стръка карамфили. Изискваше се здрава ръка и то право в лицето на врага. Сам се намръщи и влезе.
Кабинета на баща му беше на втория етаж. Сам само веднъж бе влизал там и то инцидентно. Беше на 12 и се беше сбил с Роб за някаква количка с лъвско лице. Грозна количка, но пък какъв бой яде за нея… Докато се млатеха, без да искат попаднаха в кабинета на баща им. Той пишеше някакви важни писма.
Както винаги, баща му не се ядоса. Вместо това внимателно остави писмата, раздели момчетата и взе да им говори някакви мъдрости, притчи и всякакви други безсмислени неща, които нямаше да имат ефект. Пак страх.
Докато им обясняваше, те се опитваха да се сбият отново и без да искат повдигнаха килима. Видя се нещо странно и лъскаво. Сейф!
Три дена по-късно, Сам стоеше пред сейфа и държеше ключа от вазата. Баща му спеше дълбоко и идея си нямаше какво прави сина му в момента. Сам отвори сейфа и първото, което намери беше бележка: „Знам какво правиш тук, Самуел. Любопитството е хубаво нещо, но трябва да знаеш кога…“ – да, да – още глупости и притчи. Сам не дочете бележката и видя какво се крие в сейфа. Загъната в голяма хартия се криеше странна сабя. Беше по-малка от стандартна сабя и странно извита в долната част. С малко въображение, можеше да кажеш, че дръжката прилича на лък. Сам се загледа и забеляза гравирана буквата „Н“.
В стаята влезе баща му и се усмихна.
>- Не прочете бележката, нали?
Сам рязко пусна сабята и се скова. Вместо да му се скара обаче, баща му каза, че може да задържи сабята ако иска. Сам се намръщи и избяга от стаята. Не му трябваше глупавата сабя! Какво искаше да каже „Можеш да задържиш сабята“? Мисли, че е толкова глупав? Или пак беше някакъв трик? Не искаше да вижда повече тая сабя!
Сега, толкова години по-късно, Сами осъзна, че пак е бил надигран от баща си. Само че вече него го няма, а Сам стоеше отново пред сейфа. Този път щеше да задържи сабята. Този път щеше да я ползва!
[[Лицемерния Станърд?]]<center><strong>„Н“</strong></center>
Сам застана пред своята къща за последен път. Знаеше, че повече няма да се върне тук. Или поне не тук. Обърна се и разгледа парка срещу парадния вход. Той се отличаваше с три неща. Високите дървета, красивото езеро по средата и гробовете помежду им.
Странно решение да построиш къща срещу гробищата. Баща му много обичаше символите. Тихата му борба срещу насилието се основаваше на страх. Всичко в баща му лъхаше на страх.
Не можеш да победиш злото с вина и два стръка карамфили. Изискваше се здрава ръка и то право в лицето на врага. Сам се намръщи и влезе.
Кабинета на баща му беше на втория етаж. Сам само веднъж бе влизал там и то инцидентно. Беше на 12 и се беше сбил с Роб за някаква количка с лъвско лице. Грозна количка, но пък какъв бой яде за нея… Докато се млатеха, без да искат попаднаха в кабинета на баща им. Той пишеше някакви важни писма.
Както винаги, баща му не се ядоса. Вместо това внимателно остави писмата, раздели момчетата и взе да им говори някакви мъдрости, притчи и всякакви други безсмислени неща, които нямаше да имат ефект. Пак страх.
Докато им обясняваше, те се опитваха да се сбият отново и без да искат повдигнаха килима. Видя се нещо странно и лъскаво. Сейф!
Три дена по-късно, Сам стоеше пред сейфа и държеше ключа от вазата. Баща му спеше дълбоко и идея си нямаше какво прави сина му в момента. Сам отвори сейфа и първото, което намери беше бележка: „Знам какво правиш тук, Самуел. Любопитството е хубаво нещо, но трябва да знаеш кога…“ – да, да – още глупости и притчи. Сам не дочете бележката и видя какво се крие в сейфа. Загъната в голяма хартия се криеше странна сабя. Беше по-малка от стандартна сабя и странно извита в долната част. С малко въображение, можеше да кажеш, че дръжката прилича на лък. Сам се загледа и забеляза гравирана буквата „Н“.
В стаята влезе баща му и се усмихна.
>- Не прочете бележката, нали?
Сам рязко пусна сабята и се скова. Вместо да му се скара обаче, баща му каза, че може да задържи сабята ако иска. Сам се намръщи и избяга от стаята. Не му трябваше глупавата сабя! Какво искаше да каже „Можеш да задържиш сабята“? Мисли, че е толкова глупав? Или пак беше някакъв трик? Не искаше да вижда повече тая сабя!
Сега, толкова години по-късно, Сами осъзна, че пак е бил надигран от баща си. Само че вече него го няма, а Сам стоеше отново пред сейфа. Този път щеше да задържи сабята. Този път щеше да я ползва!
[[Гърбушкото Кронуел?]]<center><strong>От тъп крал какво да очакваш</strong></center>
Робърт беше… нисък. Не просто нисък. Робърт беше много нисък. На практика, той беше джудже. Но не „чужденец“, а просто нисък човек. Още при раждането му, след като лекарят им казал новината, родителите му се изплашили до смърт и решили тайно да го оставят пред дом за сираци, за да не ги обвинят, че са „чужденци“.
Минали години, Робърт пораснал и изникнали очевидните въпроси. Директорът на сиропиталището бил мек и топъл човек и знаел каква е ситуацията. Щом видял нервните погледи на другите от сиропиталището, решил самият той да осинови Робърт и да го отгледа далеч от всички. Дори му дал своето име. Така Робърт Старши, започнал рода си от Робърт Младши.
Минали още години, Робърт станал на 16. Едно будно момче с висок интелект и нисък ръст. Учил усилно, като любимите му предмети били история, социология и политическо съсловие. Когато навършил пълнолетие, решил, че е време да напусне дома и да се захване с любимото си – политиката.
По това време хората са били още в хаос. Училища почти нямало и управата на страната не била сред интелигенцията. Аристокрацията била сведена до минимум и не се гледала с добро око. Нищо чудно хората да погнели и нея. Веднъж, щом се захванеш с изтребването на различните, едва ли би се спрял и пред няколко умника, които ти се правят на интересни.
Робърт бил смел и имал всичките знания, с които би се защитил, ако тръгнат след него. Първите години, като работник в местната община, били лесни. Да, получавал странните погледи по цял ден, но това било всичко. Робърт не се залъгвал. Очаквала го буря.
Кралят дошъл един ден в малкото градче, където работил Робърт и организирал „Олимпиада по знания“ – тъпо заглавие, но от тъп крал какво да очакваш. Разбира се, Робърт се появил и се справил отлично. Бил готов и с нужните документи, ако го обвинят, че е „чужденец“.
Кралят през това време се напивал в местния бордей и не виждал какво се случва на състезанието. Мадам на бордея познавала добре Робърт. Знаела, че готви документи и предупредила краля да не чете документите, защото били фалшиви и подправени. Когато човек е в бордей и прави това, което се прави в бордей, е готов да приеме и най-глупавия съвет. Кралят веднага наредил на хората му да вземат документите от Робърт и да ги унищожат.
Мадам била майката на Робърт.
Срещнал се кралят с Робърт и се отнесъл подигравателно с него. „Последното джудже“ го наричал. Смятал да го отнесе у тях и да го даде на сина си да го изтезава. Така и той щял да се научи що за изроди са „чужденците“.
Преди това, естествено, хората на краля хвърлили здрав бой на Робърт. В този момент се появил вторият баща на Робърт – директорът на сиропиталището. Той също носил документи. Но не каквито и да е документи. Носил свидетелски показания. От множество леки момичета от бордеи. Както от това градче, така и от съседните.
Кралят имал съпруга. Кралят искал да има съпруга. Кралят искал да има народ, който да го смята за това, което не е. Кралят пуснал Робърт. Не само това. Кралят приел логичния победител в олимпиадата. И дори защитавал медицинската му истина.
Минали години, Робърт вече станал губернатор на няколко области около столицата. Кралят умрял, пазейки тайната на Робърт до смъртта си.
Или поне така си мислеше Робърт, защото все още никой не беше почукал злокобно на вратата му.
[[Общността на чужденците]]<center><strong>От тъп крал какво да очакваш</strong></center>
Робърт беше… нисък. Не просто нисък. Робърт беше много нисък. На практика, той беше джудже. Но не „чужденец“, а просто нисък човек. Още при раждането му, след като лекарят им казал новината, родителите му се изплашили до смърт и решили тайно да го оставят пред дом за сираци, за да не ги обвинят, че са „чужденци“.
Минали години, Робърт пораснал и изникнали очевидните въпроси. Директорът на сиропиталището бил мек и топъл човек и знаел каква е ситуацията. Щом видял нервните погледи на другите от сиропиталището, решил самият той да осинови Робърт и да го отгледа далеч от всички. Дори му дал своето име. Така Робърт Старши, започнал рода си от Робърт Младши.
Минали още години, Робърт станал на 16. Едно будно момче с висок интелект и нисък ръст. Учил усилно, като любимите му предмети били история, социология и политическо съсловие. Когато навършил пълнолетие, решил, че е време да напусне дома и да се захване с любимото си – политиката.
По това време хората са били още в хаос. Училища почти нямало и управата на страната не била сред интелигенцията. Аристокрацията била сведена до минимум и не се гледала с добро око. Нищо чудно хората да погнели и нея. Веднъж, щом се захванеш с изтребването на различните, едва ли би се спрял и пред няколко умника, които ти се правят на интересни.
Робърт бил смел и имал всичките знания, с които би се защитил, ако тръгнат след него. Първите години, като работник в местната община, били лесни. Да, получавал странните погледи по цял ден, но това било всичко. Робърт не се залъгвал. Очаквала го буря.
Кралят дошъл един ден в малкото градче, където работил Робърт и организирал „Олимпиада по знания“ – тъпо заглавие, но от тъп крал какво да очакваш. Разбира се, Робърт се появил и се справил отлично. Бил готов и с нужните документи, ако го обвинят, че е „чужденец“.
Кралят през това време се напивал в местния бордей и не виждал какво се случва на състезанието. Мадам на бордея познавала добре Робърт. Знаела, че готви документи и предупредила краля да не чете документите, защото били фалшиви и подправени. Когато човек е в бордей и прави това, което се прави в бордей, е готов да приеме и най-глупавия съвет. Кралят веднага наредил на хората му да вземат документите от Робърт и да ги унищожат.
Мадам била майката на Робърт.
Срещнал се кралят с Робърт и се отнесъл подигравателно с него. „Последното джудже“ го наричал. Смятал да го отнесе у тях и да го даде на сина си да го изтезава. Така и той щял да се научи що за изроди са „чужденците“.
Преди това, естествено, хората на краля хвърлили здрав бой на Робърт. В този момент се появил вторият баща на Робърт – директорът на сиропиталището. Той също носил документи. Но не каквито и да е документи. Носил свидетелски показания. От множество леки момичета от бордеи. Както от това градче, така и от съседните.
Кралят имал съпруга. Кралят искал да има съпруга. Кралят искал да има народ, който да го смята за това, което не е. Кралят пуснал Робърт. Не само това. Кралят приел логичния победител в олимпиадата. И дори защитавал медицинската му истина.
Минали години, Робърт вече станал губернатор на няколко области около столицата. Кралят умрял, пазейки тайната на Робърт до смъртта си.
Или поне така си мислеше Робърт, защото все още никой не беше почукал злокобно на вратата му.
[[Станърд и политиката]]<center><strong>"Никога няма да ми простиш, нали?"</strong></center>
Кронуел беше уморен. Беше изключително уморен. Беше…твърде уморен. Цялото това нещо с децата му беше дошло в повече. Може би беше грешка. Особено за самотен родител.
Беше благодарен на Еди за всичко. Беше му осигурил всичко необходимо за отглеждане на малкото бебе, беше му дал дори година платен отпуск.
Кронуел можеше да си позволи десетки прислужници, които да се грижат за детето, но те щяха да задават много въпроси. И по-лошото, можеше да открият отговорите. Не. Кронуел трябваше да държи Младши тайна. Поне засега.
Приготвянето на мляко и сменянето на памперсите не бяха такъв проблем. Среднощното будене не беше проблем. Но този рев! Агрх този рев! Кронуел не подозираше, че се крие такъв гняв в него самия. По цял ден и по цяла нощ това бебе ревеше. Мислеше си, че тези така наречени първи три месеца никога няма да свършат. Само че свършиха…Но бебето продължаваше да реве. Беше опитал всичко, за да го успокои, но не се получаваше. В края на шестия месец, той вече беше като парцал. Отказа се и откри прислужница, която да му помага с бебето.
Тамита беше всъщност проститутка. Кронуел я беше избрал, защото можеше да разчита, че ще си държи устата затворена. Еди не трябваше да разбира.
По този начин годината измина лесно. Кронуел успяваше да си върши работата в двореца, а Тамита гледаше Младши през това време.
Преди да навърши 2 години, Младши беше едно съвсем нормално бебе. Дори не говореше. Не продумваше. Даже Кронуел си мислеше, че нещо не е протекло както трябва в онази пещера и може би трябваше да се консултира с Еди.
Така беше до рождения ден на Младши.
Една вечер Кронуел се прибра и на вратата се появи Тамита. Тя пищеше. Искаше да избяга. Кронуел не успя да я удържи и тя изхвърча през вратата. Той бавно влезе в стаята, от която тя изтича така истерично и видя две годишния си син да стои спокойно във фотьойла и да пуши лула.
<<<
- Заключил си решетките отвън, нали?
- Да…аз…Чакай, какво?! – Кронуел беше объркан и честно да си признаеше уплашен до смърт.
- Просто й казах, че не желая да ме отглежда скапана проститутка… - баща му го гледаше стреснат - Да, да, да. Мога да говоря. Знаеш какво трябва да направиш, нали?
- Младши?
- Чета книги докато те няма, не знам дали знаеш. Виждам, записвам.
- …
- Побързай или ще намери начин да излезе.
<<<
Когато обсъждаха с Еди възможността за бебе от тази жена и двамата не бяха сигурни какво ще излезе. Със сигурност обаче не бяха очаквали това.
Изведнъж в малката глава на Кронуел нахлу реалността и той се почувства в капан. Това дете не беше негов син. Това дете щеше да е проблем. Може би всичко беше грешка.
Въпреки това, сега нямаше време да се занимава, защото една уплашена проститутка се опитваше да избяга с твърде много знание. Кронуел отвори шкафчето до входната врата и взе малък джобен арбалет, с който обичаше да стреля по патките в резервата на Едуард. Щеше да свърши работа.
Тамата се молеше за живота си, но Кронуел не я слушаше. Той мислеше как да се измъкне от цялата ситуация. Изведнъж тя започна да крещи. Третата стреличка в гърлото й постигна целта си и той можеше да мисли на тишина.
Дали да го убие? Той не беше убиец. Погледна към Тамата. Ужас! Чак сега осъзна, че е убил човек! За пръв път му се случваше. Да, работеше за най-безскрупулния човек в света, който дори му беше най-близкия приятел, но досега никога не беше посягал на човешко същество. Това ли беше властта? Това ли беше родителството? Това ли беше любовта?
Да, всичко започна с любов. Едностранчива любов. Тя никога не отвърна на чувствата му, но така и нямаше възможност за това. Познаваха се за твърде кратко и бяха във вражески лагери. Ех, истинска любовна история. Щеше да бъде ако не му се беше наложило да я предаде. Сега, духът й го преследваше. Обърна се назад и погледна към току що излезлия Младши, който оглеждаше с любопитство трупа на Тамата.
>- Некадърна работа. Можеше да го направиш само с една стрела. Нищо не можеш.
„Никога няма да ми простиш, нали Лин“
[[Да убие момчето?]]<center><strong>"Никога няма да ми простиш, нали?"</strong></center>
Кронуел беше уморен. Беше изключително уморен. Беше…твърде уморен. Цялото това нещо с децата му беше дошло в повече. Може би беше грешка. Особено за самотен родител.
Беше благодарен на Еди за всичко. Беше му осигурил всичко необходимо за отглеждане на малкото бебе, беше му дал дори година платен отпуск.
Кронуел можеше да си позволи десетки прислужници, които да се грижат за детето, но те щяха да задават много въпроси. И по-лошото, можеше да открият отговорите. Не. Кронуел трябваше да държи Младши тайна. Поне засега.
Приготвянето на мляко и сменянето на памперсите не бяха такъв проблем. Среднощното будене не беше проблем. Но този рев! Агрх този рев! Кронуел не подозираше, че се крие такъв гняв в него самия. По цял ден и по цяла нощ това бебе ревеше. Мислеше си, че тези така наречени първи три месеца никога няма да свършат. Само че свършиха…Но бебето продължаваше да реве. Беше опитал всичко, за да го успокои, но не се получаваше. В края на шестия месец, той вече беше като парцал. Отказа се и откри прислужница, която да му помага с бебето.
Тамита беше всъщност проститутка. Кронуел я беше избрал, защото можеше да разчита, че ще си държи устата затворена. Еди не трябваше да разбира.
По този начин годината измина лесно. Кронуел успяваше да си върши работата в двореца, а Тамита гледаше Младши през това време.
Преди да навърши 2 години, Младши беше едно съвсем нормално бебе. Дори не говореше. Не продумваше. Даже Кронуел си мислеше, че нещо не е протекло както трябва в онази пещера и може би трябваше да се консултира с Еди.
Така беше до рождения ден на Младши.
Една вечер Кронуел се прибра и на вратата се появи Тамита. Тя пищеше. Искаше да избяга. Кронуел не успя да я удържи и тя изхвърча през вратата. Той бавно влезе в стаята, от която тя изтича така истерично и видя две годишния си син да стои спокойно във фотьойла и да пуши лула.
<<<
- Заключил си решетките отвън, нали?
- Да…аз…Чакай, какво?! – Кронуел беше объркан и честно да си признаеше уплашен до смърт.
- Просто й казах, че не желая да ме отглежда скапана проститутка… - баща му го гледаше стреснат - Да, да, да. Мога да говоря. Знаеш какво трябва да направиш, нали?
- Младши?
- Чета книги докато те няма, не знам дали знаеш. Виждам, записвам.
- …
- Побързай или ще намери начин да излезе.
<<<
Когато обсъждаха с Еди възможността за бебе от тази жена и двамата не бяха сигурни какво ще излезе. Със сигурност обаче не бяха очаквали това.
Изведнъж в малката глава на Кронуел нахлу реалността и той се почувства в капан. Това дете не беше негов син. Това дете щеше да е проблем. Може би всичко беше грешка.
Въпреки това, сега нямаше време да се занимава, защото една уплашена проститутка се опитваше да избяга с твърде много знание. Кронуел отвори шкафчето до входната врата и взе малък джобен арбалет, с който обичаше да стреля по патките в резервата на Едуард. Щеше да свърши работа.
Тамата се молеше за живота си, но Кронуел не я слушаше. Той мислеше как да се измъкне от цялата ситуация. Изведнъж тя започна да крещи. Третата стреличка в гърлото й постигна целта си и той можеше да мисли на тишина.
Дали да го убие? Той не беше убиец. Погледна към Тамата. Ужас! Чак сега осъзна, че е убил човек! За пръв път му се случваше. Да, работеше за най-безскрупулния човек в света, който дори му беше най-близкия приятел, но досега никога не беше посягал на човешко същество. Това ли беше властта? Това ли беше родителството? Това ли беше любовта?
Да, всичко започна с любов. Едностранчива любов. Тя никога не отвърна на чувствата му, но така и нямаше възможност за това. Познаваха се за твърде кратко и бяха във вражески лагери. Ех, истинска любовна история. Щеше да бъде ако не му се беше наложило да я предаде. Сега, духът й го преследваше. Обърна се назад и погледна към току що излезлия Младши, който оглеждаше с любопитство трупа на Тамата.
>- Некадърна работа. Можеше да го направиш само с една стрела. Нищо не можеш.
„Никога няма да ми простиш, нали Лин“
[[Да пощади момчето?]]<center><strong>СИНьО</strong></center>
Музиката в дома му вървеше от старинен грамофон, който беше намерил на черен пазар в дълбоката провинция. Увериха го, че беше единствен в света. И той вярваше. Никой не разбираше повече от антики от Станърд.
Той беше пристрастен към реставрацията. В неговия дом всичко беше антично, преоткрито или поне старо. Но всичко изшлайфано, пребоядисано и реставрирано перфектно. Освен това – уникално. Нямаше мебел, която да се повтори. Нямаше дори съд, който можеше да се намери някъде другаде по света. Станърд можеше да си го позволи и изпитваше безкрайно удоволствие от лова на нови стари вещи.
Имаше нещо, което Станърд обичаше повече от вещите. Това бяха хората. Съществуваше нещо великолепно във всеки един човек. Нещо различно. Всяка брънка по тялото, всяка идея в мозъка. Най-голямо задоволство изпитваше от счупените хора. Тези, които бяха наранени, тези, които бяха повредени, тези, които не бяха това, което трябваше да са.
Всеки път щом срещнеше такъв човек, сякаш гигантско количество нажежени мравки минаваха под кожата му. Това го караше да трепери. Влудяваше го от удоволствие. В такива моменти той оставяше плътта си да върши своята воля, докато той се наслаждаваше над това, което прави тя. Сякаш някой друг правеше всичко. Сякаш гледаше през очите на някой друг, който поема цялото удоволствие на света, което можеше да бъде поето. Щом срещнеше счупен човек, Станърд изпитваше силното желание да го реставрира. А само той знаеше как.
Точно заради това организираше партита всяка седмица. И нито едно парти не беше еднакво. Станърд не обичаше еднаквите неща. Станърд никога не правеше нещо два пъти и му доскучаваше да вижда едно и също нещо два пъти. Затова много често отсъстваше от събранията с краля, когато се обсъждаха редовните и банални финансови глупости. Това беше работа на Кронуел. Или по-скоро на Младши.
Тази вечер темата беше – „Тайните на кралския двор“. Той никога не беше харесвал тези сини и червени дрехи, които обличаха хората от двореца. Бяха толкова… еднакви.
Червеното – символ на кръвта, която трябва да се пролее за мира, и синьото – морето, което трябва да удави и потопи в забрава всичко, което не е правдиво. Станърд смяташе тези неща за отвратителни. Смяташе и цялата политика на краля за отвратителна, но трудно можеше се възпротиви на влиянието на Кронуел върху този алкохолик Едуард. А и нямаше нужда. Засега неговата отговорност се свеждаше до това хората да бъдат доволни. Това беше неговата специалност.
Реши да организира партито в избите си за вино, като старателно, лично ги преобразува в нещо като катакомби. Мястото, където се крият тайните на кралете. Поканил бе много малко и отбрани хора, като изключение бяха Роб, синът на Робърт, Самуел - синът на току-що починалия Стивън и някакво момиче – Маргарет. Той знаеше защо искат да дойдат и реши, че е по-добре да ги покани, отколкото да нарушат изненадващо партито му. Надяваше се бързо да се справи с тях и да продължи с партито.
Всяка клетка беше с номер. Беше сложил 18 различни факли, които бяха напълно уникални и специално изработени от слонова кост от най-добрия специалист – джудже на име Раст, живяло преди 100 години. Когато някой вземеше факла, той щеше да знае къде да отиде.
Всички щяха да са с маски, така че никой нямаше да познае никого. Разбира се, маските отново трябваше да са стандартни за едновремешните аристократични купони – още от времето на дядото на Едуард.
Какво щеше да се прави в килиите? Щеше да се танцува. Танц, който Станърд беше открил по време на пътешествията си из неизследваните острови на Кинстон. Там от древни времена местните племена обичаха да танцуват така наречения „тих танц“. Без музика, без ритъм, без стъпки. Без разум. Просто движения, които плътта извършва без участие на мозъка. Имаше нещо много мрачно и едновременно с това много красиво в този танц. Никога не знаеш как може да завърши. Понякога завършваше с любов, понякога с кръв, а понякога с дни.
Аристокрацията и кралските особи бяха хора, които никога не правеха нещо, без да го обмислят. Време беше това да се промени. Време беше това да се промени в неговия дом.
Особено, когато самият крал Едуард щеше да присъства на партито.
[[Да възкреси баща си]]<center><strong>СИНьО</strong></center>
Музиката в дома му вървеше от старинен грамофон, който беше намерил на черен пазар в дълбоката провинция. Увериха го, че беше единствен в света. И той вярваше. Никой не разбираше повече от антики от Станърд.
Той беше пристрастен към реставрацията. В неговия дом всичко беше антично, преоткрито или поне старо. Но всичко изшлайфано, пребоядисано и реставрирано перфектно. Освен това – уникално. Нямаше мебел, която да се повтори. Нямаше дори съд, който можеше да се намери някъде другаде по света. Станърд можеше да си го позволи и изпитваше безкрайно удоволствие от лова на нови стари вещи.
Имаше нещо, което Станърд обичаше повече от вещите. Това бяха хората. Съществуваше нещо великолепно във всеки един човек. Нещо различно. Всяка брънка по тялото, всяка идея в мозъка. Най-голямо задоволство изпитваше от счупените хора. Тези, които бяха наранени, тези, които бяха повредени, тези, които не бяха това, което трябваше да са.
Всеки път щом срещнеше такъв човек, сякаш гигантско количество нажежени мравки минаваха под кожата му. Това го караше да трепери. Влудяваше го от удоволствие. В такива моменти той оставяше плътта си да върши своята воля, докато той се наслаждаваше над това, което прави тя. Сякаш някой друг правеше всичко. Сякаш гледаше през очите на някой друг, който поема цялото удоволствие на света, което можеше да бъде поето. Щом срещнеше счупен човек, Станърд изпитваше силното желание да го реставрира. А само той знаеше как.
Точно заради това организираше партита всяка седмица. И нито едно парти не беше еднакво. Станърд не обичаше еднаквите неща. Станърд никога не правеше нещо два пъти и му доскучаваше да вижда едно и също нещо два пъти. Затова много често отсъстваше от събранията с краля, когато се обсъждаха редовните и банални финансови глупости. Това беше работа на Кронуел. Или по-скоро на Младши.
Тази вечер темата беше – „Тайните на кралския двор“. Той никога не беше харесвал тези сини и червени дрехи, които обличаха хората от двореца. Бяха толкова… еднакви.
Червеното – символ на кръвта, която трябва да се пролее за мира, и синьото – морето, което трябва да удави и потопи в забрава всичко, което не е правдиво. Станърд смяташе тези неща за отвратителни. Смяташе и цялата политика на краля за отвратителна, но трудно можеше се възпротиви на влиянието на Кронуел върху този алкохолик Едуард. А и нямаше нужда. Засега неговата отговорност се свеждаше до това хората да бъдат доволни. Това беше неговата специалност.
Реши да организира партито в избите си за вино, като старателно, лично ги преобразува в нещо като катакомби. Мястото, където се крият тайните на кралете. Поканил бе много малко и отбрани хора, като изключение бяха Роб, синът на Робърт, Самуел - синът на току-що починалия Стивън и някакво момиче – Маргарет. Той знаеше защо искат да дойдат и реши, че е по-добре да ги покани, отколкото да нарушат изненадващо партито му. Надяваше се бързо да се справи с тях и да продължи с партито.
Всяка клетка беше с номер. Беше сложил 18 различни факли, които бяха напълно уникални и специално изработени от слонова кост от най-добрия специалист – джудже на име Раст, живяло преди 100 години. Когато някой вземеше факла, той щеше да знае къде да отиде.
Всички щяха да са с маски, така че никой нямаше да познае никого. Разбира се, маските отново трябваше да са стандартни за едновремешните аристократични купони – още от времето на дядото на Едуард.
Какво щеше да се прави в килиите? Щеше да се танцува. Танц, който Станърд беше открил по време на пътешествията си из неизследваните острови на Кинстон. Там от древни времена местните племена обичаха да танцуват така наречения „тих танц“. Без музика, без ритъм, без стъпки. Без разум. Просто движения, които плътта извършва без участие на мозъка. Имаше нещо много мрачно и едновременно с това много красиво в този танц. Никога не знаеш как може да завърши. Понякога завършваше с любов, понякога с кръв, а понякога с дни.
Аристокрацията и кралските особи бяха хора, които никога не правеха нещо, без да го обмислят. Време беше това да се промени. Време беше това да се промени в неговия дом.
Особено, когато самият крал Едуард щеше да присъства на партито.
[[Да възкреси майка си]]<center><strong>ПЛЪХ</strong></center>
„Сссссс...Спри! Сссс…Спри, моля те! СссссссСССС!“
Сълзи потекоха от очите на Лоскин. Искаше да диша, а все повече не можеше. Гласът в главата му продължаваше да тресе мозъка му като камбана, която се бие в стените на черепа му. Само че камбана, която не удряше с приятен звук, а която сякаш дереше с нокти по камък. Болките в главата, тежестта на черепа му, нищо не беше по-ужасно от този зъл и демоничен звук. Не знаеше колко ще издържи още.
Но този звук не беше най-страшното. Всъщност най-ужасяващото нещо беше гласът. Той му говореше на най-различни езици. Почти всички от тях бяха неразбираеми.
Бяха започнали преди около 5 години, а през последните дни бяха направо непоносими. Докарваха го до лудост. Беше се опитвал да ги разбере, но всеки път щом последваше съветите им, се случваше нещо лошо.
Веднъж му се стори, че го водят към намиране на куп злато в някаква яма, но се озова в септична яма. Друг път сякаш трябваше да спаси девойка от обир на някаква алея, но се оказа, че не само няма девойка, но направо него си го обраха.
Последно време изяждаше много ругатни, а понякога и пердах от еднооката Сянджен. Наистина, когато заговореше гласа, той забравяше всичко и просто тръгваше. Не можеше да стои на едно място. Това не караше гласа да спре, но поне имаше мисия, която да го накара да мисли за нещо друго.
Всеки път забравяше да сложи качулката. Тъпите палта от Магът… Не можа ли да измисли някаква колба с течност или прах… Все пак нали беше фея. Или Фей. Както се води. Качулката го правеше невидим. Тъпата качулка. Пречеше му да вижда. Все пак плъховете имат ниски чела. Никой ли не го предвиди? Изобщо на никой не му пукаше.
Когато тази вечер се върна в бара, видя погледите на всички. Видя погледите на четиримата му братя на ротативките. Не го харесваха. И той не ги харесваше, така че всичко с тях беше точно. Но Джен… не обичаше да я разочарова, колкото и често да се случваше. Веднъж му се бе усмихнала. Помнеше го. Сигурно е направил всичко както трябва. Или е била пияна. Или той е бил пиян. Искаше му се и двамата да бъдат пияни. Но насаме. Едва ли щеше да стане. С това лице, той беше за никъде. Сигурно преди години, когато неговия вид е имал дом и не само това – имало е жени като него, животът е бил по-добър. Но сега… всички го виждаха като плъх.
Когато се приближи до бара, Джен се беше намръщила. Това донякъде му хареса, защото явно още го търпи. Не можеше да си представи деня, в който тя щеше да спре да му обръща внимание. Ех… плъх и циклоп. Е това вече щеше да е интересно.
Тя отново започна да му бърбори за това как трябва да си слага качулката и никога да не го… Не я слушаше. Беше свел глава, но нежно се усмихваше вътрешно. Знаеше, че е неприлично, но си представяше приятни неща с нея. Изведнъж тя млъкна. Погледна към новодошлия.
Лоскин се обърна и видя елфа. Главата му рязко изсъска и без да иска леко изпищя. Притесни се да не го види Джен такъв и избяга навън. На вратата се сети за качулката. Джен винаги му напомняше да си я слага, когато го види, че излиза. Той усмихнат се обърна към бара. Тя обаче изобщо не гледаше натам. Сякаш не съществуваше. Беше се заговорила с младия елф. Той поне имаше дълго чело. Лоскин се намръщи и отвори вратата на бара без да си слага качулката.
[[Да се присъедини към бунта]]<center><strong>ПЛЪХ</strong></center>
„Сссссс...Спри! Сссс…Спри, моля те! СссссссСССС!“
Сълзи потекоха от очите на Лоскин. Искаше да диша, а все повече не можеше. Гласът в главата му продължаваше да тресе мозъка му като камбана, която се бие в стените на черепа му. Само че камбана, която не удряше с приятен звук, а която сякаш дереше с нокти по камък. Болките в главата, тежестта на черепа му, нищо не беше по-ужасно от този зъл и демоничен звук. Не знаеше колко ще издържи още.
Но този звук не беше най-страшното. Всъщност най-ужасяващото нещо беше гласът. Той му говореше на най-различни езици. Почти всички от тях бяха неразбираеми.
Бяха започнали преди около 5 години, а през последните дни бяха направо непоносими. Докарваха го до лудост. Беше се опитвал да ги разбере, но всеки път щом последваше съветите им, се случваше нещо лошо.
Веднъж му се стори, че го водят към намиране на куп злато в някаква яма, но се озова в септична яма. Друг път сякаш трябваше да спаси девойка от обир на някаква алея, но се оказа, че не само няма девойка, но направо него си го обраха.
Последно време изяждаше много ругатни, а понякога и пердах от еднооката Сянджен. Наистина, когато заговореше гласа, той забравяше всичко и просто тръгваше. Не можеше да стои на едно място. Това не караше гласа да спре, но поне имаше мисия, която да го накара да мисли за нещо друго.
Всеки път забравяше да сложи качулката. Тъпите палта от Магът… Не можа ли да измисли някаква колба с течност или прах… Все пак нали беше фея. Или Фей. Както се води. Качулката го правеше невидим. Тъпата качулка. Пречеше му да вижда. Все пак плъховете имат ниски чела. Никой ли не го предвиди? Изобщо на никой не му пукаше.
Когато тази вечер се върна в бара, видя погледите на всички. Видя погледите на четиримата му братя на ротативките. Не го харесваха. И той не ги харесваше, така че всичко с тях беше точно. Но Джен… не обичаше да я разочарова, колкото и често да се случваше. Веднъж му се бе усмихнала. Помнеше го. Сигурно е направил всичко както трябва. Или е била пияна. Или той е бил пиян. Искаше му се и двамата да бъдат пияни. Но насаме. Едва ли щеше да стане. С това лице, той беше за никъде. Сигурно преди години, когато неговия вид е имал дом и не само това – имало е жени като него, животът е бил по-добър. Но сега… всички го виждаха като плъх.
Когато се приближи до бара, Джен се беше намръщила. Това донякъде му хареса, защото явно още го търпи. Не можеше да си представи деня, в който тя щеше да спре да му обръща внимание. Ех… плъх и циклоп. Е това вече щеше да е интересно.
Тя отново започна да му бърбори за това как трябва да си слага качулката и никога да не го… Не я слушаше. Беше свел глава, но нежно се усмихваше вътрешно. Знаеше, че е неприлично, но си представяше приятни неща с нея. Изведнъж тя млъкна. Погледна към новодошлия.
Лоскин се обърна и видя елфа. Главата му рязко изсъска и без да иска леко изпищя. Притесни се да не го види Джен такъв и избяга навън. На вратата се сети за качулката. Джен винаги му напомняше да си я слага, когато го види, че излиза. Той усмихнат се обърна към бара. Тя обаче изобщо не гледаше натам. Сякаш не съществуваше. Беше се заговорила с младия елф. Той поне имаше дълго чело. Лоскин се намръщи и отвори вратата на бара без да си слага качулката.
[[Да последва слуха?]]<center><strong>Дамата с карамфилите</center></strong>
Беше облечена с дълга лилава рокля. Викаха й „дамата с карамфилите“. От три месеца обикаляше из селото и раздаваше цветя на ниски цени.
Джордж беше блед и тих човек. Той обичаше да стои кротко пред дома си и да дялка колове. Раздаваше ги на хората да си връзват доматите на тях. Раздаваше ги без пари, защото пари не му трябваха, а пръчки колкото искаш. На него не му пукаше за парите. Всъщност за почти нищо не му пукаше. Джордж изглеждаше добро момче на 15, но всъщност беше един егоист.
Под скромната му повърхност и мек характер се криеше едно дълбоко „Аз“. Всички го съжаляваха и на него много му харесваше. Защото той беше важен.
Когато го нямаше в селото за около две седмици, той беше липсвал на всички. Когато се върна, познатите му се радваха, но след месец вече забравиха за него. Затова той започна да помага – първо беше станал момче за всичко на всички. Бяха много доволни, но скоро започнаха да го приемат за даденост и не му благодаряха. Рядко му казваха и „Добър ден”. Просто му връчваха една кофа и го отпращаха за вода. После започна да помага с отглеждането на деца. Това се оказа неблагодарна работа, тъй като децата не разбираха що за щедър и прекрасен човек беше той. След това смени още много неща, с които да търси признателност, но в крайна сметка нищо не му носеше нужната благодарност. Нуждата от признание беше наркотик за него. Искаше повече и повече. Не знаеше дали и преди беше такъв, но в последно време това се засилваше.
След като нищо не помогна, Джордж реши да изпадне в депресия. Това му носеше сладко усещане за най-важната личност в живота. Самосъжалението се оказа висшата форма на „Аз“. Скоро дори спря да слуша околните. Вместо това просто обичаше да стои на стълбите пред дома си и да остри колове.
Един ден дамата с карамфилите дойде при него и той й подаде кол, както обикновено. Тя обаче не искаше това. Тя искаше него. Усмихна му се и му каза колко е прекрасен. Тя имаше чудесна усмивка и запленяващи нежно-зелени очи.
Тя искаше да си говори с него, искаше да говори само за него. Тогава той се отприщи. Внезапно всичко, което беше таено в него излезе навън без той да се усети.
Разказа за дядо си. Разказа за баба си. Разказа как са го отгледали. Разказа как самия Джордж беше умрял от тежка настинка. Разказа за съветника Станърд и за неговото чудо за връщането към живота. Разказа за това как баба му е почерпила господин съветника със супа. Разказа за… ето пак онова чувство. Познато. Сякаш всичко се отдалечаваше. Сякаш искаш да си поемеш дъх, но не можеш. О, да. Сладкото чувство на смъртта. От всичко, най-много обичаше това. Надяваше се скоро пак да го изпита.
Маги избърса леко тънкия нож и си го прибра в лилавата чантичка. След това хвърли един карамфил върху трупа на Джордж.
[[Да не предаде Станърд?]]<center><strong>Дамата с карамфилите</center></strong>
Беше облечена с дълга лилава рокля. Викаха й „дамата с карамфилите“. От три месеца обикаляше из селото и раздаваше цветя на ниски цени.
Джордж беше блед и тих човек. Той обичаше да стои кротко пред дома си и да дялка колове. Раздаваше ги на хората да си връзват доматите на тях. Раздаваше ги без пари, защото пари не му трябваха, а пръчки колкото искаш. На него не му пукаше за парите. Всъщност за почти нищо не му пукаше. Джордж изглеждаше добро момче на 15, но всъщност беше един егоист.
Под скромната му повърхност и мек характер се криеше едно дълбоко „Аз“. Всички го съжаляваха и на него много му харесваше. Защото той беше важен.
Когато го нямаше в селото за около две седмици, той беше липсвал на всички. Когато се върна, познатите му се радваха, но след месец вече забравиха за него. Затова той започна да помага – първо беше станал момче за всичко на всички. Бяха много доволни, но скоро започнаха да го приемат за даденост и не му благодаряха. Рядко му казваха и „Добър ден”. Просто му връчваха една кофа и го отпращаха за вода. После започна да помага с отглеждането на деца. Това се оказа неблагодарна работа, тъй като децата не разбираха що за щедър и прекрасен човек беше той. След това смени още много неща, с които да търси признателност, но в крайна сметка нищо не му носеше нужната благодарност. Нуждата от признание беше наркотик за него. Искаше повече и повече. Не знаеше дали и преди беше такъв, но в последно време това се засилваше.
След като нищо не помогна, Джордж реши да изпадне в депресия. Това му носеше сладко усещане за най-важната личност в живота. Самосъжалението се оказа висшата форма на „Аз“. Скоро дори спря да слуша околните. Вместо това просто обичаше да стои на стълбите пред дома си и да остри колове.
Един ден дамата с карамфилите дойде при него и той й подаде кол, както обикновено. Тя обаче не искаше това. Тя искаше него. Усмихна му се и му каза колко е прекрасен. Тя имаше чудесна усмивка и запленяващи нежно-зелени очи.
Тя искаше да си говори с него, искаше да говори само за него. Тогава той се отприщи. Внезапно всичко, което беше таено в него излезе навън без той да се усети.
Разказа за дядо си. Разказа за баба си. Разказа как са го отгледали. Разказа как самия Джордж беше умрял от тежка настинка. Разказа за съветника Станърд и за неговото чудо за връщането към живота. Разказа за това как баба му е почерпила господин съветника със супа. Разказа за… ето пак онова чувство. Познато. Сякаш всичко се отдалечаваше. Сякаш искаш да си поемеш дъх, но не можеш. О, да. Сладкото чувство на смъртта. От всичко, най-много обичаше това. Надяваше се скоро пак да го изпита.
Маги избърса леко тънкия нож и си го прибра в лилавата чантичка. След това хвърли един карамфил върху трупа на Джордж.
[[Да предаде Станърд?]]<center><strong>Чуждо лице</strong></center>
Роб не можеше да повярва на очите си. Момчето хвръкна през прозореца с писъци. Не писъците бяха най-тежкото. Дори не тихия тъп звук, който ги прекъсна. Най-ужасяващото нещо беше погледът на Сам, когато той се обърна. Сякаш искаше да се похвали. Сякаш… не беше той. Очите му бяха станали рязко кърваво червени, а усмивката… не беше неговата. Никога не го беше виждал да се усмихва по този злокобен начин. Дори Маги не очакваше това.
Беше чувал за тъмните елфи. Беше чувал легенди за това как това са злите духове на нормалните елфи. Не знаеше дали това се случваше със Сам или просто омразата беше покрила душата му. Дори Маги се страхуваше. Стараеше се да не го показва, но Роб можеше да чете хората.
Все още заслепен от яркия мрак в погледа на Сам, Роб не обърна внимание на думите на Маги. Тя всъщност му казваше, че знае къде да открие краля. Знаеше кога точно щеше да е в замъка и кога могат да го открият сам. В ръцете си държеше графика на Едуард, открит в стаята на малкия Кронуел. Той очевидно се грижеше за почти всичко в кралството.
Беше нощ. Тримата се бяха сврели в някакви храсти близо до замъка. Все още имаше твърде много хора пред двореца и в него. След около час кралят щеше да е само с негов приятел в кабинета си и да играят рекоп – хазартна игра с карти. Кралят не искаше никой наблизо, когато го правеше. По-скоро Рандъл не искаше – мафиот в листа за най-издирвани престъпници, отговорни за създаването на черен пазар с човешки органи. Или с други думи – перфектния партньор за хазарт.
Само да минеше още… Сам извади сабята си, рязко стана и тръгна. Роб се опита да го спре, но Сам се обърна и Роб видя друго лице. Някакво чуждо лице. Лице от друг свят. Мракът се бе вселил в Сам. Роб отново замръзна. Маги също се опита да спре Сам, но получи шамар. Сам тръгна.
Маги потегли след него, сякаш нищо не се беше случвало. Роб се опита да спре и нея. Да й каже, че това е самоубийство, но Маги не го слушаше.
Сам и Маги бяха вече стотина метра пред замъка. Бяха извадили оръжията си и хора в синьо-червени дрехи се приближава заплашително към тях. Роб затвори очи и осъзна, че това е краят. Осъзна обаче, че Сам беше най-добрият му приятел и трябваше да направи всичко, за да се опита да го спаси. По какъвто и да е начин. Изпсува за пръв път в живота си и се изправи.
…
Сам влезе в стаята, където се беше укрил кралят. Роб и Маги бяха на предела на силите си. Виждаха какво прави Сам с противниците си. Той не просто ги убиваше. Той ги… унищожаваше. И то с изключителна лекота. Омразата му беше дала сила. Но му беше изсмукала душата. Сега, след като всичко свършеше, какво ли щеше да прави Сам? Роб предложи на Маги да тръгват. И двамата знаеха, че това беше краят на Едуард.
Сам беше изгубен. Нямаше шанс за спасение. Роб реши, че е време да приеме това.
Самият той се чувстваше изгубен. В никакъв случай не искаше да влиза в този момент при Сам. Нямаше представа какво щеше да направи неговия приятел след като приключеше с отмъстителната си мисия. Погледна Маги, тя също го направи. Той разбра, че Маги ще отиде при Сам. Нямаше начин да не го направи. Роб ѝ кимна.
Маги влезе в стаята и затвори вратата след себе си. Чу се нейният глас… чу се нейният вик. След това отново този ужасяващ тих и тъп звук, който прекъсва всичко в този свят. Някой падна мъртъв. Роб затвори очи и взе решение.
[[Или да прояви въображение с триона?]]<center><strong>Чуждо лице</strong></center>
Роб не можеше да повярва на очите си. Момчето хвръкна през прозореца с писъци. Не писъците бяха най-тежкото. Дори не тихия тъп звук, който ги прекъсна. Най-ужасяващото нещо беше погледът на Сам, когато той се обърна. Сякаш искаше да се похвали. Сякаш… не беше той. Очите му бяха станали рязко кърваво червени, а усмивката… не беше неговата. Никога не го беше виждал да се усмихва по този злокобен начин. Дори Маги не очакваше това.
Беше чувал за тъмните елфи. Беше чувал легенди за това как това са злите духове на нормалните елфи. Не знаеше дали това се случваше със Сам или просто омразата беше покрила душата му. Дори Маги се страхуваше. Стараеше се да не го показва, но Роб можеше да чете хората.
Все още заслепен от яркия мрак в погледа на Сам, Роб не обърна внимание на думите на Маги. Тя всъщност му казваше, че знае къде да открие краля. Знаеше кога точно щеше да е в замъка и кога могат да го открият сам. В ръцете си държеше графика на Едуард, открит в стаята на малкия Кронуел. Той очевидно се грижеше за почти всичко в кралството.
Беше нощ. Тримата се бяха сврели в някакви храсти близо до замъка. Все още имаше твърде много хора пред двореца и в него. След около час кралят щеше да е само с негов приятел в кабинета си и да играят рекоп – хазартна игра с карти. Кралят не искаше никой наблизо, когато го правеше. По-скоро Рандъл не искаше – мафиот в листа за най-издирвани престъпници, отговорни за създаването на черен пазар с човешки органи. Или с други думи – перфектния партньор за хазарт.
Само да минеше още… Сам извади сабята си, рязко стана и тръгна. Роб се опита да го спре, но Сам се обърна и Роб видя друго лице. Някакво чуждо лице. Лице от друг свят. Мракът се бе вселил в Сам. Роб отново замръзна. Маги също се опита да спре Сам, но получи шамар. Сам тръгна.
Маги потегли след него, сякаш нищо не се беше случвало. Роб се опита да спре и нея. Да й каже, че това е самоубийство, но Маги не го слушаше.
Сам и Маги бяха вече стотина метра пред замъка. Бяха извадили оръжията си и хора в синьо-червени дрехи се приближава заплашително към тях. Роб затвори очи и осъзна, че това е краят. Осъзна обаче, че Сам беше най-добрият му приятел и трябваше да направи всичко, за да се опита да го спаси. По какъвто и да е начин. Изпсува за пръв път в живота си и се изправи.
…
Сам влезе в стаята, където се беше укрил кралят. Роб и Маги бяха на предела на силите си. Виждаха какво прави Сам с противниците си. Той не просто ги убиваше. Той ги… унищожаваше. И то с изключителна лекота. Омразата му беше дала сила. Но му беше изсмукала душата. Сега, след като всичко свършеше, какво ли щеше да прави Сам? Роб предложи на Маги да тръгват. И двамата знаеха, че това беше краят на Едуард.
Сам беше изгубен. Нямаше шанс за спасение. Роб реши, че е време да приеме това.
Самият той се чувстваше изгубен. В никакъв случай не искаше да влиза в този момент при Сам. Нямаше представа какво щеше да направи неговия приятел след като приключеше с отмъстителната си мисия. Погледна Маги, тя също го направи. Той разбра, че Маги ще отиде при Сам. Нямаше начин да не го направи. Роб ѝ кимна.
Маги влезе в стаята и затвори вратата след себе си. Чу се нейният глас… чу се нейният вик. След това отново този ужасяващ тих и тъп звук, който прекъсва всичко в този свят. Някой падна мъртъв. Роб затвори очи и взе решение.
[[Да натъпче гърлото на краля със стъкла?]]<center><strong>Легендата за Елдар</strong></center>
<strong>300 години по-рано</strong>
Елдар беше в края на дните си. Беше най-мъдрият елф в неговото село и всички се допитваха до него. Той беше смирен, миролюбив и търпелив.
Брадата му стигаше до гърдите, но мислеше да я махне преди да си замине от този свят. Беше оредяла и изглеждаше грозно. Изглеждаше като на някой, който всеки момент щеше да си отиде.
Елдар се крепеше на бастун. Но не обикновен дървен бастун, а тежък стоманен. Искаше да тренира мускулите си до последния си дъх. Не искаше да се предава. Беше готов да си отиде, но не и да се предаде.
През годините той беше изгубил всички роднини и почти всички приятели. Нормално, той беше живял повече от всички, които познаваше, а в тези времена на война… хората умираха по-често и по-глупаво откогато и да е било…
БУМ! Чу се срутване и всичко се разтресе. Падна огромната секция с книги и за малко да убие самия старец. Явно още имаше някакви рефлекси.
БУМ! Вратата се срути. Елдар погледна навън и го видя. Огромен. Огромен. ОГРОМЕН трол. Най-огромния, който беше виждал. Сигурно се извисяваше на повече от 15 метра височина и почти толкова на широчина. Това беше набит, мускулест и злонамерен трол. Размахваше някаква секвоя из селото и трошеше къщи и сгради. Хората бягаха и пищяха.
Кракът на трола се беше забил в земята точно пред вратата на Елдар и от трясъка тя се беше съборила. Елдар беше отделил три години за направата на тази врата. Тя беше изработена от най-рядкото елфско дърво в света – Лаг Драг. Това беше почти необработваемо дърво, но Елдар беше учен човек. Той знаеше как да работи с него. И не само това, дърворезбата, която беше отишла във формите и символите… Той беше изписал имената на всички паднали в битка приятели и роднини. Дори бравите изобразяваха всемирния елфски народ. Сега… вратата беше на сол под библиотеката, паднала върху нея. Това изкара най-спокойния елф от равновесие. Хвана стоманения си бастун и удари с него големия пръст на трола. Той сякаш не обърна внимание. Елдар замахна отново. Този път изкара и последната сила, която имаше в себе си. Гигантският нокът, дълъг колкото самото стъпало на трола се напука. Тролът изохка, но явно не разбираше от къде идва болката, защото беше зает с това да се занимава с няколкото стрелци, които го обстрелваха.
От цепнатината на нокътя избликаха няколко капки кръв. Елдар се усмихна. Изведнъж в него се вля нова сила. Никога не се беше чувствал така. Сякаш отново беше млад. Той замахна отново с бастуна и счупи почти целия нокът. Тролът все още тъпо се оглеждаше и се опитваше да уцели стрелците със секвоята в ръката му.
Всичко изведнъж заглъхна и се смрачи. Пред погледа на Елдар беше само тролът и неговият нокът. Всичко, което искаше старецът, беше да унищожи този гигантски паразит.
Това, което последва, никой не очакваше. Елдар цял живот беше мирен и спокоен човек, но… това, което му се случваше го караше да се чувства жив, караше го да се чувства могъщ, караше го да се чувства справедлив.
>- АЗ СЪМ СЕКИРАТА НА ПРАВДАТА И ЩЕ ТЕ ИЗКОРЕНЯ, ЧЕРВИВ ТЪРТЕЙ!!!
Този глас излезе от гърлото на Елдар, но това не беше неговият глас. Старецът хвърли бастуна настрани и грабна с две ръце нокътя на трола. Събра всички сили и го издърпа от пръста му. След това го счупи на две. Едната страна взе в лявата ръка, а другата заби в кървавото петно, където преди секунда се намираше целия нокът. Тролът изпищя и залитна. Добрата новина за него беше, че падна върху нападателите си с лъковете и ги неутрализира. Лошата новина беше, че по крака му тичаше озверял старец с кървави очи и нокът в едната ръка.
Елдар се беше оставил по течението. Нямаше сила, която да го спре, защото силата – това беше той. Мракът беше изтрил звука от този свят. Всичко беше черно-бяло пред погледа му. Само едно ярко червено кърваво петно почти го ослепяваше. Това беше гнусния и уплашен поглед на неговия враг – глистът, който трябваше да бъде унищожен.
Тролът виждаше смъртта в очите на Елдар и беше вцепенен. Досега никога не му се беше налагало да говори на общия език, но той спря да крещи и започна да се моли за живота си. Това още повече смрачи погледа на Елдар и той започна да се смее злокобно с глас, който идваше от дълбините на земята. Голите крака на стареца се оттласнаха от гърдите на трола и само секунда по-късно, нокътят се заби в зеницата на съществото. Толкова дълбоко, че чак стигна до мозъка му. Тролът нямаше време дори да изпищи. Вече го нямаше.
Елдар скочи от трупа и самият той започна да крещи. Не знаеше защо, не знаеше на кого. Той не беше свършил. Имаше още кръв в очите си и тя трябваше да залее някой друг. Видя един от труповете на стрелците и се нахвърли върху него. Започна да го рита и да удря с юмруци. Искаше му се да го събуди, за да може да го убие.
>- Елдар! – извика през сълзи някой.
Елдар беше доволен. Приближаваше го някой жив. Той вдигна поглед и видя дребна женица с малко пискливо бебе в ръцете.
>- Спри! Елдар. Това не си ти. Татко…
За момент, старецът усети, че някой му говори. Почти я позна. Това беше снаха му. Не! Какво? НЕ! Елдар грабна стрела от трупа на стрелеца и яростно я хвърли по женицата. Стрелата се заби в гърлото й. Тя се сгромоляса, а бебето се търкулна в краката му.
Елдар се уплаши. Заби ръката в окото си и си го извади. Покри с другата ръка раната, сякаш някой друг беше направил това, което той си беше причинил току-що. Изведнъж старецът се обърна и изчезна в гората. Повече никой не го видя.
Това беше поредния случай на проклятието на тъмния елф в тяхното семейство.
Едно момиче, което беше свидетел на всичко това, излезе от скривалището си и взе плачещото бебе в ръце.
>- Шшш… шшш… спокойно. Всичко ще се оправи Сталос. Всичко ще се оправи.
[[Да остави да бъде обесен]]<center><strong>Легендата за Елдар</strong></center>
<strong>300 години по-рано</strong>
Елдар беше в края на дните си. Беше най-мъдрият елф в неговото село и всички се допитваха до него. Той беше смирен, миролюбив и търпелив.
Брадата му стигаше до гърдите, но мислеше да я махне преди да си замине от този свят. Беше оредяла и изглеждаше грозно. Изглеждаше като на някой, който всеки момент щеше да си отиде.
Елдар се крепеше на бастун. Но не обикновен дървен бастун, а тежък стоманен. Искаше да тренира мускулите си до последния си дъх. Не искаше да се предава. Беше готов да си отиде, но не и да се предаде.
През годините той беше изгубил всички роднини и почти всички приятели. Нормално, той беше живял повече от всички, които познаваше, а в тези времена на война… хората умираха по-често и по-глупаво откогато и да е било…
БУМ! Чу се срутване и всичко се разтресе. Падна огромната секция с книги и за малко да убие самия старец. Явно още имаше някакви рефлекси.
БУМ! Вратата се срути. Елдар погледна навън и го видя. Огромен. Огромен. ОГРОМЕН трол. Най-огромния, който беше виждал. Сигурно се извисяваше на повече от 15 метра височина и почти толкова на широчина. Това беше набит, мускулест и злонамерен трол. Размахваше някаква секвоя из селото и трошеше къщи и сгради. Хората бягаха и пищяха.
Кракът на трола се беше забил в земята точно пред вратата на Елдар и от трясъка тя се беше съборила. Елдар беше отделил три години за направата на тази врата. Тя беше изработена от най-рядкото елфско дърво в света – Лаг Драг. Това беше почти необработваемо дърво, но Елдар беше учен човек. Той знаеше как да работи с него. И не само това, дърворезбата, която беше отишла във формите и символите… Той беше изписал имената на всички паднали в битка приятели и роднини. Дори бравите изобразяваха всемирния елфски народ. Сега… вратата беше на сол под библиотеката, паднала върху нея. Това изкара най-спокойния елф от равновесие. Хвана стоманения си бастун и удари с него големия пръст на трола. Той сякаш не обърна внимание. Елдар замахна отново. Този път изкара и последната сила, която имаше в себе си. Гигантският нокът, дълъг колкото самото стъпало на трола се напука. Тролът изохка, но явно не разбираше от къде идва болката, защото беше зает с това да се занимава с няколкото стрелци, които го обстрелваха.
От цепнатината на нокътя избликаха няколко капки кръв. Елдар се усмихна. Изведнъж в него се вля нова сила. Никога не се беше чувствал така. Сякаш отново беше млад. Той замахна отново с бастуна и счупи почти целия нокът. Тролът все още тъпо се оглеждаше и се опитваше да уцели стрелците със секвоята в ръката му.
Всичко изведнъж заглъхна и се смрачи. Пред погледа на Елдар беше само тролът и неговият нокът. Всичко, което искаше старецът, беше да унищожи този гигантски паразит.
Това, което последва, никой не очакваше. Елдар цял живот беше мирен и спокоен човек, но… това, което му се случваше го караше да се чувства жив, караше го да се чувства могъщ, караше го да се чувства справедлив.
>- АЗ СЪМ СЕКИРАТА НА ПРАВДАТА И ЩЕ ТЕ ИЗКОРЕНЯ, ЧЕРВИВ ТЪРТЕЙ!!!
Този глас излезе от гърлото на Елдар, но това не беше неговият глас. Старецът хвърли бастуна настрани и грабна с две ръце нокътя на трола. Събра всички сили и го издърпа от пръста му. След това го счупи на две. Едната страна взе в лявата ръка, а другата заби в кървавото петно, където преди секунда се намираше целия нокът. Тролът изпищя и залитна. Добрата новина за него беше, че падна върху нападателите си с лъковете и ги неутрализира. Лошата новина беше, че по крака му тичаше озверял старец с кървави очи и нокът в едната ръка.
Елдар се беше оставил по течението. Нямаше сила, която да го спре, защото силата – това беше той. Мракът беше изтрил звука от този свят. Всичко беше черно-бяло пред погледа му. Само едно ярко червено кърваво петно почти го ослепяваше. Това беше гнусния и уплашен поглед на неговия враг – глистът, който трябваше да бъде унищожен.
Тролът виждаше смъртта в очите на Елдар и беше вцепенен. Досега никога не му се беше налагало да говори на общия език, но той спря да крещи и започна да се моли за живота си. Това още повече смрачи погледа на Елдар и той започна да се смее злокобно с глас, който идваше от дълбините на земята. Голите крака на стареца се оттласнаха от гърдите на трола и само секунда по-късно, нокътят се заби в зеницата на съществото. Толкова дълбоко, че чак стигна до мозъка му. Тролът нямаше време дори да изпищи. Вече го нямаше.
Елдар скочи от трупа и самият той започна да крещи. Не знаеше защо, не знаеше на кого. Той не беше свършил. Имаше още кръв в очите си и тя трябваше да залее някой друг. Видя един от труповете на стрелците и се нахвърли върху него. Започна да го рита и да удря с юмруци. Искаше му се да го събуди, за да може да го убие.
>- Елдар! – извика през сълзи някой.
Елдар беше доволен. Приближаваше го някой жив. Той вдигна поглед и видя дребна женица с малко пискливо бебе в ръцете.
>- Спри! Елдар. Това не си ти. Татко…
За момент, старецът усети, че някой му говори. Почти я позна. Това беше снаха му. Не! Какво? НЕ! Елдар грабна стрела от трупа на стрелеца и яростно я хвърли по женицата. Стрелата се заби в гърлото й. Тя се сгромоляса, а бебето се търкулна в краката му.
Елдар се уплаши. Заби ръката в окото си и си го извади. Покри с другата ръка раната, сякаш някой друг беше направил това, което той си беше причинил току-що. Изведнъж старецът се обърна и изчезна в гората. Повече никой не го видя.
Това беше поредния случай на проклятието на тъмния елф в тяхното семейство.
Едно момиче, което беше свидетел на всичко това, излезе от скривалището си и взе плачещото бебе в ръце.
>- Шшш… шшш… спокойно. Всичко ще се оправи Сталос. Всичко ще се оправи.
[[Да убие крал Едуард]]<strong><center>Деца</center></strong>
Стивън беше приготвил всичко. Беше изчистил залата, беше подредил масата, беше изчистил всички мебели от останалата прах. Беше изпратил Сами на училище и не очакваше да се прибере поне още няколко часа. Четвъртокласниците сякаш обичаха училището. Хората си нямаха идея колко прах има в дома ти, когато живееш до гробищата. Особено с постоянните строежи на плочи и частни постройки. Тъжен, но преуспяваш бизнес беше смъртта.
Беше потънал в размисли, когато на вратата се почука. Той се съвзе, усмихна се и изпръска всичкия останал парфюм. Четири години го пазеше, преди да се осмели да използва. Беше подарък от Лин и не беше готов да я пусне, но сега имаше Зоя. Най-топлия човек, който познаваше. Може би заради това беше влюбен в нея. Защото беше точната противоположност на Лин. Защото Лин беше само една.
Цялата вечер мина с нежни и тихи думи. Изглеждаше, че и Зоя й харесваше това. Той знаеше нейното минало. Познаваше баща й. С него бяха най-добри приятели дълго време, но той се беше отдал на война твърде дълго и твърде яростно. Беше си заминал, точно както Лин. Сега, след толкова години, Стивън се радваше, че може да даде утеха на изтормозената Зоя. Както и на себе си. Притесняваше се само от едно. Обърна се назад.
Маги се взираше в него с гняв.
Той разбираше, че тя се чувства предадена от леля си, но се надяваше да разбере. Ех, ако само се срещнеха със Сам, можеха да бъдат толкова добри приятели. Но Зоя смяташе, че все още това не е разумно. Маги беше загубила родителите си твърде скоро. Рано беше за нов баща. Може би беше права.
Стивън се чудеше дали всичко това имаше бъдеще.
Маги нямаше никакви съмнения по този въпрос.
[[Да продължи по пътя си без него]]<strong><center>Деца</center></strong>
Стивън беше приготвил всичко. Беше изчистил залата, беше подредил масата, беше изчистил всички мебели от останалата прах. Беше изпратил Сами на училище и не очакваше да се прибере поне още няколко часа. Четвъртокласниците сякаш обичаха училището. Хората си нямаха идея колко прах има в дома ти, когато живееш до гробищата. Особено с постоянните строежи на плочи и частни постройки. Тъжен, но преуспяваш бизнес беше смъртта.
Беше потънал в размисли, когато на вратата се почука. Той се съвзе, усмихна се и изпръска всичкия останал парфюм. Четири години го пазеше, преди да се осмели да използва. Беше подарък от Лин и не беше готов да я пусне, но сега имаше Зоя. Най-топлия човек, който познаваше. Може би заради това беше влюбен в нея. Защото беше точната противоположност на Лин. Защото Лин беше само една.
Цялата вечер мина с нежни и тихи думи. Изглеждаше, че и Зоя й харесваше това. Той знаеше нейното минало. Познаваше баща й. С него бяха най-добри приятели дълго време, но той се беше отдал на война твърде дълго и твърде яростно. Беше си заминал, точно както Лин. Сега, след толкова години, Стивън се радваше, че може да даде утеха на изтормозената Зоя. Както и на себе си. Притесняваше се само от едно. Обърна се назад.
Маги се взираше в него с гняв.
Той разбираше, че тя се чувства предадена от леля си, но се надяваше да разбере. Ех, ако само се срещнеха със Сам, можеха да бъдат толкова добри приятели. Но Зоя смяташе, че все още това не е разумно. Маги беше загубила родителите си твърде скоро. Рано беше за нов баща. Може би беше права.
Стивън се чудеше дали всичко това имаше бъдеще.
Маги нямаше никакви съмнения по този въпрос.
[[Да послуша баща си?]]<center><strong>Репок</strong></center>
Обикновено Едуард не обичаше да ходи на тези партита. Станърд организираше странни събирания. Всичко му се струваше твърде… арт.
Дори и този път не беше много сигурно. Всичко му звучеше като едно гигантско бордейско събитие. И колкото да обичаше циничните си прояви, това можеше и да си го направи в собствения дворец. Хареса му обаче тайнствеността. Харесаха му маските. Най-вече – хареса му, че там ще се играе комар. Номер 8. Това беше килията, където щеше да играе репок. Станърд не беше глупав. Знаеше, че трябва да му намери достоен противник. Едуард не харесваше досадния некро, но той познаваше много повече хора от самия крал. А когато ставаше въпрос за комар, Едуард познаваше всички. Може би този път ще си намери свежа кръв.
Едуард пристигна пръв. Искаше да има контрол. Обичаше да има контрол. Не след дълго всички килии започнаха да се запълват. А съвсем скоро се появиха и всякакви странни звуци, някои може би не толкова за такова събитие. Стан му беше казал за идеята с глупавия танц, но на Едуард не му пукаше за тия неща. Стан нямаше начин да не знае това. Точно заради това се надяваше този, който влезе, да не се държи превзето като приятелите на некрото.
Минаха няколко часа. Последните хора, които видя, бяха трима, които постоянно се оглеждаха, и един, който очевидно ги водеше на някъде. Скоро след това се чуха и някакви крясъци, но това беше нормално за такива партита. Едуард започваше да се изнервя. Трябваше да играе с някого.
След десетина минути покрай килията мина някой с бърза крачка.
<<<
- Ей! Шшт. Ела тук.
- Кой? Аз? – тихо отвърна човекът.
- Ти, разбира се. Искаш ли да поиграем?
- О, не. Не си падам по такива неща.
- Не е това. – Едуард показа картите през решетката.
- И по това не си падам. – отвърна му другият. Сякаш изобщо не му пукаше за краля.
<<<
Какво нахалство.
<<<
- Ей! Ти знаеш ли с кого говориш, бе?
- Не.
<<<
Едуард за малко да се издаде. А не трябваше. Вместо това отвори килията и издърпа човека в килията. На него сякаш не му пукаше.
<<<
- Какво правиш тук? – попита Едуард, защото очевидно не се държеше като един от тези.
- Има ли значение? – отчаяно отговори събеседникът му.
- Ей, опитвам се да завържа разговор. От три часа стоя тук и никой още не е дошъл.
- Е, може да опиташ в килията в дъното. Там определено е интересно.
- Не ме интересува килията в дъното.
- И мен. Вече нищо не ме интересува.
<<<
Едуард усети отчаяността на човека. Време беше да действа.
<<<
- Защо тогава не поцъкаме малко репок.
- Нужно ли е?
- Еми… имам малко пари. Ти имаш ли?
- Имам някакви в мен.
<<<
Това е. Той беше готов! Едуард директно раздаде картите. Онзи сякаш нямаше нищо против. Започна да играе. Едуард го смля още първите 5 раздавания. Вече беше спечелил всичките пари на човека.
<<<
- Стига толкова. Време е да си ходя. Нямам пари. А и не я разбирам тая игра.
- А този медальон?
- Това е на баба ми. Стара ценност. И без това не ми се играе, глупаво е да го заложа.
<<<
Човекът тръгна да става. Едуард го стисна за гърлото.
<<<
- Ще стоиш! И ще играем за медальона.
- Не мога…
<<<
Едуард се успокои.
<<<
- Добре. ЩЕ направим така – всичко, което спечелих, плюс всичките ми пари за твоя медальон.
- Но…
- Ще играем – каза през зъби Едуард и надигна маската си. Онзи се уплаши.
<<<
Или поне привидно… Тази игра не мина по очакванията на Едуард. Само за 5 минути вече той беше загубил всичко. Дори и панталоните си. Едуард усети, че е станал жертва на акула. Ядоса се и се нахвърли на човека. Беше посрещнат от ритник в кокалчетата.
>- Отивай си, Еди. Този път победих. – мъжът си свали маската. Това беше Рандъл!
Как не можа да му познае гласа! По-дяволите.
Мъжът си тръгна и остави килията отворена. Срещу килията на Едуард седеше някакъв младеж на пода и се беше подпрял на стената. Беше замислен и очевидно в лошо настроение. Кралят го позна веднага. Това беше синът на Робърт. За съжаление и младежът го видя. Той мигновено се изправи и намръщи. Едуард почти се уплаши от яростното ръмжене на приближаващия Роб.
[[Да убие краля на място]]<center><strong>Репок</strong></center>
Обикновено Едуард не обичаше да ходи на тези партита. Станърд организираше странни събирания. Всичко му се струваше твърде… арт.
Дори и този път не беше много сигурно. Всичко му звучеше като едно гигантско бордейско събитие. И колкото да обичаше циничните си прояви, това можеше и да си го направи в собствения дворец. Хареса му обаче тайнствеността. Харесаха му маските. Най-вече – хареса му, че там ще се играе комар. Номер 8. Това беше килията, където щеше да играе репок. Станърд не беше глупав. Знаеше, че трябва да му намери достоен противник. Едуард не харесваше досадния некро, но той познаваше много повече хора от самия крал. А когато ставаше въпрос за комар, Едуард познаваше всички. Може би този път ще си намери свежа кръв.
Едуард пристигна пръв. Искаше да има контрол. Обичаше да има контрол. Не след дълго всички килии започнаха да се запълват. А съвсем скоро се появиха и всякакви странни звуци, някои може би не толкова за такова събитие. Стан му беше казал за идеята с глупавия танц, но на Едуард не му пукаше за тия неща. Стан нямаше начин да не знае това. Точно заради това се надяваше този, който влезе, да не се държи превзето като приятелите на некрото.
Минаха няколко часа. Последните хора, които видя, бяха трима, които постоянно се оглеждаха, и един, който очевидно ги водеше на някъде. Скоро след това се чуха и някакви крясъци, но това беше нормално за такива партита. Едуард започваше да се изнервя. Трябваше да играе с някого.
След десетина минути покрай килията мина някой с бърза крачка.
<<<
- Ей! Шшт. Ела тук.
- Кой? Аз? – тихо отвърна човекът.
- Ти, разбира се. Искаш ли да поиграем?
- О, не. Не си падам по такива неща.
- Не е това. – Едуард показа картите през решетката.
- И по това не си падам. – отвърна му другият. Сякаш изобщо не му пукаше за краля.
<<<
Какво нахалство.
<<<
- Ей! Ти знаеш ли с кого говориш, бе?
- Не.
<<<
Едуард за малко да се издаде. А не трябваше. Вместо това отвори килията и издърпа човека в килията. На него сякаш не му пукаше.
<<<
- Какво правиш тук? – попита Едуард, защото очевидно не се държеше като един от тези.
- Има ли значение? – отчаяно отговори събеседникът му.
- Ей, опитвам се да завържа разговор. От три часа стоя тук и никой още не е дошъл.
- Е, може да опиташ в килията в дъното. Там определено е интересно.
- Не ме интересува килията в дъното.
- И мен. Вече нищо не ме интересува.
<<<
Едуард усети отчаяността на човека. Време беше да действа.
<<<
- Защо тогава не поцъкаме малко репок.
- Нужно ли е?
- Еми… имам малко пари. Ти имаш ли?
- Имам някакви в мен.
<<<
Това е. Той беше готов! Едуард директно раздаде картите. Онзи сякаш нямаше нищо против. Започна да играе. Едуард го смля още първите 5 раздавания. Вече беше спечелил всичките пари на човека.
<<<
- Стига толкова. Време е да си ходя. Нямам пари. А и не я разбирам тая игра.
- А този медальон?
- Това е на баба ми. Стара ценност. И без това не ми се играе, глупаво е да го заложа.
<<<
Човекът тръгна да става. Едуард го стисна за гърлото.
<<<
- Ще стоиш! И ще играем за медальона.
- Не мога…
<<<
Едуард се успокои.
<<<
- Добре. ЩЕ направим така – всичко, което спечелих, плюс всичките ми пари за твоя медальон.
- Но…
- Ще играем – каза през зъби Едуард и надигна маската си. Онзи се уплаши.
<<<
Или поне привидно… Тази игра не мина по очакванията на Едуард. Само за 5 минути вече той беше загубил всичко. Дори и панталоните си. Едуард усети, че е станал жертва на акула. Ядоса се и се нахвърли на човека. Беше посрещнат от ритник в кокалчетата.
>- Отивай си, Еди. Този път победих. – мъжът си свали маската. Това беше Рандъл!
Как не можа да му познае гласа! По-дяволите.
Мъжът си тръгна и остави килията отворена. Срещу килията на Едуард седеше някакъв младеж на пода и се беше подпрял на стената. Беше замислен и очевидно в лошо настроение. Кралят го позна веднага. Това беше синът на Робърт. За съжаление и младежът го видя. Той мигновено се изправи и намръщи. Едуард почти се уплаши от яростното ръмжене на приближаващия Роб.
[[Да повярва на краля и да го последва]]
<strong><center>Удук</center></strong>
Мах Удук тичаше с всичка сила. Краката го боляха, но не спираше да тича. Чуваха се викове, но най-ужасяващи бяха смеховете. Мразеше тези смехове.
Чуваше ги почти всяка седмица, когато навестяваха майка му. Той беше скрит в ямата и слушаше от там. Виковете на майка му и смеховете на онези мъже. Особено на един, на когото викаха „Белязания“. Когато си тръгваха, майка му го викаше при него и му казваше, че всичко е наред.
Сестра му – Сика никога не беше у дома, когато това се случваше. Тя знаеше какво става, но сякаш се правеше, че няма нищо. Сика беше по-голяма от Мах с 10 години и вече работеше. Шиеше мъжки панталони. Стараеше се да се смеси с новия свят, но не й се получаваше. Наследения й гневен характер постоянно създаваше проблеми. Сбиваше се почти всеки ден, но поради липсата на достатъчно шивачи някак си я държаха на работа.
Един ден тя просто не се върна. Когато сивите влязоха в селото, те не нападнаха всички веднага. Малко по малко измъчваха населението и се възползваха от силата си.
Мах беше чул, че сивите са убили сестра му, заради сгрешен шев. Не знаеше. В момента знаеше само, че трябва да бяга. Бинтовете на лицето му пречеха да вижда, но можеше да забави подозренията ако някой сив го беше видял. Бягаше докато можеше да бяга.
Краката му накрая не издържаха и той се сгромоляса на земята. Опита се да се изправи, но не му се получи. В следващия момент някаква тежка ръка го вдигна и му помогна да се добере до близката сграда, където се укри за момент. Погледна към спасителя си и се зарадва искрено, когато пред него стоеше намръщената физиономия на Сика.
Двамата прекараха следващите години в оцеляване. Пътуваха от град в град и бягаха от сивите както могат. Сика го защитаваше и го обучаваше. Само 5 години по-късно, той стана по-висок, по-як и по-умел от нея.
Един ден сивите ги бяха открили. Разбиха предната врата и първото нещо, което видя беше „Белязания“. Той не го позна, но за него всички орки изглеждаха еднакво. Двама грабнаха сестра му, а самия Мах го държаха 5 човека. Белязаният се приближи бавно към Сика. Потреперваше. Изпитваше удоволствие от това да я гледа. Погали я нежно по гърлото, след това го грабна. След това го пусна и разпори дрехите й с ножа си. След това направи знак на двамата, които я държаха и тримата влязоха в спалнята.
Мах се опита да се освободи, но не можеше. Започна да крещи, но онези не му обърнаха внимание. В следващия момент сестра му започна да крещи от спалнята. Събра сили, но пак не можа да се освободи. И тогава го чу… Смехът. Онзи отвратителен смях. Онзи унизителен смях. Смехът на Белязания. Това беше.
Пет минути по-късно по земята лежаха девет трупа. Петимата, които го държаха, двама от тези в спалнята, Белязаният, чието лице беше слято с пода и… Сика.
Когато беше влязъл в стаята с гръм и трясък вече беше късно. Белязаният беше забил камата си в гърдите на сестра му.
Мах беше съкрушен, но му трябваха само няколко дена, за да се съвземе. Той беше добре обучен от Сика. Беше здрав и силен, но беше и мъдър. Всичко, което беше натрупано през годините на гонение трябваше да се използва. Животът му не беше напразен. Мах зарови мъката дълбоко в себе си, изгори я и я потопи в огън от правда. Той не искаше мъст. Не искаше кръв. Искаше единствено справедливост. Искаше това, което му се полага и това, което е за всички. За целта му трябваха единствено… всички.
[[Или да последва плъха към леговището на предполагаемите дракони?]]<strong><center>Удук</center></strong>
Мах Удук тичаше с всичка сила. Краката го боляха, но не спираше да тича. Чуваха се викове, но най-ужасяващи бяха смеховете. Мразеше тези смехове.
Чуваше ги почти всяка седмица, когато навестяваха майка му. Той беше скрит в ямата и слушаше от там. Виковете на майка му и смеховете на онези мъже. Особено на един, на когото викаха „Белязания“. Когато си тръгваха, майка му го викаше при него и му казваше, че всичко е наред.
Сестра му – Сика никога не беше у дома, когато това се случваше. Тя знаеше какво става, но сякаш се правеше, че няма нищо. Сика беше по-голяма от Мах с 10 години и вече работеше. Шиеше мъжки панталони. Стараеше се да се смеси с новия свят, но не й се получаваше. Наследения й гневен характер постоянно създаваше проблеми. Сбиваше се почти всеки ден, но поради липсата на достатъчно шивачи някак си я държаха на работа.
Един ден тя просто не се върна. Когато сивите влязоха в селото, те не нападнаха всички веднага. Малко по малко измъчваха населението и се възползваха от силата си.
Мах беше чул, че сивите са убили сестра му, заради сгрешен шев. Не знаеше. В момента знаеше само, че трябва да бяга. Бинтовете на лицето му пречеха да вижда, но можеше да забави подозренията ако някой сив го беше видял. Бягаше докато можеше да бяга.
Краката му накрая не издържаха и той се сгромоляса на земята. Опита се да се изправи, но не му се получи. В следващия момент някаква тежка ръка го вдигна и му помогна да се добере до близката сграда, където се укри за момент. Погледна към спасителя си и се зарадва искрено, когато пред него стоеше намръщената физиономия на Сика.
Двамата прекараха следващите години в оцеляване. Пътуваха от град в град и бягаха от сивите както могат. Сика го защитаваше и го обучаваше. Само 5 години по-късно, той стана по-висок, по-як и по-умел от нея.
Един ден сивите ги бяха открили. Разбиха предната врата и първото нещо, което видя беше „Белязания“. Той не го позна, но за него всички орки изглеждаха еднакво. Двама грабнаха сестра му, а самия Мах го държаха 5 човека. Белязаният се приближи бавно към Сика. Потреперваше. Изпитваше удоволствие от това да я гледа. Погали я нежно по гърлото, след това го грабна. След това го пусна и разпори дрехите й с ножа си. След това направи знак на двамата, които я държаха и тримата влязоха в спалнята.
Мах се опита да се освободи, но не можеше. Започна да крещи, но онези не му обърнаха внимание. В следващия момент сестра му започна да крещи от спалнята. Събра сили, но пак не можа да се освободи. И тогава го чу… Смехът. Онзи отвратителен смях. Онзи унизителен смях. Смехът на Белязания. Това беше.
Пет минути по-късно по земята лежаха девет трупа. Петимата, които го държаха, двама от тези в спалнята, Белязаният, чието лице беше слято с пода и… Сика.
Когато беше влязъл в стаята с гръм и трясък вече беше късно. Белязаният беше забил камата си в гърдите на сестра му.
Мах беше съкрушен, но му трябваха само няколко дена, за да се съвземе. Той беше добре обучен от Сика. Беше здрав и силен, но беше и мъдър. Всичко, което беше натрупано през годините на гонение трябваше да се използва. Животът му не беше напразен. Мах зарови мъката дълбоко в себе си, изгори я и я потопи в огън от правда. Той не искаше мъст. Не искаше кръв. Искаше единствено справедливост. Искаше това, което му се полага и това, което е за всички. За целта му трябваха единствено… всички.
[[Дали да тръгне на бунт с Мах-Удук и Рандъл?]]<center><strong>600</strong></center>
За пореден път се опитаха да го убедят да се присъедини към обществото на мъртвите. Така си го наричаха и според ФойсХал беше правилно. Според тях името символизираше скритото жило, което всички мислят за похабено и използвано, но то изчаквало удара си. Бла, бла, бла. За Хал това бяха глупости. Според него обществото не само се наричаше така. То направо си беше мъртво. Нищо не правиха освен да мрънкат и да се напиват.
От друга страна, самите те го обвиняваха, че той е един егоистичен безделник, който си играе с хората, за да се забавлява.
Хал трябваше да си признае, че от време на време наистина правеше такива неща. Особено много обичаше да тормози Лоскин. Какво ли не му вкарваше в главата само и само да го наблюдава какви ще ги свърши. Въпреки, че последно време се опитваше да се реваншира.
Едно малко момче – само на 20 години - и неговата компания задействаха нещо. Хал започна да усеща, че е време да се включи в тази история. Но не искаше да бъде главния герой. Никога не е харесвал главните герои. Те бяха толкова скучни и праволинейни. Харесваше му да бъде такъв, какъвто е. Обикновен магьосник с необикновени сили.
Хал обичаше да се разхожда през нощта. Понякога по цели денонощия не се беше прибирал в измерението си. Вместо това обожаваше да разпъва кашони и да гледа звездите. Клише, но нямаше кой да го съди. Трябваше да си признае, обаче, че каналът смърдеше, а премахването на обонянието за известно време си беше трудно и понякога болезнено заклинание.
Не знаеше какво точно харесваше на канала. Може би връзката с обикновената човечност. С онова, което той не е. Той харесваше хората. Неговата цел беше да се запознае с всички хора в този свят. Добре де, малко преувеличаваше, но определено се опиваше да опознае всеки, който срещне. А той срещаше много хора. По един или друг начин. С един или друг образ. За целта си беше изобретил система от тайни портали в различни части на канализациите. Нищо не му пречеше да сложи знаците по площади в центъра на града, но Хал обичаше драматичността и книгите. В книгите винаги се криеше някаква потайност в катакомбите и тунелите. А това бяха просто миризливи дупки. Е… преди тези дупки да срещнат ФойсХал.
Освен хората, Хал си падаше и по любовта. Преди около 120 години той се беше разделил със своята съпруга по трагичен начин, но все пак 213 години бяха много време. А и тя беше готова. Когато си на толкова години, колкото Хал, се научаваш да преживяваш загубата лесно. А и за него любовта беше чувство, което трябваше да се споделя.
Затова неговата любов към Марнадел никога не умря. Тя просто се прехвърли.
Ако някой познаваше добре магьосника, щеше да разбере, че той се бори за справедливост в този свят. За съжаление, хората в света бяха твърде заети да гледат в краката си и не разбираха, че се борят за трохи. Ако Хал можеше да направи нещо, за да подобри това, го правеше.
Хал наблюдаваше момчето и момичето, които бяха седнали мълчаливо пред мъртвия бар и мятаха камъни по него. В тях имаше нещо силно. Нещо горящо. И в двамата пламтеше нещо, но по различен начин. Те бяха хора в нужда и бяха прехвърлили тази нужда в грешна посока. Те мислеха, че всичко зависи от момчето, което сега играеше в полето на Хал. Всъщност в тях имаше много повече и се надяваше някой ден да го разберат.
…
Тази нощ той спеше с очите на гърба си. Момичето и обърканото момче се бяха прегърнали. Момчето беше чакало много време за това. Момичето…
„Любовта е сложно нещо, но с малко дисекция и шевове по ръбовете може да се превърне в една голяма кървяща топка от правда и справедливост.“
Засмя се на глупостите си и този път наистина заспа.
[[Или да послуша Маги, да използва ключа и да освободи майка си?]]
<center><strong>600</strong></center>
За пореден път се опитаха да го убедят да се присъедини към обществото на мъртвите. Така си го наричаха и според ФойсХал беше правилно. Според тях името символизираше скритото жило, което всички мислят за похабено и използвано, но то изчаквало удара си. Бла, бла, бла. За Хал това бяха глупости. Според него обществото не само се наричаше така. То направо си беше мъртво. Нищо не правиха освен да мрънкат и да се напиват.
От друга страна, самите те го обвиняваха, че той е един егоистичен безделник, който си играе с хората, за да се забавлява.
Хал трябваше да си признае, че от време на време наистина правеше такива неща. Особено много обичаше да тормози Лоскин. Какво ли не му вкарваше в главата само и само да го наблюдава какви ще ги свърши. Въпреки, че последно време се опитваше да се реваншира.
Едно малко момче – само на 20 години - и неговата компания задействаха нещо. Хал започна да усеща, че е време да се включи в тази история. Но не искаше да бъде главния герой. Никога не е харесвал главните герои. Те бяха толкова скучни и праволинейни. Харесваше му да бъде такъв, какъвто е. Обикновен магьосник с необикновени сили.
Хал обичаше да се разхожда през нощта. Понякога по цели денонощия не се беше прибирал в измерението си. Вместо това обожаваше да разпъва кашони и да гледа звездите. Клише, но нямаше кой да го съди. Трябваше да си признае, обаче, че каналът смърдеше, а премахването на обонянието за известно време си беше трудно и понякога болезнено заклинание.
Не знаеше какво точно харесваше на канала. Може би връзката с обикновената човечност. С онова, което той не е. Той харесваше хората. Неговата цел беше да се запознае с всички хора в този свят. Добре де, малко преувеличаваше, но определено се опиваше да опознае всеки, който срещне. А той срещаше много хора. По един или друг начин. С един или друг образ. За целта си беше изобретил система от тайни портали в различни части на канализациите. Нищо не му пречеше да сложи знаците по площади в центъра на града, но Хал обичаше драматичността и книгите. В книгите винаги се криеше някаква потайност в катакомбите и тунелите. А това бяха просто миризливи дупки. Е… преди тези дупки да срещнат ФойсХал.
Освен хората, Хал си падаше и по любовта. Преди около 120 години той се беше разделил със своята съпруга по трагичен начин, но все пак 213 години бяха много време. А и тя беше готова. Когато си на толкова години, колкото Хал, се научаваш да преживяваш загубата лесно. А и за него любовта беше чувство, което трябваше да се споделя.
Затова неговата любов към Марнадел никога не умря. Тя просто се прехвърли.
Ако някой познаваше добре магьосника, щеше да разбере, че той се бори за справедливост в този свят. За съжаление, хората в света бяха твърде заети да гледат в краката си и не разбираха, че се борят за трохи. Ако Хал можеше да направи нещо, за да подобри това, го правеше.
Хал наблюдаваше момчето и момичето, които бяха седнали мълчаливо пред мъртвия бар и мятаха камъни по него. В тях имаше нещо силно. Нещо горящо. И в двамата пламтеше нещо, но по различен начин. Те бяха хора в нужда и бяха прехвърлили тази нужда в грешна посока. Те мислеха, че всичко зависи от момчето, което сега играеше в полето на Хал. Всъщност в тях имаше много повече и се надяваше някой ден да го разберат.
…
Тази нощ той спеше с очите на гърба си. Момичето и обърканото момче се бяха прегърнали. Момчето беше чакало много време за това. Момичето…
„Любовта е сложно нещо, но с малко дисекция и шевове по ръбовете може да се превърне в една голяма кървяща топка от правда и справедливост.“
Засмя се на глупостите си и този път наистина заспа.
[[Дали да приключи всичко тук и да не остави майка си на мъките й?]]<center><strong>Страст</strong></center>
Слабичкият мъж почука на вратата на Едуърт. Беше чувал, че всичко в покоите му е от злато. Нямаше търпение да види. От три години се опитваше да се качи в йерархията, докато най-после стана лична прислуга на самия крал. Всичките му нови приятели от двореца го увещаваха да не се занимава и да не си губи времето, но той настояваше.
Вратата се отвори. Лудият поглед на Едуърт се показа. Слабичкият не можа да разбере дали Едуърт гледаше него, някъде зад него или например - тавана.
<<<
- Влизай. – с прегракнал глас го подкани Едуърт. Той беше чисто гол. – Намери ми гащите. Освен ако не ми носиш нови. Носиш ли?
- Не… не знаех.
- Нищо – махна с ръка Едуърт – само ми намери тези.
<<<
Слабичкият се огледа. Наистина всичко беше от злато. Но нищо не беше толкова величествено, колкото си представяше, че ще бъде. Нищо не светеше и не блестеше. Някак си изглеждаше мръсно и… метално. Едуърт седна на най-близкия стол, защото кръста го болеше. Сигурно от твърдото легло. Той дори не използваше завивки. В стаята беше хладно и нищо чудно да беше настинал. Едуърт беше болнав човек. И блед. Много блед. Слабичкият намери дрехите на краля и му ги подаде. Едуърт едва се отлепи от стола.
<<<
- Сигурно ме мислиш за луд? – попита тихо и гърлено кралят.
- Не. Ни най-малко. Точно обратното. – рязко и въодушевено каза слабичкият.
- Лъжеш. Подмазваш се.
- Напротив. – осмели се слабичкият – Вие сте различен. Вие сте най-различният човек, когото познавам. А аз познавам много хора, скъпоценни ми.
- Скъпоценни… Но аз съм луд. Знаеш го, аз го знам.
- Не сте. Ако питате мен, всички са луди.
- Златото ми е влязло под кожата, човече. Буквално. Инжектирам си го. Понякога се чудя как съм още жив.
- По-жив сте от всички, кралю. – говореше пламенно слабичкият. Сякаш наистина се възхищаваше на Едуърт. Мога ли да си позволя да говоря откровено?
- Както искаш. Говоренето не ми пречи.
- Казват, че сте луд по златото. Всички са луди по нещо. Някои по книгите, други по приятелите си, трети по себе си. И това е в добрия случай. Повечето хора дори не знаят по какво са луди. Те са просто луди.
- А ти по какво си луд?
- Аз съм от четвъртия тип, кралю. Заради това ви се възхищавам.
<<<
Кралят се засмя.
<<<
- Защото си луд?
- Не. Защото търся своя път. А Вие вече сте го открили.
- Знаеш ли, че никой не го разбира.
- Знам.
- Знаеш ли, че това е нещо, което ми е в кръвта. Това е моят път.
- Знам.
- Знаеш ли, че златото е моята съдба?!
- Знам. Много добре. Това е Вашата душа и Вие сте я открили.
- Така е… - Едуърт се замисли – ако ми се подиграваш, ще си платиш жестоко.
- Нали казахте, че говоренето не ви пречи?
<<<
Едуърт погледна сериозно слабичкия. След това и двамата се засмяха.
<<<
- Искаш ли да ти покажа нещо?
- Разбира се! – енергично каза слабичкият.
<<<
Едуърт вече се беше облякъл. Отново се съблече. Отново чисто гол.
<<<
- Нали не те притеснявам?
- Не. Виждал съм какво ли не.
- Е, вече си виждал и кралски жезъл.
<<<
Двамата отново се засмяха. Едуърт прегърна през рамо слабичкия и се приближиха до близката маса. Кралят вдигна масата. Отзад имаше ръчка. Той я дръпна и в пода се отвори голяма порта. От там вече наистина бликаше златна светлина. Едуърт слезе надолу. Слабичкият го последва.
След секунди се озоваха в огромно хале. По-голямо от самия дворец. И всичко беше пълно само със златни монети. Слабичкият беше доволен. Това искаше да види. Едуърт слезе по малка стълбичка, слабичкият го последва.
Едуърт започна да тича по златото. На слабичкия му беше трудно. Земята беше твърда и неравна, а обувките му бяха тънки. Как издържаха краката на Едуърт?
<<<
- Знаеш ли, че не съм показвал това на никого? – усмихнато извика Едуърт.
- Кой тогава е докарал златото тук?
- Можеш ли да повярваш, че бяха само три едри момчета. Но много упорити.
- Мога. Къде са те?
- Убих ги. – спокойно отвърна Едуърт. – Но ти ме разбираш.
- И аз бих направил същото. Никакви свидетели.
- От къде се взе, човече? Нямаш идея колко е хубаво и свободно някой да те разбира.
- Така е.
- Знаеш ли какво правя, когато съм сам тук? Обичам да се къпя. Знаеш ли, че ако търкаш достатъчно дълго тялото си със злато, можеш да изтриеш трайно всичко мръсно. И повече никога няма да лепнеш същата мръсотия.
- Не знаех.
- Ела. Ще ти покажа.
<<<
Едуърт взе няколко монети и започна да се търка с тях.
<<<
- Може ли и аз? – ентусиазирано попита слабичкият.
- Не.
- Разбирам.
- Ще ти кажа какво обаче. Искам да направя нещо за теб. Ще ти позволя да ме изкъпеш.
<<<
Слабичкият не се притесни. Едуърт намери голям котел и го напълни съвсем малко с жълтици.
<<<
- Излей го върху мен.
- Няма ли да ви заболи?
- Просто го направи.
<<<
Слабичкият се оказа твърде силен за физиката си. Надигна котела и изля монетите върху Едуърт. Кралят изпита силен екстаз. Беше видимо.
>- ОЩЕ!
Слабичкият напълни още повече котела. Отново го изля.
>- О! Да! Още!
По тялото на краля вече имаше синини. Слабичкият напълни още повече котелът и го изля върху краля. Този път кралят залитна и падна настрани. Едуърт се отпусна. Никога не беше изпитвал толкова голямо задоволение. Слабичкият обаче влезе в ритъм и напълни още повече котела. Изля го върху отпуснатия Едуърт. Този път кралят изохка.
<<<
- Какво правиш? Това заболя.
- Но ви харесва, нали?
- Да!
<<<
Слабичкият напълни пак котела. Пак го изля.
<<<
- Как беше това?
- Стига толкова. Време е да си ходим. – с няколко счупени зъба каза Едуърт.
<<<
Слабичкият пак започна да пълни котела. Едуърт виждаше това, но едва се движеше от болка.
>- Не… Стига. Спри.
Жълтиците отново попаднаха върху тялото на Едуърт. Този път той извика. Болката беше непоносима. Едуърт едва дишаше. Слабичкият отново започна да пълни.
<<<
- Спри. Не мога повече.
- Можеш. Мисля, че можеш.
- Убиваш ме.
- И това е така.
<<<
Слабичкият с голямо спокойствие и сила изля пълен котел върху краля. Едуърт беше целия в синини и рани. Едва прошепна.
<<<
- Защо?
- Защото трябва.
<<<
Последните думи на крал Едуърт бяха едва прошепнати.
>- Кой си ти?
Слабичкият вдигна празния котел високо над главата си.
>- Можеш да ме наричаш Боб.
Котелът размаза главата на краля, а слабичкият се изпари във въздуха.
[[Към Кронуелци?]]<center><strong>Страст</strong></center>
Слабичкият мъж почука на вратата на Едуърт. Беше чувал, че всичко в покоите му е от злато. Нямаше търпение да види. От три години се опитваше да се качи в йерархията, докато най-после стана лична прислуга на самия крал. Всичките му нови приятели от двореца го увещаваха да не се занимава и да не си губи времето, но той настояваше.
Вратата се отвори. Лудият поглед на Едуърт се показа. Слабичкият не можа да разбере дали Едуърт гледаше него, някъде зад него или например - тавана.
<<<
- Влизай. – с прегракнал глас го подкани Едуърт. Той беше чисто гол. – Намери ми гащите. Освен ако не ми носиш нови. Носиш ли?
- Не… не знаех.
- Нищо – махна с ръка Едуърт – само ми намери тези.
<<<
Слабичкият се огледа. Наистина всичко беше от злато. Но нищо не беше толкова величествено, колкото си представяше, че ще бъде. Нищо не светеше и не блестеше. Някак си изглеждаше мръсно и… метално. Едуърт седна на най-близкия стол, защото кръста го болеше. Сигурно от твърдото легло. Той дори не използваше завивки. В стаята беше хладно и нищо чудно да беше настинал. Едуърт беше болнав човек. И блед. Много блед. Слабичкият намери дрехите на краля и му ги подаде. Едуърт едва се отлепи от стола.
<<<
- Сигурно ме мислиш за луд? – попита тихо и гърлено кралят.
- Не. Ни най-малко. Точно обратното. – рязко и въодушевено каза слабичкият.
- Лъжеш. Подмазваш се.
- Напротив. – осмели се слабичкият – Вие сте различен. Вие сте най-различният човек, когото познавам. А аз познавам много хора, скъпоценни ми.
- Скъпоценни… Но аз съм луд. Знаеш го, аз го знам.
- Не сте. Ако питате мен, всички са луди.
- Златото ми е влязло под кожата, човече. Буквално. Инжектирам си го. Понякога се чудя как съм още жив.
- По-жив сте от всички, кралю. – говореше пламенно слабичкият. Сякаш наистина се възхищаваше на Едуърт. Мога ли да си позволя да говоря откровено?
- Както искаш. Говоренето не ми пречи.
- Казват, че сте луд по златото. Всички са луди по нещо. Някои по книгите, други по приятелите си, трети по себе си. И това е в добрия случай. Повечето хора дори не знаят по какво са луди. Те са просто луди.
- А ти по какво си луд?
- Аз съм от четвъртия тип, кралю. Заради това ви се възхищавам.
<<<
Кралят се засмя.
<<<
- Защото си луд?
- Не. Защото търся своя път. А Вие вече сте го открили.
- Знаеш ли, че никой не го разбира.
- Знам.
- Знаеш ли, че това е нещо, което ми е в кръвта. Това е моят път.
- Знам.
- Знаеш ли, че златото е моята съдба?!
- Знам. Много добре. Това е Вашата душа и Вие сте я открили.
- Така е… - Едуърт се замисли – ако ми се подиграваш, ще си платиш жестоко.
- Нали казахте, че говоренето не ви пречи?
<<<
Едуърт погледна сериозно слабичкия. След това и двамата се засмяха.
<<<
- Искаш ли да ти покажа нещо?
- Разбира се! – енергично каза слабичкият.
<<<
Едуърт вече се беше облякъл. Отново се съблече. Отново чисто гол.
<<<
- Нали не те притеснявам?
- Не. Виждал съм какво ли не.
- Е, вече си виждал и кралски жезъл.
<<<
Двамата отново се засмяха. Едуърт прегърна през рамо слабичкия и се приближиха до близката маса. Кралят вдигна масата. Отзад имаше ръчка. Той я дръпна и в пода се отвори голяма порта. От там вече наистина бликаше златна светлина. Едуърт слезе надолу. Слабичкият го последва.
След секунди се озоваха в огромно хале. По-голямо от самия дворец. И всичко беше пълно само със златни монети. Слабичкият беше доволен. Това искаше да види. Едуърт слезе по малка стълбичка, слабичкият го последва.
Едуърт започна да тича по златото. На слабичкия му беше трудно. Земята беше твърда и неравна, а обувките му бяха тънки. Как издържаха краката на Едуърт?
<<<
- Знаеш ли, че не съм показвал това на никого? – усмихнато извика Едуърт.
- Кой тогава е докарал златото тук?
- Можеш ли да повярваш, че бяха само три едри момчета. Но много упорити.
- Мога. Къде са те?
- Убих ги. – спокойно отвърна Едуърт. – Но ти ме разбираш.
- И аз бих направил същото. Никакви свидетели.
- От къде се взе, човече? Нямаш идея колко е хубаво и свободно някой да те разбира.
- Така е.
- Знаеш ли какво правя, когато съм сам тук? Обичам да се къпя. Знаеш ли, че ако търкаш достатъчно дълго тялото си със злато, можеш да изтриеш трайно всичко мръсно. И повече никога няма да лепнеш същата мръсотия.
- Не знаех.
- Ела. Ще ти покажа.
<<<
Едуърт взе няколко монети и започна да се търка с тях.
<<<
- Може ли и аз? – ентусиазирано попита слабичкият.
- Не.
- Разбирам.
- Ще ти кажа какво обаче. Искам да направя нещо за теб. Ще ти позволя да ме изкъпеш.
<<<
Слабичкият не се притесни. Едуърт намери голям котел и го напълни съвсем малко с жълтици.
<<<
- Излей го върху мен.
- Няма ли да ви заболи?
- Просто го направи.
<<<
Слабичкият се оказа твърде силен за физиката си. Надигна котела и изля монетите върху Едуърт. Кралят изпита силен екстаз. Беше видимо.
>- ОЩЕ!
Слабичкият напълни още повече котела. Отново го изля.
>- О! Да! Още!
По тялото на краля вече имаше синини. Слабичкият напълни още повече котелът и го изля върху краля. Този път кралят залитна и падна настрани. Едуърт се отпусна. Никога не беше изпитвал толкова голямо задоволение. Слабичкият обаче влезе в ритъм и напълни още повече котела. Изля го върху отпуснатия Едуърт. Този път кралят изохка.
<<<
- Какво правиш? Това заболя.
- Но ви харесва, нали?
- Да!
<<<
Слабичкият напълни пак котела. Пак го изля.
<<<
- Как беше това?
- Стига толкова. Време е да си ходим. – с няколко счупени зъба каза Едуърт.
<<<
Слабичкият пак започна да пълни котела. Едуърт виждаше това, но едва се движеше от болка.
>- Не… Стига. Спри.
Жълтиците отново попаднаха върху тялото на Едуърт. Този път той извика. Болката беше непоносима. Едуърт едва дишаше. Слабичкият отново започна да пълни.
<<<
- Спри. Не мога повече.
- Можеш. Мисля, че можеш.
- Убиваш ме.
- И това е така.
<<<
Слабичкият с голямо спокойствие и сила изля пълен котел върху краля. Едуърт беше целия в синини и рани. Едва прошепна.
<<<
- Защо?
- Защото трябва.
<<<
Последните думи на крал Едуърт бяха едва прошепнати.
>- Кой си ти?
Слабичкият вдигна празния котел високо над главата си.
>- Можеш да ме наричаш Боб.
Котелът размаза главата на краля, а слабичкият се изпари във въздуха.
[[Към крал Едуард?]]
<center><strong>Момчето стълб</strong></center>
Кала отново лежеше в леглото и плачеше. Елдар се приближи до нея и я докосна за рамото. Тя го отблъсна. Елдар обичаше снаха си, но тя не го разбираше. Просто не можеше да направи, това което тя изисква от него. Нямаше начин. Особено когато всички знаят какво направи сина му. „Поне направи нещо!“ – обичаше да казва тя.
Кала се изправи и излезе. Трудно се движеше. Тази бременност беше най-тежката от всички досега. Отиде на кладенеца на площада на селото. Елдар не я последва. Знаеше, че тя иска да е сама. Вместо това, той разтреби и изми къщата й. Това умееше много по-добре от битките с дракони. Всички го познаваха заради неговия ум, заради неговата мъдрост.
Той нямаше останали живи роднини, нямаше приятели. Но селото го уважаваше. Елдар не искаше повече приятели. Обичаше да остава сам, защото се чувстваше виновен, въпреки правотата на решенията си.
Кала обикаляше кладенеца в очакване на контракции. Искаше бебето да се роди максимално бързо. Не можеше повече да чака. Искаше да се свършва. Вече не я интересуваше пола. Беше се предала. Искаше просто да се свършва.
Хората се чувстваха лошо покрай нея. Съжаляваха я и й съчувстваха. Точно поради тази причина страняха от Кала. Никой не искаше нейната съдба. Четири деца, всичките момичета.
Ко-ра-Сан-Уф живееше гордо в близката планина. Главата му беше необикновено дълга за дракон. Той приличаше по-скоро на гигантска лисица. Характерът му беше същия. Криеше се, действаше от сянка и не обичаше други дракони.
Малко дракони ядяха хора, но последните години оставиха много от тях без храна – множеството войни бяха пропили почвата със заразна кръв, от която бяха изчезнали драконовите дървета. Зараза плъзна и по реките, затова и напълно изчезнаха от света воловете. Драконите не ядяха много. Един вол можеше да им стигне за месеци.
Сега обаче те бяха поставени в кризисна ситуация и всеки действаше така, както смята за добре. Ко-ра-Сан-Уф беше безмислостен и за съжаление живееше близо до селото на Кала и Елдар. Той беше направил сделка със селото. Щеше да ги предпазва от нападения, ако в замяна на това – веднъж в годината му водеха младо момиче, за да се нахрани. Харесваше този вкус. Мускулите на мъжете му се струваха твърде жилави.
След като жертваха заради селото последното момиче на Кала, когато то беше на 12, мъжът й – Сакдар – син на Елдар реши, че е време да вземе мерки и да нападне дракона. Елдар го увещаваше, че не е добра идея, защото той страда от проклятието на тъмния елф и веднъж щом тръгне по този път, няма връщане. Той не го послуша.
Сакдар взе неколцина от своите най-добри приятели и тръгнаха след Уф. Елдар беше предупредил тези приятели да внимават за Сакдар, защото превръщането в тъмнина ставаше бързо. Три дена по-късно, само един от тях се върна. Сакдар беще мъртъв, драконът беше жив. Според приятеля на Сакдар, те са ранили дракона, но Сакдар е започнал да атакува всички – не само Уф. Наложило се е да го спрат на място.
Кала беше съкрушена. Вече беше бременна в третия месец и не можеше да преживее поредната жертва.
Ето, че няколко месеца по-късно, Кала роди. Чудо! Този път беше момче. Кала изведнъж забрави за всичкото нещастие. Нарече го Сталос! „Момчето стълб“.
Минаха няколко месеца. Младите момичета в селото бяха свършили и Елдар се притесняваше, че Уф щеше да започне да се храни и с момчета. Той не можеше да допусне това. Никога не беше виждал Кала толкова щастлива и беше готов на всичко да я задържи такава. Заради това един ден опаса прашните и неизползвани бойни доспехи от неговия дядо и взе старата реликва на баща му – затъпена брадва.
Качи се в планината… но драконът го нямаше. Ко-ра-Сан-Уф си беше заминал. Какво означаваше това? Погледна в далечината и му се стори, че вижда нещо огромно. Някаква фигура, която бе поне 10 метра висока. Надяваше се да подмине селото, защото колкото и ужасяващ да беше Уф, досега той ги предпазваше от всичко останало…
[[Да се присъедини]]
<center><strong>Момчето стълб</strong></center>
Кала отново лежеше в леглото и плачеше. Елдар се приближи до нея и я докосна за рамото. Тя го отблъсна. Елдар обичаше снаха си, но тя не го разбираше. Просто не можеше да направи, това което тя изисква от него. Нямаше начин. Особено когато всички знаят какво направи сина му. „Поне направи нещо!“ – обичаше да казва тя.
Кала се изправи и излезе. Трудно се движеше. Тази бременност беше най-тежката от всички досега. Отиде на кладенеца на площада на селото. Елдар не я последва. Знаеше, че тя иска да е сама. Вместо това, той разтреби и изми къщата й. Това умееше много по-добре от битките с дракони. Всички го познаваха заради неговия ум, заради неговата мъдрост.
Той нямаше останали живи роднини, нямаше приятели. Но селото го уважаваше. Елдар не искаше повече приятели. Обичаше да остава сам, защото се чувстваше виновен, въпреки правотата на решенията си.
Кала обикаляше кладенеца в очакване на контракции. Искаше бебето да се роди максимално бързо. Не можеше повече да чака. Искаше да се свършва. Вече не я интересуваше пола. Беше се предала. Искаше просто да се свършва.
Хората се чувстваха лошо покрай нея. Съжаляваха я и й съчувстваха. Точно поради тази причина страняха от Кала. Никой не искаше нейната съдба. Четири деца, всичките момичета.
Ко-ра-Сан-Уф живееше гордо в близката планина. Главата му беше необикновено дълга за дракон. Той приличаше по-скоро на гигантска лисица. Характерът му беше същия. Криеше се, действаше от сянка и не обичаше други дракони.
Малко дракони ядяха хора, но последните години оставиха много от тях без храна – множеството войни бяха пропили почвата със заразна кръв, от която бяха изчезнали драконовите дървета. Зараза плъзна и по реките, затова и напълно изчезнаха от света воловете. Драконите не ядяха много. Един вол можеше да им стигне за месеци.
Сега обаче те бяха поставени в кризисна ситуация и всеки действаше така, както смята за добре. Ко-ра-Сан-Уф беше безмислостен и за съжаление живееше близо до селото на Кала и Елдар. Той беше направил сделка със селото. Щеше да ги предпазва от нападения, ако в замяна на това – веднъж в годината му водеха младо момиче, за да се нахрани. Харесваше този вкус. Мускулите на мъжете му се струваха твърде жилави.
След като жертваха заради селото последното момиче на Кала, когато то беше на 12, мъжът й – Сакдар – син на Елдар реши, че е време да вземе мерки и да нападне дракона. Елдар го увещаваше, че не е добра идея, защото той страда от проклятието на тъмния елф и веднъж щом тръгне по този път, няма връщане. Той не го послуша.
Сакдар взе неколцина от своите най-добри приятели и тръгнаха след Уф. Елдар беше предупредил тези приятели да внимават за Сакдар, защото превръщането в тъмнина ставаше бързо. Три дена по-късно, само един от тях се върна. Сакдар беще мъртъв, драконът беше жив. Според приятеля на Сакдар, те са ранили дракона, но Сакдар е започнал да атакува всички – не само Уф. Наложило се е да го спрат на място.
Кала беше съкрушена. Вече беше бременна в третия месец и не можеше да преживее поредната жертва.
Ето, че няколко месеца по-късно, Кала роди. Чудо! Този път беше момче. Кала изведнъж забрави за всичкото нещастие. Нарече го Сталос! „Момчето стълб“.
Минаха няколко месеца. Младите момичета в селото бяха свършили и Елдар се притесняваше, че Уф щеше да започне да се храни и с момчета. Той не можеше да допусне това. Никога не беше виждал Кала толкова щастлива и беше готов на всичко да я задържи такава. Заради това един ден опаса прашните и неизползвани бойни доспехи от неговия дядо и взе старата реликва на баща му – затъпена брадва.
Качи се в планината… но драконът го нямаше. Ко-ра-Сан-Уф си беше заминал. Какво означаваше това? Погледна в далечината и му се стори, че вижда нещо огромно. Някаква фигура, която бе поне 10 метра висока. Надяваше се да подмине селото, защото колкото и ужасяващ да беше Уф, досега той ги предпазваше от всичко останало…
[[Да откаже]]
<center><strong>Всичко отначало</strong></center>
Роб се събуди от дълбок сън. Не се събуди рязко, не се събуди плувнал в пот. Събуди се мъчително и бавно. Главата го болеше ужасно много, а ръцете… Едната беше превързана, а другата дори можеше да мърда. Явно Сам беше… Сам… Роб се отпусна отново на леглото си. Искаше му се да заплаче, но като че ли нямаше да е достатъчно. Затова само се взря в тавана. Хм… Това беше таван на пещера. Роб се огледа. Да, намираше се в пещера. Добре обзаведена при това. Сякаш някой си живееше там и то от много време. Опита се да стане. Отне му доста сили и изпъшка при надигането.
>- Охо! Някой се събуди. – Някой влезе в стаята. Това беше висок слаб мъж с трапчинки и… твърде обикновено лице.
След него обаче изтича баща му. Той беше с притеснен и едновременно с това щастлив поглед. Хвърли се върху сина си и го прегърна. Това определено заболя.
<<<
- Роби! Роби! Добре ли си?
- Ако ме пуснеш, ще съм по-добре.
<<<
Робърт се разплака. Роб се огледа. Баща му забеляза това.
<<<
- Мястото е страхотно, нали?
- Съжалявам, но не можех да ви заведа у дома. – каза със спокоен тон мъжът.
<<<
Роб го погледна. Робърт се опита да го представи.
<<<
- Това е моят добър приятел Ф…
- Можеш да ме наричаш Боб. – прекъсна го Боб.
- Да. Боб. Цял живот няма да ми стигне да му благодаря, сине.
- Какво се случи? – опита се да си припомни Роб, но после му се отщя.
- Кралят беше убит. – започна Робърт. – След щурма ви, спокойно, знам, че трябваше да последваш Сам…
- Сам? Какво стана с него? – попита притеснен Роб.
- Съжалявам, не можах да го спася – намеси се Боб. – Ако се бях опитал… е, ти знаеш по-добре – погледна ръцете на Роб.
- Сине… било е клане. Било е хаос. Не са могли да те познаят сред труповете. Боб успя да те измъкне преди да са се усетили какво се случва.
- Мъртъв ли е? – продължи Роб?
- Той е бил мъртъв още преди да стигнете до замъка. Но ти знаеш за какво ти говоря, нали момче? – мъжът тръгна да излиза от пещерата.
- Елдар… - натъжи се Роб.
- Няма значение, важното е, че си жив.
<<<
Роб се изправи. С помощта на баща си излезе извън пещерата. Огледа се. Намираха се в дълбоките части на най-гъстите планини Алир. В момента бяха на ръба на стометров стръмен склон. Роб осъзна какво се случва и загрижено погледна към баща си.
<<<
- Важно е семейството, Роби. Някой ден ще си върнем това, което имахме.
- Чакай! – замисли се Роб. – Кой управлява сега? Ако Едуард е мъртъв, не се ли е променило нещо?
- Не. – потвърди Боб. – Защото все още управлява Едуард.
- Не разбирам. Нали каза, че е мъртъв.
- Казах, че е убит. Не мъртъв.
<<<
Роб гледаше неразбиращо.
>- Трябвало е да избирате, нали? Кронуел или Станърд? Да кажем, че сте избрали грешния човек. Извинете, трябва да тръгвам.
Боб скочи от скалата, на която се намираха. Роб се стресна и погледна надолу след него. Нямаше и следа от Боб. Сякаш се беше изпарил. Роб нямаше време да мисли за това. Вместо това се обърна към баща си.
<<<
- Не ми каза. Мъртъв ли е?
- Роби, трябва да знаеш, че залата е била пълна с трупове…
- Хайде, знам, че са проверили щателно! Сам. Бил ли е. Сред. Труповете.
<<<
Робърт направи кратка пауза.
>- Не.
[[КРАЙ]] <center><strong>„Аз съм човек“</strong></center>
Роб се събуди от друсането. Изправи се и видя, че пътува с някаква каруца. Срещу него стоеше гоблин. По белите дрехи и кръвта той позна, че това беше доктор. Не знаеше кое беше по-странно. Това, че среща гоблин или това, че гоблин беше доктор.
>- Виждам, че се събудихте. Може би се чудите къде се намирате. Името ми е Моджи…
Роб се огледа. Раната от отвертката беше зашита, както и ухото му. Надигна се и видя цял конвой от каруци, карети и конници.
<<<
- Но това са…
- Да, точно така. Това сме „чужденци“, както ни наричат.
- Но…
- Вие тримата ни изпреварихте, така да се каже.
<<<
„Тримата“ сети се с мъка Роб.
<<<
- Удук предположи, че си наш човек. Винаги е имал меко сърце. Ако зависеше от Варак…
- Как…
- Наблюдавахме ви. Джен никога не е искала да влиза в битка. Но виж…
- Кой? – вече беше напълно объркан.
- Сиамски циклоп… китайски работи. Не се безпокой, и аз не ги разбирам. Но пък виж Лоскин. Въпреки че не знам. Тя сякаш не го харесва. Знам ли, любовта…
<<<
Роб спря да слуша малкия гоблин. Докато той си бъбреше, се огледа вече по-сериозно. Търсеше нещо.
<<<
- Едуард е в ей онази каручка. Спокойно, добре опакован е.
- Той...- замисли се – спаси ми живота.
- Е това вече е ново. Има да спасява още около двеста и петнайсет хиляди и ще кажем, че сме равни. – засмя се гоблинът. Опа. Извинете за израза, но май ще правим лагер.
<<<
Минаха три дни път. Роб мълчеше и наблюдаваше всичко. Все още не знаеше какво да мисли за тази ситуация, а и никой не го питаше. Никой не си говореше с него. Ако Сам беше тук… всъщност беше по-добре да не мисли за него. Не можеше да мисли за друго. Чувстваше се длъжен към Едуард. Да, това безспорно беше голям тиранин, но този тиранин му беше спасил живота. Не можеше да тръгне да го спасява обаче. Роб едва се движеше, а и в лагер пълен с чужденци и само двама сиви… Пък и защо да го спасява? Те сигурно знаеха какво правят. От къде всъщност се взеха? Защо не ги потърсиха? Сам искаше отмъщение, ето затова. Ако просто го беше послушал, сега нямаше да е… наистина, по-добре беше да не мисли за него. Към Роб се приближи един доста едър орк. Носеше купа с храна. Тъкмо му я подаваше, когато се чуха първите писъци. Роб се обърна и видя как няколко от каруците пламнаха. Всички чужденци тръгнаха на бой. Роб инстинктивно се скри в една от разпънатите шатри и зачака всичко да свърши.
Само половин час по-късно, всички крясъци, писъци и удари спряха. Каквито и да бяха звуците, нямаше нищо по-ужасяващо от поглед на тъмен елф. Докато се беше унесъл в кошмарните си мисли, някой изрита масата, зад която се беше скрил. Срещу Роб се оказаха няколко войници в синьо-червени доспехи. „Кралски“ - помисли си Роб. Двама от войниците го вдигнаха. Роб се уплаши.
<<<
- Аз съм един от вас. Вижте! Нямам белези. Аз съм човек!
- Може и да си някаква фея, откъде да знам?! Срещали сме вече такива. Превръщат се във всичко. – каза единият от войниците с по-тъп глас дори и от такъв на орк.
- Не. Кълна се. Човек съм.
- Абе знам ли. – каза пак онзи и извади меча си.
- Човек е! – намеси се току-що влезлият човек в шатрата. Това беше Едуард. – Човек е. Този човек ми спаси живота.
<<<
Роб се успокои и се отпусна.
<<<
- Благодаря ви…
- И също така заговорничи срещу мен.
- Какво? Не?! Моля Ви! Никога не съм искал такова нещо! Не бях аз! Моля Ви. Спасих Ви живота! Аз Ви спасих живота!
- И аз твоя. Квит сме. Ръцете ми са чисти. Обесете го.
<<<
[[КРАЙ]] <center><strong>Другият елф</strong></center>
По принцип ФойсХал не обичаше такива маневри. Обичаше хората и познаваше повечето от тях, но рядко възнамеряваше да прави такива размествания.
Последният път, когато му се наложи да прави подобно нещо, не произведе нищо. Беше си помислил, че едно разглезено дете може да се промени. Той повярва в него, но беше грешал. Сега това разглезено дете беше станало заплаха.
Години по-късно се появи друго малко момче. Много по-малко от първото. Хал не беше срещал по-зло същество от него. Още на две, то вече копнееше за кръв. Този копнеж обаче не беше най-страшното му качество. Най-ужасяващото нещо беше неговият ум. Вече няколко години Хал се опитва да не мисли за това, но сякаш всеки ден вината го тормозеше отвътре. Знаеше, че един ден ще трябва да действа.
Дойде и този ден. Денят на смъртта на известен аристократ в столицата на име Стивън, чиято тайна почти никой не знаеше.
Това задейства нещо, което можеше да излезе извън контрол. Хал не обичаше хаоса. Или по-точно – Хал не обичаше хаоса, който той лично не е създал.
Младо момиче на около 20 щеше да отключи нещо в неин връстник, който, заедно с неговия верен приятел щяха да направят нещо, за което вероятно щяха да съжаляват.
Всичко това щеше да се случи съвсем скоро. Затова той трябваше да бъде подготвен.
Хал реши да промени своето измерение. То го караше да се чувства спокоен, сигурен и задоволен. Това измерение беше за Марнадел, но нея я нямаше от години.
Небето беше твърде сигурно, Хал започваше да забравя риска, който толкова обичаше. Затова превърна сърцето на планините Алир в свой дом. Дълбоко в най-скалистите и опасни местности, Хал изгради своето измерение. За пръв път в живота си, той реши да го отвори. Реши да го направи видимо. Време беше да живее живот не само за себе си. Време беше отново да бъде полезен.
Беше оставил Едуард твърде дълго на свободно течение. Беше се опитал да го спре чрез Едуърт, но не беше направил нищо с малкия Кронуел. Оказа се, че Хал може да взема и грешни решения. Този път всичко ще се промени.
<strong>Години по-късно.</strong>
Хал малко прекали. Трябваше само да премести измерението си, но превърна недостижимия връх Тоб в цяло имение. Хал осъзнаваше, че това беше твърде много, но промените стават стъпка по стъпка.
След разгрома на познатите му от мъртвия бар и убийството на крал Едуард, Хал се мушна в най-топлата стая и седна до камината. До него стоеше малкия Кронуел. Уплашен и объркан, той сега беше просто едно осемгодишно момче. Хал обаче знаеше, че не е така. Въпреки че над него не висеше проклятието на тъмния елф, в малкия имаше повече мрак, от когото и да е друг от неговите познати. А Хал имаше много познати. Кронуел беше изключил мозъка си и очевидно в този момент искаше да бъде просто дете. Което на всичкото отгоре беше загубило и баща си. То дори не знаеше, че щеше да се наложи да срещне убиеца на неговия баща всеки момент. Не само това, то щеше да помогне на убиеца на неговия баща.
А самият този убиец беше една бомба със закъснител, заради черното, което витаеше над него и чакаше удобен момент да се включи.
Как ли щеше да реагира Самуел, когато разбереше, че всичкият му труд е бил напразен?
Защото за втори път, крал Едуард не беше мъртъв.
[[КРАЙ]] <center><strong>Лешояди</strong></center>
Пътят през гората беше труден. Особено с каручка като тази. Той не беше свикнал изобщо да кара каручки, камо ли…това. Беше си казал, че няма да се оплаква. Ето че пак започваше да се връща към старото си „аз“. Този път трябваше да си наложи седмица забрана. Но какво? Мрънкането е тежко престъпление. Жени? Не, трябваше да е по-сериозно. Хазарт! Точно така. Нямаше да играе хазарт една седмица. Трудно щеше да е, но Рандъл си имаше строга система, която го усъвършенстваше и не му позволяваше да се отклонява от целите си. Работеше толкова години, не беше сега моментът да се отклонява от нея. Ако майка му го беше видяла сега. Беше тръгнал от такова малко селянче. А сега? Държеше света в шепите си. Изведнъж едно от колелата се удари в някакъв голям камък и се отдели от каруцата. Цялата каруца се сгромоляса настрани.
Конят изцвили, но се задържа на краката си. Рандъл успя да скочи навреме, а трупът на Едуард си стоеше необезпокоен в ковчега си. „Кучи син. Този път ще ми се отплатиш тройно!“ Псуване! Още месец без хазарт. Той беше по-голям от това. Не можеше да си позволи да се държи така. Рандъл слезе от каручката.
Два часа по-късно всичко беше готово отново за път. Преди да се качи обаче зад коня излезе висок усмихнат мъж с трапчинки и обикновено лице.
<<<
- Аз ще взема това.
- Ти! – стресна се Рандъл.
- Здравей, Рандъл.
<<<
Рандъл беше човек на хазарта и винаги можеше да познае кога държи по-добрата ръка и кога можеше да блъфира. Този път не беше нито едно от двете. Не и срещу този човек. Вместо това се отдръпна и млъкна.
<<<
- За съжаление, не мога да ти позволя да направиш това. – от храстите излезе още един човек.
- Стан. – човекът с трапчинките поздрави учтиво новодошлия.
- Хал. – отвърна също така учтиво Станърд.
- Докога ще го правиш? – попита Хал.
- А на теб откога ти пука?
- Винаги ми е пукало. Просто… по различен начин.
- Радвам се, че те видях, Хал. Но Рандъл трябва да тръгва. Хайде, Рандъл.
<<<
Рандъл се качи на каручката. Не искаше да се намесва. Не беше в неговия стил. Не и по този очевиден начин. В друга ситуация не би оставил никога да го командват, особено човек като Станърд, но точно в този момент съветникът беше единственият, който можеше да се мери с ФойсХал.
<<<
- Стан, можеш просто да ми го дадеш. – продължи Хал – Никой няма да разбере.
- Защо ми е да го правя?
- Това не ти харесва, точно колкото и на мен. Ние сме на една и съща страна.
- Аз не съм на ничия страна.
- И аз това казах.
<<<
Станърд се замисли.
<<<
- Съжалявам, Хал. Въпреки всичко, мисля да продължа. Харесвам живота си. Твърде кратък е. Не всички сме като теб.
- Има си и кусурите.
<<<
Станърд и Хал се засмяха приятелски.
<<<
- Посмяхме се, сега да си ходим, какво ще кажеш? И двамата знаем, че битките не са твоята специалност.
- Зависи от гледната точка – отвърна Хал.
<<<
Стоманена стрела се заби в сърцето на Рандъл през гърба му. Той така и не разбра от къде беше дошла. Станърд не изчака и извади малка бомбичка от джоба си. Метна я в краката си и се вдигна силен дим. След десет секунди той се разсея и него вече го нямаше.
Маги слезе от дървото.
<<<
- Няма ли да тръгнем след него?
- Остави го. Той не е толкова важен. – каза Хал.
<<<
Маги погледна към каручката. Там все още лежеше Едуард.
<<<
- А сега? – попита припряно Маги.
- Ще режем на части.
- С удоволствие.
<<<
[[КРАЙ]] <strong><center>Сам</center></strong>
Рандъл живееше сам. Беше израснал сам, беше оцелял сам, беше пълноценен сам. Дори му харесваше да произнася думата „сам“. Усещаше, че всичко се повтаря. Ужас. Започваше да мисли като онзи ненормалник Хал.
Рандъл беше от бедно семейство. Баща му беше алкохолик, но по ирония на съдбата не той биеше майка му, а обратно. Майка му толкова налагаше баща му, че един ден без да иска му пръсна черепа с остра чаша. Властите взеха нейната страна, тъй като познаваха баща му много добре. Майка му обаче си беше агресивна по принцип и продължи да изкарва нуждата си от бой върху момчето.
Рандъл не ходеше на училище. Не че се срамуваше, просто се считаше за по-интелигентен от останалите. И по още една ирония на съдбата – беше. Майка му нямаше нищо против това да не ходи на училище. Стига да имаше кого да бие, щом се прибереше от полето.
Рандъл беше особено хлапе. Той не трупаше омраза към майка си. Колкото и бой да изяждаше всекидневно, никога не изпитваше нужда за отмъщение или злоба към нея. Дори когато я уби с куката за плетене в ухото, не го направи от лоши чувства.
Рандъл осъзнаваше, че е различен и че животът му щеше да бъде величествен. Поне за него.
Сега… толкова години по-късно, той стоеше над гигантската яма и беше умислен. До него се приближи Станърд. Надникна надолу и се загледа над съществото под него.
<<<
- Последният жив, а?
- Хм… Знаеш ли, че еднорозите са коне с кучешки характер?
- О? – наистина се заинтересува Станърд.
- Ти си по-странен и от мен, Стан. Обиколил си целия свят, но не можеш да се спреш да се запознаеш с тези толкова великолепни същества.
- Аз се интересувам от… други неща.
- Знам, знам… - успокои се с лека досада Рандъл. – Могат да надушат следа от километри и дори да ловят дивеч.
- Не могат ли да ми носят чехлите рано сутрин, не ми ги хвали.
- Могат, но не знам дали ги обичаш с дупки на петите по средата.
<<<
Двамата се засмяха. Станърд хвана Рандъл приятелски за рамото.
<<<
- Тя ще се върне, Рандъл. Всеки път се случва.– тихо му прошепна Станърд.
- Не съм… Не съм сигурен, че искам.
- Когато решиш. Но не се бави много.
- От къде си сигурен, че няма да помни нищо?
- Гарантирам ти. От моя опит…
- Забрави. Не е там проблемът.
- Да. Обичаш я.
- А защо? Добре се справях и без нея.
- Любовта е…
- Спести ми го.
- С удоволствие.
- Ами ако не се върне?
- Няма да разберем без да опиташ. Все пак две години сте били заедно.
- Добре де, защо ми е?
- А защо ти е този еднорог, тези октоподи, тези вълчемечки, онзи наутилус? Знаеш какво е страст, колкото и да го криеш. Неслучайно сме приятели.
- Това не прозвуча добре.
- Усетих се, но беше твърде късно.
- Ами ако тя не ме заобича отново?
- Окей, ще го правим ли или не? …ъ…, това също не прозвуча добре.
- Остави ме да помисля.
- Не се бави. Имам парти за организиране.
<<<
Станърд се дръпна. Рандъл продължаваше да гледа към ямата замислен. „Майната му“ – каза си. „По-добре съм си сам“ – сладко си повтори и се усмихна с увереност.
А някъде в дъното на ямата огромен наутилус разкъсваше тялото на млада девойка, имала нещастието да се запознае с човек като Рандъл.
[[КРАЙ]] <center><strong>Отново от любов</strong></center>
Всичко стана тъмно. Но не плавно, както го очакваше в последните си дни. Изведнъж. Започна да чува съскане. Тъмното започна да трепери. Появиха се дупки, като в скъсан плат. През някои дупки се прокрадваше светлина, през други разни образи и бързо сменящи се картини.
Стивън беше леко объркан. Беше чел стотици книги за смъртта от всякакви древни философи, но нищо не се свеждаше до такова нещо. Нямаше никой, който да му обясни какво се случва. Изведнъж се сети нещо. Погледна ръцете си. Не трепереха. Бяха си отново същите здрави ръце, с които най-много обичаше да чете книги. И да прегръща сина си. Всичко би дал за своя син. Потърси в някои от образите Сам. Ето го – играе лакрос. Какво толкова харесваше в този спорт, Стивън не знаеше, но поне беше отборна игра. Надяваше се да научи нещо от това. Тази картина го накара да се усмихне и рязко един от процепите със светлина стана по-голям. Сякаш някой разкъсваше тази черна пелерина от другата страна. Съскането също намаляваше.
Стивън започваше да схваща как работи това нещо със смъртта. Потърси още някой щастлив спомен. Лин! Красивата Невнелин. Ето ги двамата – прегърнати в леглото. Говорят си за името на бъдещето си дете. За момент още един процеп започна да се разтваря, но ето че разговорът се превърна в спор. Лин не искаше да си кръщава дето със сиво име. Стивън държеше да останат прикрити. Стивън си спомни, че това беше първият им сериозен скандал преди разпада на всичко. Съскането се усили и един от слънчевите отвори напълно се закри.
Стивън затвори очи и реши да насочи вниманието си към друг. Да! Зоя! Втората му голяма любов. Те споделяха много. И двамата обичаха мира и спокойствието, тишината и мъдростта. И двамата споделяха смъртта на свои близки. Той на своята съпруга, тя на своята сестра. Сега тя отглеждаше детето на сестра си и двамата бяха самотни родители. Той, на едно прекрасно, подредено момче – Самуел. А тя – на бурната и шумна Маргарет. Спомни си, че малката Маги никога не го е харесвала много.
В момента, в който мисълта за момичето влезе в главата му, нов прорез се появи в черната коприна. Много малък, но различен. Сякаш не беше разкъсан, а внимателно прорязан със скалпел. Стивън погледна натам и видя как Маги се разхождаше нощем из къщата на леля си. Странно, явно има още неща, свързани със смъртта. Не знаеше, че може да следи събития, на които не е присъствал. Стивън се наведе над процепа и се загледа като през бинокъл.
Маги вървеше тихо на пръсти и се оглеждаше. Тя беше странно 16-годишно момиче. Непредсказуемо. В момента, когато Маги обикаляше на пръсти, Стивън и Зоя спяха в леглото на Зоя. Стивън внимаваше да не кани Зоя и Маги в дома си. Смяташе, че синът му не е готов за това. Обикновено се срещаше със своята възлюбена на други места. Маги влезе във винарната на майка си.
Зоя имаше огромна винарна. Всъщност - на съпруга на покойната си сестра. Тя не близваше алкохол. Сега тя обичаше да раздава бутилките на свои близки. Стивън, от друга страна, обожаваше виното. Особено Собле Алирно. Зоя имаше специална колекция от двайсетина бутилки на около 100 години и с удоволствие подаряваше една на Стивън всеки път щом се видеха. Стивън от друга страна обичаше да си го пази в кабинета и да си сипва, когато е сам. Неговата сладка малка тайна. Стана му хубаво и топло, когато си спомни.
Но само за момент…
Маги слезе във винарната и се приближи точно до бутилките Собле Алирно. Отвори едно от шишетата и изсипа нещо от малка епруветка. След това бързо изтича навън.
Стивън се усъмни. Помисли си отново за Маги и разтвори цепнатината в мрака. Отново видя момичето, този път тя беше на 17. Отново слизаше долу и отваряше една от бутилките. Наливаше нещо в тях и затваряше. Стивън отдели още час да следи десетките пъти, в които Маги правеше едно и също. Дупката на пелерината ставаше все по-голяма и по-голяма, а половината от светлите процепи се бяха вече затворили.
След като изливаше епруветките, Маги ги хвърляше в различни контейнери всеки път. Стивън успя да приближи картината към един от контейнерите и прочете надписа. Елеогол Спазимитонов Лайшец. Стивън се уплаши. Но не за себе си, а за сина си.
Лайшецът се използваше за лекуване на перде при възрастни кучета, но това лекарство беше опасно за хората. Защото при опити да се използва и върху човеци и всякакви човекоподобни, лайшецът предизвикаше като страничен ефект болки в костите, а при продължително вземане - и хронични, в повечето случаи и смъртоносни заболявания.
Забравяемост, заболяването на сърцебиенето, а понякога дори… болестта на треперещите ръце. Маргарет беше неговият убиец. Това момиче беше опасно. Защо? Кого… Иска да се добере до Сам. Да. Стивън знаеше, че Сам винаги ще го послуша. След смъртта на баща й, тя беше станала още по-неудържима, а напоследък и кръжеше около Сам. Тя щеше да го съсипе. Как не го беше видял!
Изведнъж тъмнината отново започна да трепери. Всички дупки започваха да се скриват една по една. „Не! Не сега! Трябва да знам още!“
Секунди по-късно той усети как се сля с мрака, сякаш самият той беше нищо повече от едно черно. Усети как се плъзга по нещо лигаво. След това по гърба му протекоха тръпки. А само след няколко секунди той вече беше в някакво мазе. Срещу него стоеше Сам. Той гледаше объркан. Около него имаше два трупа, единият от които беше на съветника на краля – Станърд. „Беше твърде късно“. Огледа се и видя купата, кръвта и гигантска книга в ръцете на сина си. Стивън разбра, че беше върнат. Явно времето вървеше по различен начин в отвъдното. Тъкмо започваше да свиква. До Сам стоеше Маги – убиецът. Стивън реши да не казва нищо за нея пред сина си. Нямаше да постигне нищо, а и кой знае какво му беше казала за него до този момент. Вместо това реши да му даде съвет. Искаше да го спаси. Дано да го послуша.
…
Седем дни по-късно, Стивън стоеше в малка дървена колибка сред планината Алир. Сам беше отишъл твърде далеч. Маги го беше уловила в лапите на нейния гняв.
Стивън обичаше с цялото си сърце своя син, но това, което беше видял в това мазе, не беше Сам. Беше черен гняв на мъст и самият мрак, вселен в тялото на малко момче.
Сърцето на Стивън беше съкрушено, но той трябваше да направи правилното нещо.
След като информацията, която беше дал на Кронуел, не помогна за залавянето на Сам, то единственият друг начин, колкото и да не му се искаше, беше да посочи скривалището на децата. Сам и Роб бяха наивни деца и слагаха твърде много емоции в едно обикновено дърво, което на всичкото отгоре не беше толкова трудно за откриване.
Сам и Маги бяха мъртви. Стивън сведе глава.
<<<
- Взе правилното решение, Стивън.
- Не мисля.
<<<
Стивън беше отишъл твърде далеч.
<<<
- Защо го правиш? – попита Стивън.
- Не съм такъв, за какъвто ме мислиш. Не съм отмъстителен и винаги връщам услугата. Ти ми спаси живота.
- Вече не знам какво е живот.
- Прав си. Всичко е толкова объркано. Мисля да поостана малко. Ако нямаш нищо против.
- А Едуард?
- Майната му на Едуард, извинявам се за израза. Време е за нещо ново. Благодарение на теб.
- Не го направих заради теб.
- Но го направи. Живот за живот. Готов ли си?
- Не.
- Започвам.
<<<
Станърд отвори огромната си некромантска книга, пусна малко кръв от ръката си и започна да изрича заклинанието.
Минута по-късно, Сам отвори очи.
[[КРАЙ]] <strong><center>Вяра</center></strong>
<<<
- Какво ще кажеш за Ердар?
- Не...
- Ами за Одел?
- Не…
- Добре де, тогава за Елдар? На прадядо си.
- Не… Нека аз ти предложа нещо. Джонуел!
- Какво? Не!
- А, сетих се! Самуел! Сам! Виж колко добре звучи!
- МОЛЯ! Никога няма да си кръстя сина така! САМ! Това е име на куче!
- Лин…
<<<
Лин нервно избута Стивън и стана от леглото.
<<<
- Нали говорихме? Трябва да се пазим.
- Само това правим. Пазим се! От какво! Трябва да направим нещо.
- Лин…
- Не се казвам Лин! Казвам се НЕВНЕЛИН.
- Тихо… Някой ще чуе.
- Нека чуе! ИМЕТО МИ Е НЕВЕНЕЛИН И СЪМ ЕЛФ! НЕ СЪМ НЯКАКЪВ СКАПАН СИВ ТЪПАНАР!
- Скъпа, легни си. Трябва да си почиваш. Детето…
- Детето е мое! Детето е на майка си! Детето е елф. Сталос, в какво си се превърнал. Дядо ти…
- Не говори за него, Лин. Знаеш в какво се превърна. Искаш ли и с мен това да се случи?
- Знаеш ли? Понякога го искам. Много го искам.
- Това не е игра. Не е просто някакво затъмнение. Това проклятие е много повече…
- Много ти е удобно. Това проклятие ти е извинението за всичко. Подаваш си главата в ръцете на касапите, защото ти харесва. Признай си! – Лин се разплака – ПРИЗНАЙ СИ! – Стивън се опита да я прегърне.
- Не ме докосвай! Страхливец!
<<<
Лин затихна и седна на леглото. Вече не криеше сълзите си. Стивън използва този момент и успя да я прегърне.
<<<
- Извинявай… хормоните…
- Няма нищо, скъпа. Обичам те.
- Знам.
<<<
Сам се роди три месеца по-късно. Роди се тихо и болезнено. Лин не издаде нито звук при раждането му. Не издаде нито звук и при напускането му.
Месец след раждането на детето Невнелин напусна столицата и никога повече не се върна. Нямаше сбогуване, нямаше бележка. Просто напусна. Стивън го очакваше. Познаваше много добре съпругата си. Познаваше я от дете и познаваше нейния огън. Опита се да я укроти, опита се да й покаже правилния път. Но чувството й за правда надминаваше разума и търпението. Никога нищо нямаше да е същото в живота на Стивън. Той обичаше с цялото си тяло и душа тази жена и винаги ще му липсва. Но сега беше време за нещо по-важно. Време беше да отгледа Сам. И щеше да го отгледа по най-добрия начин. Самуел щеше да бъде млад, отговорен мъж, който щеше да разбира какво е мир и какво разум. И щеше да го пази с всичко, което има! Да! Стивън вярваше, че Самуел щеше да излезе страхотен и успял мъж, който щеше да промени света, защото притежаваше не само разума на баща си, но и сърцето на майка си!
Двайсет години по-късно, едно чудовище дъвчеше с развалените си зъби сурово човешко сърце.
[[КРАЙ]] <center><strong>Майка</strong></center>
Минаха вече седем години. Маги беше обиколила целия свят в търсене на Лин. Просто трябваше да я открие. През деня обикаляше и разпитваше, а през нощта я тормозеше онзи момент в мазето, когато Сам, без да се замисли, реши да отнеме и последната й възможност да открие Лин. Никога нямаше да му прости за това. За нея, Лин беше много повече майка, от когото и да е било. Дори милата и сладка Зоя не можеше да мине за добра майка. Лин обаче… ако можеше да се запознае с нея, само да я зърне. Може би щеше да разбере какво значи да живееш. Да знаеш каква ти е целта. Но не! Сам беше отнел тази възможност.
Вече не знаеше къде се намира. На изток ли беше, на запад ли? В село? В град? Планина? Сякаш беше навсякъде по едно и също време. Маги беше уморена. Определено беше уморена. Това, което я плашеше обаче, не беше умората, а отчаянието. През последните седмици то все повече се прокрадваше в неспокойните й нощи и се опитваше да се докопа с черните си пипала до съзнанието й. Искаше да й отнеме и малкото, за което се беше хванала. Надеждата. Мисълта, че може да се откаже от търсенето на Лин я ужасяваше. Мисълта, че изобщо има такава мисъл, я отвращаваше от самата нея. Беше в пустиня.
Върза камилата покрай една палма и седна на един по-голям камък. Извади меха и го надигна. Каза си: „Ако още има вода вътре, ще продължа с търсенето“. Имаше. Усмихна се и отпи. Затвори си очите, за да се наслади на водата, но точно преди клепачите й да докоснат лицето й сякаш нещо премигна.
След няколко седмици път, Маги беше в малко село. Почука на вратата на една къща. „Ако се появи жена, ще продължа с търсенето“. Отвори жена. Маги се усмихна и разпита дежурните си въпроси. Жената й отговори с дежурното „не знам“. Маги се обърна и видя между къщите някакъв висок човек с нормално лице. Той я наблюдаваше. Дори й махна. Тя си разтърси главата, помисли си, че в тези пустини виждаш какво ли не. „Ако го няма, когато си отворя очите, продължавам с търсенето“. Нямаше го.
След няколко дена, Маги реши да остави камилата и да продължи пеш. Навлизаше в планинска местност. Тръгна по тясна пътека и след няколко часа реши да си почине в една малка пещера. Затвори очи и си каза на глас: „Ако срещна хора този ден, продължавам….“
<<<
- Няма нужда.
<<<
Маги се стресна. Отвори очи и пред нея стоеше мъжа, който й махаше.
<<<
- Доста си настоятелна. Питам се, защо толкова настояваш да откриеш Невнелин.
- Не е твоя работа. – изръмжа Маги и посегна. Мъжът изчезна и се появи зад нея.
- Защо не се свърза със Самуел? Все пак му е майка.
- Той не се интересува от нея.
- За жалост грешиш.
<<<
Маги пак посегна и мъжът пак изчезна. Чуваше се вече само гласът му.
<<<
- Аз ще те заведа при нея.
<<<
Маги не искаше да подлага на съмнение това. Веднъж вече беше направила тази грешка. Дори и да беше капан, не я интересуваше. Смъртта вече не изглеждаше толкова лош вариант.
<<<
- Добре. – тихо каза Маги.
- Толкова бързо? Няма ли да ме питаш защо?
- Вече не ме интересува.
<<<
Маги се отпусна отново на камъка. Мъжът се появи.
<<<
- Какво очакваш да откриеш?
- Живота си… - отчаяно сподели Маги
- Ами ако Лин не е това, за което си мислиш? Какво ще правиш тогава?
- Не знам. Нищо… предполагам. Аз така й се чувствам. Едно голямо нищо. Може би ще умра.
- Има и по-лоши неща от смъртта.
<<<
Мъжът направи няколко странни движения срещу стената в пещерата и тя изведнъж светна в синьо.
<<<
- Никога не съм предполагал, че ще правя заклинания толкова близо до новия ми дом.
<<<
Маги не знаеше за какво говори, не я и интересуваше. След няколко минути част от стената стана на прах и пред Маги се отвори тъмен тунел. Мъжът сложи в ръката й ключ.
<<<
- Аз ще те чакам тук. Не искам да влизам.
<<<
Половин час по-късно, Маги излезе от дупката цялата пребледняла. Погледът й беше празен, дори и сълзи не можеха да излизат от там. Сякаш беше мъртва. Мъжът й даде няколко минути, в които тя можеше да се осъзнае. След това тя се срина на земята и легна, загледана в нищото.
<<<
- Прав беше… - тихо и гърлено каза тя – Има и по-лоши неща от смъртта.
<<<
Мъжът я гледаше състрадателно. Сякаш наистина му пукаше за нея.
<<<
- Все още ли чувстваш нищо?
- Не…
- Все още ли искаш смъртта?
- Да.
- Но?
- Но не моята!
<<<
Маги се изправи и се намръщи.
<<<
- Искам смъртта на всички отговорни за това нещо вътре.
- Едуард е мъртъв. – усмихна се мъжът.
- Кронуел! Той все още е жив.
- Така е. Жив е. Но отговорен ли е?
- Не знам. Някой е отговорен.
- Нещата се промениха през последните години.
- Нищо не се е променило. Хората все още се избиват.
- Хората казваш…
- Какво?
- Ако не бяхте ти и твоят приятел Сам, можеше още да си стоя под моста и да си гледам звездите. Но вие… променихте хода на събитията.
- Какво? – повтори въпроса си Маги.
- Чувала ли си за Елдар? Или както е по-известен – елфът, който започна всичко.
- Не.
- За съжаление, всички ще чуят за Сам. И то твърде скоро.
- Какво общо има с това, което видях вътре?
- Това вътре е задействано от събития, които са на път да се повторят.
- Уморена съм, гневна съм, объркана и изплашена. Може би искам и да умра. Още не съм решила. Така че, моля, говори без увъртания, ако искаш да ми кажеш нещо.
- С удоволствие, но първо да те запозная с някой. Живея съвсем наблизо.
<<<
Двамата вървяха по тесните пътища на Алир още два дена. Най-накрая стигнаха до малка пещера на върха на една скала.
<<<
- Съвсем наблизо? – иронично подхвърли Маги. Мъжът вдигна ръце.
<<<
Мъжът въведе Маги в някакво жилище, което съвсем не отиваше на мястото, където се намираше. Приличаше по-скоро на имение на богаташ, отколкото на дом в планината. В топлата стая, седнало на един фотьойл, стоеше малко момче, което ги очакваше. Като ги видя, то се изправи и каза:
<<<
- Здравей, Маргарет. Двамата с теб трябва да спрем Самуел. Ще ти кажа всичко за тъмните елфи.
- Кой си ти?
- Името ми е Кронуел. И съм елф.
<<<
[[КРАЙ]] <center><strong>Аз съм човек</strong></center>
<strong>Триста години по-късно</strong>
Ръцете на Джо го боляха. Въпреки това, то продължаваше да тръска дървото. Дядо му го беше предупредил, че докато не падне и последната слива, то трябва да стои там и да тръска. Мазолите на ръцете му вече започваха да се пукат. Джо почти беше забравил за тях. Знаеше, че трябва да свърши по-бързо с тази работа. Иначе дядо му щеше да му хвърли тежък пердах.
Дядо му го беше отгледал строго. След като родителите на Джо бяха починали, дядо му беше решил да отгледа сериозно и трудолюбиво дете. След инцидента с пияните гоблини, Джо беше станал буйно и непослушно дете. Но само няколко години по-късно... Според дядо му, Джо беше наистина добро момче.
Беше отличник в училище, не създаваше проблеми, не се шляеше безцелно и си лягаше рано. Такива трябваше да бъдат всички деца. Понякога му се струваше дори, че Джо се държи като много по-голям от колкото е. Той беше само на тринайсет години, а не излизаше много да играе с приятелите си. Да, често му идваха гости, но… Дали не прекаляваше? Може би трябваше да намали боя с точилката. Първия път, когато тупна Джо по дупето с бастуна, момчето пищя много. Разбира се, то прекаляваше. Нито го болеше толкова, нито беше толкова дълго. Искаше да покаже кой е майстора. Някои използват сила, други манипулативни изрази като крясъци. Тогава беше на четири и беше счупил нарочно любимата ваза на дядо му, защото му беше казал да не излиза по време на буря.
С годините Джо спря да крещи. Даже последно време изобщо не се обаждаше. Сякаш понасяше ударите, докато си мислеше за нещо друго. Дядо му усещаше, че прекалява.Даже много от пътите, когато тупаше внука си, бяха без сериозна причина. Последния път, момчето събори доматите без да иска. Просто залитна, докато събираше краставиците. Трябваше да спре. И този ден беше днес. Дядото на Джо го извика за вечеря. Стъмваше се, а караше горкото момче да тръска това скапано дърво цял ден. Ужас. Превръщаше се в нацупен и гневен на всички дядка. Това трябваше да спре.
Джо донесе кофата със сливите, остави я под мивката, изми си старателно ръцете и мълчаливо седна на масата.
<<<
- Джо… страхуваш ли се от мен?
- Не, дядо.
- Джо… наистина. Кажи ми, страхуваш ли се от мен?
- Не, дядо. Наистина.
- Защо?
<<<
Джо вдигна сериозен и пронизителен поглед.
<<<
- Защото не се страхувам от нищо.
<<<
Дядото се стресна. Но продължи.
<<<
- Мислих си… Вече си голямо момче. Научих те каквото можах. От тук нататък спирам с наказанията. Как ти се струва?
- Както кажеш, дядо.
- Говори открито, момче.
- Така и правя. Както кажеш.
- Всеки човек избира сам съдбата си. Опитах се да ти покажа кое е добре в този свят. Дано си го разбрал.
<<<
Джо се замисли.
<<<
- Кое е добре в този свят, дядо?
- Ами… това да постъпваш правилно.
- Какво значи да постъпваш правилно?
- Примерно да учиш, да бъдеш добър с приятелите си, да бъдеш добър със семейството…
- Какво означава да бъда добър?
- Джо, подиграваш ли ми се?
- Съвсем не. Питам те сериозно, дядо. Какво означава да бъдеш добър?
- Ами например родителите ти…
- Те са били добри, така ли?
- Да.
- А защо тогава умряха по този начин?
- Виж, знам че на виновниците им се размина, но…
- Не съм гладен. Може ли да стана от масата, дядо?
- Ами… да, предполагам. Вече си голям.
<<<
Джо стана от масата и си отиде в стаята. Загаси лампата и заключи вратата. Дядо му се радваше, когато Джо си лягаше рано. Само че Джо не си лягаше рано. Вместо това, момчето излезе през задния прозорец и избяга от двора.
Всички очакваха Джо в мазето. Повечето бяха деца на неговата възраст, но имаше както по-малки, така и по-големи.
Джо слезе по стълбите и мина покрай всички. Огледа добре стените, облепени с рисунки на гоблини, орки, гноми, магьосници и дори елфи. Или поне един специфичен елф. Обърна се към задругата си.
<<<
- Приятели, ставаме все повече. Свързах се с още хора от съседните села, оказа се, че имаме поддръжници дори в столицата. Вече близо двеста години сме притиснати в ъгъла. Мачкани, бити, грабени, убивани. И защо? Само защото сме различни. Как ни наричат? Чужденци! Знаете ли, че едно време тях са наричали по този начин. Кланът Удук все още е на върха на веригата. Терорът ще бъде спрян. Знам че сме малко. Хората сме вече само няколко хиляди, те смятат, че не сме заплаха, но ние сме нещо повече от заплаха. Ние сме човеци! Аз съм човек! Вижте хубаво тези снимки! Този се нарича Мах-Удук. Това е първият крал на така наречения от тях „Нов свят“. Това до него е първия генерал на така наречената „армия на освобождението“ – Моджиралд. А това… всички сме чували за него – Елфът с човешко име. Предателят и на двете страни – Самуел. Чували сте песните, чели сте книгите. Все още ни карат да учим наизуст тяхната история.
<<<
Всички се изплюха в знак на отвращение.
>- Утре, приятели! Утре е първият ден от бунта на „сивите отмъстители“!
[[КРАЙ]] <strong><center>Изтърсак</center></strong>
<strong>600 години по-рано</strong>
Семейство Фойс не можеше да има деца. Бяха опитвали последните тридесет години, но не се получаваше. ФойсМила наближаваше стоте и знаеше, че скоро шансовете за забременяване щяха да бъдат почти нулеви. Те бяха обикновени магьосници и се занимаваха основно с деца. Имаха малък цирк, който поддържаха, благодарение на простите си умения и два слона джуджета.
ФойсОмни беше на около двеста и четиринадесет и беше имал няколко човешки съпруги преди Мила, но и с тях не можеше да има деца. За Мила, Омни беше първия съпруг и го обичаше с цялото си сърце. През последните години обаче, депресията все повече я завладяваше, тъй като нямаше да може да продължи рода си.
Омни забелязваше как Мила започваше все повече да потъва в себе си и започна да търси нетрадиционни начини за зачеване. За съжаление всички човешки методи не помагаха, затова пробваха с гномска медицина. Тя също не помогна.
Първият път, когато чу за драконовите яйца, беше при гостуването на външна продукция в техния цирк. Бяха трупа гоблини, които се бяха сдобили с малко драконче. Номерът им беше акробатичен. Общо взето скачаха, танцуваха и се премятаха, докато дракончето плюеше огън по тях.
Собственичката на трупата се казваше Ками. Тя знаеше, че скоро трябва да освободят дракончето, защото само десетина години по-късно, то щеше да е утроило размерите си. Но засега се възползваха от парите, които хората плащаха, за да видят дракон от близо. Оказа се, че са се сдобили с две драконови яйца, благодарение на разорен контрабандист, който дължал много пари, загубени на репок. Успели са да купят яйцата за почти без пари.
Ками се беше разчувствала от историята на семейство Фойс и им сподели, че докато е ровела информация за драконите, защото е искала да знае дали са опасни или не в ранна възраст, е прочела, че малкия неизлюпен дракон, съдържа регенериращи хормони от майката, които предпазвали малкото драконче от външни наранявания. Вярва се, че тези хормони могат да помогнат за оздравяването от каквато и да е болест. Но до този момент това не е тествано, а било само теория.
Мила нямаше какво да губи и искаше тя да бъде първия опит. Искаше да види дали проблемът е в нея. Понеже не се знаеше дали проблемът е в майката или в бащата, заради това и Омни реши да тества този метод върху себе си.
Въпреки опасността, Ками изтегли със спринцовка кръв от неизлюпеното драконче и си я вляха във вените.
Шест месеца по-късно, на бял свят се появи малкият Хал. Много по-бързо от нормалната бременност, но вероятно това беше от драконовата кръв. За съжаление, Мила получи изгаряния при раждането на Хал и почина. Омни също се разболя от странна и неизлечима болест, която го караше да вдига температура над 40 градуса почти всеки месец, докато един ден, той също не почина. Тогава Хал беше на десет години.
Ками, която се беше сближила със семейство Фойс, реши да отгледа Хал.
Дракончето, което тя отглеждаше в цирка, беше вече голям дракон. Все още беше послушен. Беше придобил характерът на слон. Знаеше какво трябва и какво не трябва да прави и не осъзнаваше размерите си.
Първият път, когато Хал чу мислите му, не само Хал, но и драконът се стресна. Сякаш усещаше, че някой го наблюдава. Това го ужаси и започна да буйства. В този ден загинаха петнайсет гоблина от трупата на Ками.
Следващите седмици, това се повтори още няколко пъти. Хал и дракона можеха да чуват мислите си и да контактуват, но това определено не ги правеше приятели. Драконът се чувстваше застрашен от Хал. Хал се опита да разговаря с него, но това беше все едно да говориш с разярено куче. Въпреки това, драконът не го нападаше. Просто не го харесваше.
Това продължи близо година, докато Ками реши най-после да пусне на свобода дракона. Хал се чувстваше виновен за всичко и също напусна цирка.
Той прекара следващите години в това да изследва силите си. Осъзна, че не е обикновен магьосник като майка си и баща си. Той можеше много повече. Това беше благодарение на драконовата кръв, която течеше във вените му.
620 години по-късно
Хал беше отново готов да създава измерения. Сякаш вече не привличаше толкова драконите. Не го тормозиха постоянно. Преди време сякаш, всичко, което градеше беше за тях. Той никога не е искал, но така се получаваше. Дори, когато бяха избягали от света, се скриха в неговото измерение. Въпреки, че това не беше криене, просто така им беше по-удобно. Драконите бяха нахални и арогантни същества. Марнадел го беше разбрала и си плати с живота, заради това. Хал никога не можеше да бъде близък с хората, докато драконите не се месеха в личния му живот. Дълги години това не му пречеше и си живееше спокойно, но сега, след появата на тъмния елф Самуел, всичко можеше да се промени. И се промени.
Цялата столица беше изпепелена. Сам контролираше драконите в целия свят. ТЕ го слушаха покорно. Той се беше променил. Не беше онова меко момче, с което Хал се беше запознал до моста. Сега беше мрачен и опасен тип, с който никой не искаше да си има работа. Да, светът вече беше друг. Едуард отдавна не беше сред живите. Сега обаче царуваше нещо друго. Нещо много по-опасно от омразата. Сега царуваше мракът.
За пръв път в живота си, Хал осъзнаваше, че е направил огромна грешка. Заради егото си да живее щастливо и спокойно, беше направил света черен.
Хората му го чакаха в пещерата. Когато Хал влезе при тях с новия член на опозицията, Маги и Роб се ужасиха.
<<<
- До там ли стигнахме? – изправи се Роб.
- Спокойно, Роб. Той не е такъв, за какъвто го мислиш.
- Може би съм. – каза новодошлия Станърд.
<<<
Десетината души, които бяха в пещерата гледаха изпитателно Хал и Станърд. Очакваха обяснение, защо един от бившите съветници на краля е при тях.
<<<
- Има само един начин да спрем разярен тъмен елф – каза Хал – с друг тъмен елф.
- Искаш да кажеш, че Станърд е елф? – усъмни се Роб.
- Не. – намеси се Станърд.
<<<
Но Стивън е!
[[КРАЙ]] <center><strong>Най-щастливият ден!</strong></center>
Едуард нареди да изпразнят всички килии. Под изпразнят, имаше предвид да избият всички затворници. Той не искаше да изхранва бунтовници. Кронуел го спря. Еди дори и не питаше защо. Познаваше добре приятеля си и неговата странна обзетост с онази жена.
<<<
- Тя няма да се радва да те види.
- Знам…- отвърна тихо Кронуел и се натъжи.
- Направи правилното нещо, нали знаеш?
- Направих единственото нещо.
- И не съжаляваш?
- Не съжалявам, Еди. Не съм глупав.
- Радвам се.
<<<
Едуард потупа приятеля си по гърба и направи знак на пазачите. Всички извадиха лъковете си и няколко минути и писъци по-късно, в затвора беше останал само един жив затворник. Лидерът на съпротивата. На бившата съпротива. Елфът Невнелин.
>- Ще ви оставя насаме. После им кажи да разчистят.
Едуард излезе от затвора, направи знак пазачите също да го последват. Кронуел се приближи до клетката на Невнелин. Тя беше озъбена и гневна. Кронуел не я улесни. Когато го видя, тя полудя. Започна да крещи и да заплашва. Кронуел не можеше да спре да се чувства виновен, въпреки че знаеше, че е нямал избор. Тя обаче не го знаеше.
<<<
- Нямах избор…- тихо промълви Кронуел.
- Млъкни. Не ми се подигравай, а просто ме довърши.
- Да те… Лин. Не искам да те убивам.
- А какво искаш тогава?
<<<
Какво искаше наистина? Любов, признателност, любов?
<<<
- Не знам…
- Ооо! – досети се най-после Лин – това ли било! Заради това се държа така в кабината. Ох. Ти… Чудя се дали дори наистина си елф.
- Елф съм.
- Твоят приятел знае ли?
- Винаги е знаел.
<<<
Лин се успокои. Премина в друго настроение. Сякаш се предаваше. Кронуел не беше сигурен, че харесва това.
<<<
- Как можа да предадеш собствения си вид?
- Да, родих се по-различен, но кой е моят вид, наистина? Този, с който съм израснал и който се е грижил за мен цял живот или този, който ми е дал само малко по-дълги уши?
- Аз може да съм зад решетки, но ти си по-заключен и от мен. Щеше да ми е жал за теб, ако не те намирах жалък.
<<<
Това му беше достатъчно за днес. Не беше сега моментът да разкрие чувствата си. Въпреки че започваше да се съмнява, че може някой ден да му отвърне на любовта. Кронуел се възхищаваше на това прекрасно създание Невнелин. Неговата любов не се ограничаваше единствено до физическата му нужда от нея. Тя се крепеше на други основи. Той просто я издигаше в съзнанието си като перфектното създание. За него Лин беше перфектна. Заради това не искаше да я види… развалена. Станърд би я харесал така, но не и Кронуел.
Дойде му нещо на ум.
>- Жмърд! – извика Кронуел.
Грозното зъбато същество, което понякога минаваше за човек се появи от някаква дупка в стената.
>- Пази затворника.
Няколко месеца по-късно под затвора вече беше изработена цяла лаборатория. Ръководеше я Рандъл. Никой не познаваше мафиота в тази светлина, освен Станърд. Те двамата сякаш си бяха твърде близки. И в Станърд, и в Рандъл се криеха много тайни, но мракът в Рандъл малко притесняваше Кронуел.
Кронуел беше обикновен човек. Той никога не се бореше за власт. Едуард някак си просто го взе с него в столицата, когато баща му го извика да управлява. Но Кронуел се интересуваше от обикновените човешки неща. Храна, стопанство и …семейство. Да. Той много искаше да има деца и въпреки външния му гърбав вид и това че едва ли има жена, която някога би го харесала, неговия проблем с жените беше друг. Не смяташе нито една достойна за него. Майка му го беше научила, че той трябва да има силна, стройна и властна жена. Като нея самата.
Лин беше перфектното създание в този свят и Кронуел винаги е искал да бъде с нея. Още повече… да има дете от нея. Рандъл знаеше няколко метода това да се случи. Трябваше му само „парче“ от субекта.
…
Първите няколко опита с пръсти не се получиха. Рандъл реши да вземе други мерки. Око. От начало Кронуел беше против, но за последните няколко месеца, в които правиха опити с нея, тя се беше променила. Оказа се, че веществата, с които я тъпчеха, за да могат да произведат хормона, който беше нужен за оцеляване на бебето в капсулата, я правеше… глупава. Или поне така изглеждаше. Не можеха да бъдат сигурни какво точно се случваше с нея, тъй като никой не беше извършвал тази операция преди. Но Лин определено се променяше. Беше спряла да крещи, да заплашва, дори и да псува. Започваше обаче да си тананика. И да качва тегло. И то много бързо. Веществата определено я унищожаваха. Освен това губеше координация. Също така започна да си сменя вкусовете. Веднъж беше нападнала Жмърд за огромния му нос и откъсна малко парче кожа. Това много й хареса. Тя беше станала канибал. Определено се променяше. Но в какво? Заради честите нападания и ухапвания се наложи да й зашият устата, но заради некоординираните й и груби движения, както и заради ниският й вече коефициент на интелигентност, тя не можеше да се досети как да махне конците. Затова преди да я нахранят Жмърд я упояваше, след което й ги махаше. Можеха да използват и друго, по-хуманни методи според Кронуел, но в Рандъл определено се криеше нещо зло.
Колкото по-бързо приключеше това, толкова по-добре.
Окото се оказа успех. Имаха плод и само шест месеца по-късно, на бял свят от капсулата се появи Младши!
Рандъл получи заслужената сума и си тръгна от лабораторията. Кронуел беше последния останал в сградата… Освен Жмърд.
С бебето в ръце, Кронуел застана срещу Лин. Беше се усмихнал.
>- Виж, Лин, нашето бебе.
Лин едва го виждаше с едното си лудо око. Кронуел разбра, че няма смисъл да говори с нея и се обърна. Чу обаче тихо мънкане зад гърба си. Беше едва доловимо заради конците, но го разбра.
„Убий ме“.
Той не можеше да причини това на Младши. Не и този ден. Как не я беше срам да иска това от него. Тя нямаше никаква свян. А наричаше него жалък. Това беше най-щастливият ден в живота на Кронуел!
Повече никой никога не се завърна при Лин… Освен Жмърд.
[[КРАЙ]] <center><strong>„Обичам те, Невнелин!“</strong></center>
Наблюдаваше как фенера се клатеше наляво-надясно и скърцаше. Това беше най-голямото му забавление, докато чакаше, тъй като в дървената колиба имаше само още два стола и една маса. Нито едно от тях не скърцаше. Масата беше леко разядена от влагата в единия ръб. Като се замисли, тя беше леко изместена към стената. Може би той го беше направил, когато си опираше ботушите в нея. Нищо, нека има някаква промяна. Часовете прекарани в колибата имаха навика да го изнервят, но той се бореше с това, като си подсвирваше. Нямаше фантазията да измисля истории в главата си, но поне обичаше музиката. И децата. Някой ден трябваше да има деца. Ето, затова можеше да мисли.
Опитваше се да не мисли за нея, защото когато го правеше, това водеше до лоши места в главата му. Знаеше какво щеше да й причини, а не искаше. Не искаше с цялата си душа, но беше твърде слаб да се противопостави на течението. Харесваше му да се носи напред, понякога и назад. Преди много години обичаше да бъде незабелязван, но от както се запозна с Едуард всичко се промени. Едуард беше много живо момче, когато бяха деца, а той самия си падаше леко мързелив. Допълваха се, поне той така си мислеше. Така се случи, че не след дълго бащата на Едуард стана крал. Как така се случи? Такива неща случваха ли се?
Не знаеше и не искаше да мисли за това, особено след като войната, която Едуърт започна, се превърна в касапницата, която представляваше света. Еди не падаше по-далече от дървото.
Баща му го обичаше и искаше да направи от него отговорен мъж. Искаше да покаже на сина си, че силата се крие в силата. Що за глупост…
Еди се превърна в баща си, въпреки че Едуърт никога нямаше да допусне сина му да се увлече толкова по хазарта.
Все пак и Едуард беше добър крал. Но най-вече – беше добър приятел. Всичко дължеше на него. Никога не предполагаше, че ще го издигне до позицията, на която се намираше в момента. Особено като се има предвид деликатната ситуация, в която се намираха двамата приятели. Еди много добре знаеше, че той е елф. Знаеше го от деца. Въпреки това не каза никога на баща си. Не само това, но дори продължи делото на Едуърт в избиването на чужденците.
Кронуел нямаше нищо против това, че е елф. Но нямаше сантимент към това. За него, това дали си елф или не е просто случайност и без значение. Не изпитваше сантимент към другите същества и Еди ценеше това и никога не му и минаваше през главата да използва това знание срещу него.
Почука се на вратата. Кронуел затаи дъх. Почука се втори път. До тук добре. Почука се още четири пъти – бързи един след друг. Това беше кодът. Кронуел се изправи и сърцето му затупка. Вълнуваше се като незрял младеж, неразпознал хормоните си и това го караше едновременно да се срамува и да се усмихва.
Отвори вратата и срещу него застана неговата любима, чието сърце щеше да бъде съкрушено съвсем скоро. В представите си, които се опитваше да гони в момента бяха заедно от десетки години и неусетно тръгна да я прегръща. Тя се отдръпна с бързи рефлекси и мина зад него.
<<<
- Всичко готово ли е? – попита тя без дори да е обърнала внимание на неловкия момент преди секунда.
- Аз… ами… Да. – съвзе се Кронуел
- Моите хора са в готовност и изцяло разчитаме на този план. Все още не съм сигурна, че мога да ти вярвам.
- Можеш. Не бих ти причинил никога нещо лошо – призляваше му, когато се налагаше да я лъже.
- А ти? Не се ли притесняваш, че ще те разкрият?
- Готов съм на този риск.
<<<
Тя го огледа внимателно. Не беше глупава. Много добре знаеше неговите чувства към нея. Но никога не ги използваше срещу него. Беше великолепна! А той… такъв нещастник.
<<<
- Хвърляме всичко в твоите ръце, Кронуел. Щом си готов да предадеш Едуард, защо не би предал и нас?
- Аз не съм като Едуард. Аз съм като вас. Аз съм един от вас. – не беше. – Аз съм елф! – каза с най-гордия глас, който можа да изфабрикува.
<<<
Това винаги работеше при нея. Патриотизма беше коварна змия, която можеше да ти заблуди погледа с виновно чувство за дълг и фалшиви нужди.
<<<
- Добре. Тръгвам. Надявам се да не ме лъжеш, Кронуел. Или кълна ти се…
- Всичко е наред. – излъга нагло и арогантно Кронуел, но всъщност искаше да каже само едно.
<<<
„Обичам те, Невнелин!“
[[КРАЙ]] <center><strong>Щастие</strong></center>
Кронуел не можеше да повярва колко е щастлив. Понякога просто си стоеше в счупения вече не-люлеещ се стол и се опитваше да се убеждава, че всъщност нещо не е наред с него и това не е щастие, а луда заблуда. Аргументацията обаче му куцаше.
Да, най-добрият му приятел беше обесен пред целия народ за назидание. Да, загуби всички привилегии (които никога не е търсил) и да, вече не можеше да се радва на лукса в царския двор, но… беше спечелил сина си.
Само преди няколко години, малкото момче го мразеше. Ненавиждаше го, смяташе го за низше същество. И може би беше прав. Тогава Кронуел се чувстваше така. Сега обаче всичко беше различно.
Кронуел никога не е искал този живот в столицата. Той си беше обикновен човек, който продаваше зеленчуци на пазара и това го правеше щастлив. След като беше успял да се измъкне от капана на Станърд и Маги, той се завърна там, където му беше мястото. В неговото село, в неговата къща.
Селото вече беше различно. Преди войната беше населено от всякакви същества, някои от които беше той самия, но сега там бродеха само хора. Предимно старци, избягали от малкото бунтове на реваншизъм, станали популярни след новата власт. За щастие и те спряха. А старците, които обитаваха къщите, бяха приятни и тихи хора. Страхливи. Точно като него.
Селото беше близо край главен път, което правеше бизнеса на Кронуел със зеленчуците успешен. Арпаджика му не вървеше този сезон, но виж - тиквичките му бяха уникални. От всички съседни села идваха да купуват семена от него, за да могат да отглеждат толкова вкусни тиквички. Той се шегуваше, че има таен магически прах, който смесва със семената и никога няма да го издаде, но всъщност и понятие си нямаше защо така се получаваха. Всъщност от почти нищо свързано с бизнеса, нямаше понятие. Затова отговаряше Младши.
Ако знаеше, че Младши е имал нужда просто от малко правилна насоченост на таланта му, отдавна да бяха напуснали кралския двор. Но не, Едуард трябваше да го използва за своите цели. Кронуел никога не си бе представял бъдещето на сина си. Вярваше, че ще му го отнемат. Дори искаше да му го отнемат. За момент си беше помислил даже да го изостави. Ужас! Тази власт му действаше отвратително. Ако знаеше колко малко трябва… Ако знаеше…
>- Тате? – извика Младши от колибата.
„Тате“ – колко сладко звучеше. Преди години, той никога не го наричаше така. Беше го наричал „изрод“, „идиот“, „кретен“ и производни, но от както Робърт помогна за освобождаването на детето, всичко сякаш си дойде на мястото. Никога нямаше да напуснат това място. След като хората разбраха истината за Младши, те настояваха за смъртта на сина му. Кронуел потреперваше като се замисли за жестокостта на хората. Понякога се радваше, че не беше човек.
<<<
- Да, тате? – отвърна Кронуел.
- Да знаеш къде е лопатата? Трябва да обърнем земята.
- Не може ли утре?
- НЕ! – изкрещя злобно Младши, но се усети – Извинявай, исках да кажа, че трябва сега да се направи. Утре ще сеем.
- Добре, синко. Лопатата е зад вратата, идвам.
<<<
Кронуел не обичаше да спори със сина си. Знаеше, че момчето е различно и още не беше готово за нормален живот. Трябваше му цел и ред. Майка му беше такава. Може би ако тя беше обикнала Кронуел, той можеше да помогне и на нея. За съжаление, те нямаха бъдеще. Но техния син ще продължи завета им. Просто трябваше да го държи далеч от света. Може би щеше да израсне мъдър и отговорен елф.
Все пак, Младши беше създаден от подходящи хора на крайностите. Баща – кроткия и последователен елф Кронуел. А майка – бурната и непредвидима Невнелин.
[[КРАЙ]] <center><strong>Сянка</strong></center>
Сякаш огромно черно се изля върху Сам и той се разтвори в него. Стана част от заобикалящия го мрак. Но това не беше онзи мрак, който пълзеше в очите на Маги. Това беше онзи, който човек търсеше, когато си легне. Онзи, който те успокоява на заспиване. Приятния и топъл унасящ мрак, който се бори за теб срещу неспокойството. Сам започна да чува заглушени звуци някъде над него. Видя картини в далечината, които летяха към него. С всяка изминала секунда, те се снишаваха все по-бързо и по-бързо, докато няколко не отлетяха с огромна скорост и минаха директно през него. За минути Сам се озова в средата на огромен вертикален тунел от картини и събития с познати гласове. Не можеше обаче да различи нищо, защото всичко летеше неузнаваемо бързо. Чу Маги! Да, това беше нейния глас! Няколко картини забавиха темпото си. Сам се загледа в една от тях и самия той изчезна.
Появи се на игрището, където играеха лакрос. Само че не беше там, той беше една сянка. Една черна сянка. Изведнъж тази сянка започна да се движи и той забеляза, че всъщност беше сянката на Маги. В този момент сянката се плъзна по нея и той се появи зад нейния поглед. Виждаше всичко, което тя вижда. Усещаше всичко, което тя усеща. Това го заболя, почувства се потиснат и огорчен. Предаден и съкрушен. Гневен и яростен. Погледът му беше насочен към дясното крило – елф на име Самуел. Изпитваше интерес към него, желание, някакво очакване. Но това не беше любов. Нямаше място за любов в неговото сърце. Искаше го, надяваше се да го открие в това момче срещу него, но сякаш беше неспособен. Затвори очи.
Появи се у дома. Нейният дом, неговият дом… Това беше едно и също. Пред него стоеше някаква купа с пилешка супа. Не му се ядеше. Сякаш никога през живота му не му се е яло. В него имаше глад, но за друга течност. За кръв. Пак се почувства потиснат. Срещу него се появи леля му Зоя. Нейната леля. Тя се опита да му каже нещо, но той не я слушаше. Не се интересуваше. Стана от масата и си взе купата с храна. Изсипа я в тенджерата и си изми чинията. Не искаше да оставя нейната работа на някой друг. Качи се отново в стаята и легна на леглото. Започна да мисли за деня си. През главата му мина отново елфът Самуел. Идваше това време и скоро щяха да бъдат заедно. Но това все още не беше любов. Просто беше нещо, което трябваше да се случи. Тя беше задействала своя план. Понякога съжаляваше за това, което се беше наложило да направи това да се случи, но тя никога не правеше нещо без причина. Разплака се и затвори очи.
Когато ги отвори, той вече беше в съда. Празен съд. Той беше изпочупен отвътре. Сякаш нямаше душа. Беше само на четири, но вече не беше човек. Залата беше най-малката в сградата. Съдията се беше облегнал с досада върху катедрата си, а убиецът се хилеше и си говореше нещо с някакъв друг човек до него. Тя говореше и плачеше, почти нищо не й се разбираше. Гледаше срещу убиецът и се опитваше да обясни нещо, но не й се получаваше. Вратата се отвори и прекъсна изливането на душата й. Беше Едуард. Беше пиян. Очевидно се познаваше със съдията. Започна да си говори нещо със съдията. Те също се смееха. Убиецът се смееше. Едуард покани съдията да си ходят. Съдията бързаше и освободи убиецът. Тя не разбра какво се случва, но изведнъж се почувства повече сама от когато и да е било. Леля й се втурна към нея и я прегърна. Затвори очи.
Когато ги отвори, отново беше в спалнята и плачеше. Взе наблизо една малка книжка, написана ръкописно и на ръка. Започна да чете.
„Всички вие, които се чувствате различни, всички вие, които СТЕ различни. Които сте част от нас. Преди не бяхме различни. Преди ТЕ бяха различни. Знам, че много от вас са някъде там и треперят. Не се страхувайте. Ние сме тук. Ние сме много. Ние имаме нужда от вас…“
Изведнъж Сам усети как се изплъзна от тялото на Маги и се появи на друго място. Беше в ковачница. Едър орк ковеше с чук някакъв меч. Някакъв странен къс меч. По-скоро сабя. Сабя със странна дръжка, приличаща на лък. Завърши я и я остави да изстива. До орка се приближи някаква красива и грубо изглеждаща жена. Изглеждаше като човек, но сякаш не беше.
<<<
- Никога не съм правил такова нещо. Изглежда абсурдно.
- Но ефективно – почти се усмихна жената – леко и динамично.
- Пф… Вие елфите и вашата бързина… Сила му е майката. – оркът започна да се смее, жената не. Оркът се смути. – Както и да е. Реших да напиша името ти на дръжката, за да не го пипат гоблините. Малки гадове, крадат всички. Ма ша извиняваш… такова… не мога много добре да пиша и сложих само първата ти буква.
<<<
Жената се наведе и разгледа сабята. Върху дръжката беше написано „Н“.
Сам се развълнува и побърза да влезе в тялото на жената. За съжаление сянката пое обратната посока. Сам усети тежко придърпване и се върна обратно във вертикалния тунел. Всички картини започнаха да летят обратно и само след секунди Сам отново беше в тъмното. Мракът обаче започваше да изчезва. Лъчи започнаха да го осветяват.
Сам се събуди с писъци.
>- НЕ!
Станърд и Роб се опитваха да укротят буйстващия Сам.
<<<
- Работи! – зарадва се Роб.
- Разбира се, че работи. Дръж го здраво. Има нужда от време.
- Сам! Сам… аз… никога не съм смятал… Не исках, не е добре да се правят такива неща, но…
- Едуард? - простена Сам.
- Там си е… Гонят ни… Тук в една пещера… Има един човек, той ни помогна… И Станърд. Чаках ви и не дойдохте… Ох, не трябваше, но Станърд предложи и…
<<<
Роб се опитваше нещо да му каже, но Сам беше в средата на два свята и се опитваше да избере истинския.
[[КРАЙ]] <center><strong>Крал Станърд</strong></center>
Робърт стоеше в най-удобния фотьойл, който можеше да се открие в двореца. Последният път, когато беше стъпвал в тронната зала, всичко изглеждаше по съвсем различен начин. Беше студено, мрачно и празно – точно както трябваше да изглежда една тронна зала. Сега тя беше наблъскана с десетки необичайни мебели, които изобщо не се връзваха едни с други. Такъв беше стила на новия крал.
Станърд влезе с тиха стъпка в залата.
<<<
- Харесва ли ти? Най-после я направиха точно както аз искам.
- Много е… ти.
- Да, трябва да си призная, че не е за сърцето на традиционалист като теб.
- Предполагам още не си ги открил, щом не ми го натякваш.
- За пореден път, Робърт. Не те извиках тук, защото искам да нараня сина ти. Извиках те, защото си най-компетентния човек, който познавам и който е останал жив.
- И който е добър заложник, ако сина ми се изправи срещу теб.
- И това.
<<<
Станърд седна до Робърт.
<<<
- Знам, че имам различия. История. Но аз не съм лицемер. Ти също. Искам доброто на този народ, колкото и да не го вярваш. Не съм поредния злодей… Поне не се считам за такъв.
- Тогава защо не потърсиш отговорност на всички, които са виновни за геноцида?
- И до какво ще доведе това? Спрях го, нали? Закрих всички лагери. Реваншизмът няма да доведе до нищо.
- Очаква те бунт.
- Мен? Надявах се да застанеш до мен. Рамо до рамо.
- Съвсем скоро самият ти беше с Едуард. Защо да ти вярвам?
- Вече не мога да правя това, което правех. Твоите приятели се погрижиха за това, когато ми отнеха книгата.
- Как се измъкна, Стан? Как успя да завъртиш нещата?
- Лесно. С помощта на един човек.
<<<
Робърт се замисли. Досети се.
<<<
- Младши. Къде е той сега?
- При баща си. Стига му толкова власт. Свърши си работата. Робърт, аз не съм Едуард, няма да оставя малкото зверче да ми диктува в ухото. Благодарих му за помощта, но… Кой друг да стане крал? Той е малък. Баща му е жалък. Кой? Аз и…
- Аз…
- Точно така. Само ние двамата имаме капацитета да стабилизираме нещата.
- Но не и да ги обърнем.
- Къде е Сам, Робърт?
- Не знам. Къде е сина ми, Стан?
- Младши каза, че Сам е бил този, който е убил Едуард. Поразрових се. Знаеш, че съм виждал всичко. Открих нещо интересно. Стивън е бил внук на Елдар.
<<<
Робърт се почувства неудобно. Изведнъж много неща започваха да се обръщат в главата му на 180 градуса. Нямаше причина Станърд да го лъже. Ако е така, синът му беше в опасност.
<<<
- Сигурен съм, че Роб е добре. Той е оправно момче. Въпреки, че тъмните елфи…
- Не знаех.
- Скоро всички ще узнаем. И ще трябва да се справим с това.
- Ако Роб се върне…
- Никога не съм искал да нараня сина ти. С теб имаме история, много често не много приятна, но ме познаваш, Робърт. Винаги съм търсил справедливостта. Не можех да се опълча срещу Едуард. Най-после мога да направя нещо. Но нека изчакаме. Нека открием Самуел. Да, късно е да му помогнем, но знаеш на какво е способен. Когато се справим с него, заедно ще променим света… Колкото и гръмко да звучи.
- Нали не искаше…
- Знам само, че искам всички да са щастливи. Не обичам насилието. Нито отмъстителността. Знам, че не знаеш къде е сина ти. Но ако се върне, обещавам ти, не само няма да го нараня, а ще му осигуря място в двореца. На него и на неговата приятелка Маргарет дори. Която така усърдно се опита да ме унищожи.
<<<
Маги и Роб бяха направили малък лагер в резервата на Едуард. Той беше съвсем близо до двореца. Щяха да освободят баща му.
<<<
- Не си затворник тук, Робърт. Можеш да си тръгнеш по всяко време.
- Как точно стана крал, Стан?
- Според уставите на кралството, един от съветниците остава временно на власт.
<<<
Докато съвета не вземе решение за нов владетел. Къде е този съвет, питаш? Стои пред мен.
<<<
- Искаш аз да определя кой ще бъде новия крал?
- Ами… Едуард няма наследници. Аз съм временно тук, така че не бих си и помислил за друг, който да заеме старата ми позиция.
- Ако реша да върна властта на народа? Както е било преди много години?
- Избори? Можеш. Разчитам, че ще вземеш правилното решение.
<<<
Станърд излезе от тронната зала. Робърт остана замислен. Колкото и да си блъскаше главата, очевидното не му даваше мира. Станърд наистина беше най-доброто за този свят в този момент.
>- Сега! – извика Маги и двамата с Роб опънаха лъкове.
Секунди по-късно, две стрели стърчаха от гърдите на проснатия на каменния под труп на крал Станърд.
[[КРАЙ]] <center><strong>Остана само един</strong></center>
Хал не очакваше такъв развой на нещата. Беше живял над 600 години, но не беше виждал такъв обрат. Как не го беше предвидил?
Наистина не беше сигурен дали изобщо да се намесва, тъй като Сам носеше проклятието на тъмния елф със себе си и по всяко време можеше да се отключи тъмната му страна. Но това?
Не трябваше да се меси. Сега нещата бяха по-несигурни от всякога. Но… съвестта му не му даваше покой. От кога изобщо имаше съвест?! Марнадел би се гордяла с него. И в гроба си му се качваше на главата!
Ако светът продължаваше така… Ако Едуард продължаваше да манипулира Сам. Ако Кронуел Младши продължаваше да манипулира Едуард.
Това момче! Колко неприятности създаде още от създаването си.
Хал никога не предполагаше, че можеше да бъде толкова емоционален. И най-вече – толкова ядосан. Историята се повтаряше, какво толкова? И преди се е опитвал да поправи всичко. Отдели толкова години труд, но смъртта на Едуърт не промени нищо. Синът му се оказа още по-голям тиранин. Не. Крайно време беше да се намеси отново. Стига толкова. Щеше да унищожи Едуардския клан веднъж за винаги.
Но му трябваше помощ. ФойсХал беше древен магьосник, но силите му бяха твърде ограничени. Драконовата кръв, която течеше във вените му, позволяваше да извършва само няколко неща, никое от които не му помагаше в битки.
През годините бе успял да се сближи с много хора. Много влиятелни хора. За съжаление, след геноцида на Едуард, Сам и Младши и евентуалните му партньори бяха вече кът. Нямаше го бара „Бурята“, нямаше го Станърд, нямаше го Робърт, нямаше го дори сина му Роб – в това момче имаше много бъдеще.
Остана само един избор. Един съмнителен и много опасен избор. Човек, на който не можеше да се разчита. Но и човек, който имаше власт. Това беше алчен човек с почти изкоренено умение за съвест. Почти…
Един от най-опасните престъпници в страната влезе в спалнята си и запали нощния фенер. Стресна се, когато видя Хал, седнал на фотьойла.
>- Здравей, Рандъл.
Рандъл се отпусна.
>- Хал. Отново… можеше да почукаш.
Рандъл започна да оглежда стените си.
<<<
- Спокойно, не съм използвал заклинания. Този път си влязох през прозореца.
- Станал си невнимателен.
- А ти – твърде внимателен. Не те виждам да се въртиш около Едуард тези месеци. Не ти върви комара ли?
- Пф. Едуард ми дължи хиляди. Просто последно време не го оставят сам. Не обичам хората, нали знаеш.
- Знам. Точно за това съм при теб. Да те питам кои хора обичаш повече?
- Знам защо си при мен. Поради същата причина, поради която всеки е при мен. Искаш помощ.
- Искам главата на Едуард.
- Уууу, станал си агресивен. Откога така?
- Това не е агресия. Просто някаква форма на извратен морал.
- Извратен морал? Започва да ми харесва. Слушам те.
- Имаш всичко, от което имаме нужда, за да свалим Едуард.
- Ами онова хлапе Самуел?
- То не е проблем. Веднъж да се справим с Едуард и Младши, Сам ще е в ръцете ни.
<<<
Рандъл се замисли.
<<<
- Веднъж предадох такива като теб, нали знаеш? Пак искаха главата на Едуард. Защо мислиш, че няма да го направя пак?
- Те бяха твърде праведни.
- А ти не си.
- Не съм.
- Чакам.
- Крал.
- Аз? Крал? Защо ми е? Държа Еди в шепите си.
- Искаш да кажеш – държеше Еди в шепите си. Сега Младши го прави.
- Може ли да запаля цигара?
- Вредно е за здравето.
- Прав си. – Рандъл запали цигара – Младши е… Какво е Младши?
- Много много лош експеримент.
- Къде е баща му, между другото?
- На сигурно място.
- Играеш си с мен, нали? Не ми предлагаш кралска позиция. Знаеш, че не ми харесва да съм толкова на светло. Предлагаш ми нещо много по-хубаво. Нещо, което си знаел, че харесвам. Искаше да го украсиш преди това обаче…
- Твърде добре ме познаваш.
- А кой ще крал – Кронуел?
- Имаш ли по-добра идея?
- По принцип няма по-добра идея. Кронуел крал – аз съветник. Той е слаб е мекушав.
<<<
Ще мога да правя какво си искам с него. А народът? Готов ли е да го избере. Станърд вече го няма.
<<<
- Аз съм тук. Познавам повече хора от него. Дори и от теб.
- Така е. Така е. Предполагам, че това е предложение, което не мога да откажа.
<<<
Дошъл си подготвен.
Рандъл сякаш не беше развълнуван. Нещо се случваше.
<<<
- Само че… - допуши си цигарата и я стъпка в пода. Хал започваше да се отдръпва. По-дяволите, защо не си направи заклинанието, с което да минава през стената – …те изпревариха.
<<<
В стаята нахлуха десет синьо-червени войника и задържаха Хал. Един от тях погледна цигарата. „Това е бил знакът“ – помисли си Хал.
<<<
- Не подценявай момчето, Хал. Сам се оказа по-голям играч и от Младши. Елфска работа, предполагам. Предложи ми позицията много преди теб.
- Чакай… аз никога не съм се срещал със Самуел.
- Но Робърт се е срещал с теб. А Сам – с Робърт. Момчето има стряскащи умения. А аз се мислих за злодей.
- Рандъл, Сам убивал ли е вече?
- Не бъди глупав, Хал. Младши му разказа всичко. Сам е повече от наясно за проклятието.
<<<
Хал наистина беше закъснял. Беше ужасно закъснял.
Две години след обесването на ФойсХал…
[[КРАЙ]]